Първата книга, която написах - бях на двадесет и две години - носеше глупавото заглавие „На върха на отчаянието“. Да, доста неприятно заглавие. Не го избрах аз, защото когато в Румъния станеше някакво самоубийство, вестниците пишеха: „Еди кой си стигна върха на отчаянието и се самоуби...“. Просто взех този тъп и банален израз, без много да се замислям, защото кореспондираше напълно със състоянието, в което се намирах. Когато се появи книгата, всички, помислиха че скоро ще се самоубия! А за мен тя беше нещо като терапия, отреагиране. Мисля че всеки млад човек трябва да мине през подобна екзистенциална криза. И сега, след толкова години, тази книга ме притеснява, но все пак не съжалявам, че я написах, защото всичко, което трябваше да кажа тогава, е събрано в нея. Да, можех да спра до тази книга. Всичко, което направих след това, беше да дам друг изказ на същото отношение към живота, на същото отчаяние от ужаса на битието. Не, не постигнах никакъв прогрес, нито в мисленето си, още по-малко в действието. Само следвах интуицията, с която бях надарен от Бога. Не направих нищо друго, освен да усъвършенствам, доколкото можех, собствената си персона. Като преминах към френския, промених своя изказ - стана по-изискан, по-горделив. Не бих казал, че напреднах особено като мислител - просто станах по-добър стилист.

предишна глава | следваща глава