Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съдържание на книгата

 

УТОПИЯ И ИСТОРИЯ

 

Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         Наистина, голяма крачка напред е била направена в деня, когато хората са разбрали, че за да се измъчват по-добре един други, им е било необ-ходимо да се обединят и организират в общество. Ако повярвате на утопиите, те биха постигнали това едва наполовина - защото утопиите могат да им помогнат като им предложат рамка,осигуряваща пълно благополучие, като изискват в замяна на това хората да се откажат от свободата си или пък, ако я съхранят, да си служат единствено и само с нея, за да изразяват високо и на глас радостта си сред мъките и страданията, които се надпреварват да си причиняват. Да, такава е домоничната загриженост, която утопиите носят на човечеството. Затова как да не се обърнем към една „огледална утопия“ - премахване на съвсем малкото добро и много голямото зло, които съпровождат всеки обществен слой, независимо от вида му? За това може би ще ни потрябва един универсален разтворител, който в миналото търсеха алхшиците и чиято ефикасност ще изпитваме вече не върху метали, а върху институции. И докато чакаме откриването на неговата форма, нека да отбележим че по своите позитивни качества утопията и алхимията се доближават - нали преследват и напълно идентична мечта за видоизменение. Едната се счита за непостижима в природата, докато другата е непостижима в историята. Да, и това е същият порок на разума или същата надежда, от която се ражда еликсира на живота и идеалния град на бъдещето. Това, както една нация, за да се отличи от другите, за да ги пороби или унищожи или само за да се издигне над тях, се нуждае от някоя луда, безумна идея, която следва и да и предлага цели, неадекватни на истинските й възможности, по абсолютно същия начин едно общество еволюира и се утвърждава само ако му внушат идеали несъизмерими с това което е то самото. В живота на общностите утопиите изпълняват функции, определени от идеята за „мисия в живота на народите“. Докато идеологиите са все пак вторичен продукт на утопичните и месианските видения.
         Трябва да се подчертае, че сама по себе си една идеология /която и да е тя!/ не е нито добра, нито лоша. Защото всичко зависи от момента от времето, когато се възприема. Комунизмът може да действа върху една достатъчно зряла нация като стимул - той може да я поведе напред и да я увлече в експанзията й. Докато върху една не особено устойчива нация влиянието му може да бъде по-слабо. Нито истински, нито фалшив, той е в състояние да ускорява някои процеси, но трябва да - отбележим, че не заради него, а въпреки него Русия достигна сегашното си могъщество. Но дали той би изиграл същата роля, като се настанеше в останалата частна Европа. Дали наистина би предизвикал положителни промени? Бихме искали да очакваме това. Във всеки случай този въпрос съдържа само един непряк, произволен отговор, предизвикан от някои аналогии с исторически характер. Нека сега да поразсъзждаваме за влиянието на Християнството и неговото начало. Знаем, че то нанесе съдбоносен, съкрушителен удар на античното общество - то просто го парализира и унищожи. В замяна Християнството стана „благословия“ за варварите, чиито първични инстинкти се изостриха при допира си с него. Далече от намерението да възроди един стар и загниващ свят, то успя да възроди единствено възродените. По същия начин, вярвам, комунизмът би постигнал в най-близко бъдеще спасението само на онези, които са вече спасени. Той няма да може да даде конкретна надежда на умиращите и едва ли ще е в състояние да съживи трупове.
         След като показахме комичните страни на утопията, нека да се спрем и на нейните заслуги. И тъй като хората са склонни да се примиряват със социалното си положение и едва успяват да различат злото от доброто, следва да се приобщим към тяхната несъзнателност. Никога не е достаттано да свалим утопиите, заради това, че те са разкритикували вредата от частната собственост, бедствията, които тя причинява. Независимо дали е едър или дребен, собственикът е опозорен. И неговият позор се предава дори и върху най-незначителния предмет, до който се е докоснал или просто го е притежавал. Като заплашваме неговото "богатство", като искаме да го лишим от собствеността му ние го довеждаме до едно осъзнаване, до което той по принцип не е способен да стигне. За да възвърне човешкия си образ, да спаси душата си/!/, той, собственикът,трябва да бъде разорен и да се примири с разорението си. Затова, разбира се, ще му помогне единствено революцията! Като го върне към „първичната голота“, тя ще го унищожи и спаси. Защото тя „освобождава“, разбира се, същите онези, които първоначално е засегнала - собствениците. Тя ги прегрупира, връща им предишното измерение, отвежда ги обратно към стойностите, на които те са изменили. Но преди да има възможността или повода да ги засегне, революцията поддържа у собствениците един „спасителен страх". Тя смущава съня им, те започват да виждат кошмари, а кошмарите, знаем, са началото на метафизичното пробуждане. Като фактор на разрушението утопията всъщност се оказва полезна. Дори и да е пагубна, има нещо, които винаги ще изкупва вината й: само тя знае какъв вид терор да използва, за да разтърси света на собствениците, най-противния, според нея, от всички възможни светове! Защото всяка форма на притежаване, на собственост, накрая деградира, озверява, ласкае животното, което дреме у всеки от нас. Да притежаваш само една метла, да смяташ каквото и да е за свое имущество, това, според утопията, означава, да участваш във всеобщата подлост и мръсотия. Знаете ли какво удоволствие, каква велика гордост е да откриете,че не притежавате нищо! Това е истинско откровение! Досега сте мислели за себе си като за най-последния от всички, а ето изненадан, просветлен от вашата мизерия, виждате, че не страдате за нищо и дори започвате да се гордеете със себе си. И онова, което все още желаете неистово, е да обеднеете до такава степен, че да се изравните със светците или с лудите...

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]