Един от моите най-скъпи приятели - вече наближава осемдесетте - ми писа тези дни: скоро щял да си отиде от света и трябвало да ми поиска нещо като съгласие. „Без съмнение, ще ти го дам, отговорих му аз, но ти препоръчвам до колкото имаш време - смей се! Смехът спасява живота и го прави поносим. А ако не можеш да се смееш, лесно можеш да умреш.“
         Трябва да призная, че и аз притежавам този дар - да се смея - ползвах се от него всеки божи ден дори когато преживявах трудни моменти. Няма да забравя, но когато бях дете, баща ми разказа доста странна история. Бил на погребението на дъщерята на негова позната - пет-шестгодишно дете. Когато спуснали ковчега в гроба, майката избухнала в смях, който я държал доста дълго. Явно е било нервна криза, момент на безумие. И все пак, аз не съм напълно сигурен. Всяко погребение е нещо тъй странно! Присъствах на изпращането на мой приятел и се насилвах да не се засмея, да, не да заплача, въпреки че го обичах - поради абсурдността на ситуацията. Само преди двадесет и четири часа разговарях с него, смяхме се дори, а сега го спускаха в ямата като нещо ненужно...

предишна глава | следваща глава