Моята втора книга, написана на френски, „Силогизмите на горчивината“ (1952), беше истински провал. За двадесет години - до 1972 - мисля че се продадоха само неколкостотин екземпляра. Много хора ми казваха, че е „доста слаба книга“, докато аз се гордеех с нея. Често ме питаха как съм могъл да напиша подобно „изкуствено съчинение“ и дори твърдяха, че съм бил свършил като писател. Моят немски издател заяви, че повече няма да ме публикува. Подобна беше и реакцията във Франция. Наистина, голям провал! И ето: след двадесет и пет години „Силогизмите“ бяха преиздадени в голям тираж от „Пош“ в Париж и станаха книга на младите. Студентите и сега я четат. Тази книга, написана в момент на крайно отчаяние, според мен звучи доста цинично. Да, младите са по-сериозни от нас. Те я разбират по-добре от възрастните. В Германия, в Берлин, младежта се кълнеше пред тази книга. Но в един вестник ме представиха чрез интересна рисунка - защо да не кажа сега нещата, каквито са? - изобразявайки море от... локум, в центъра на което, моля ви се, аз потъвам! Не, това не беше някаква глупава шега или подигравка. Тук се говореше за едно философско потъване...
         Накратко казано: човек не бива да се отчайва, когато публикува подобна книга. Според мен е твърде трудно да се предвиди съдбата на книгите - това е много по-трудно за предвиждане от съдбата на хората. И може би това е единствената причина, която може да ни накара да продължим да пишем.

предишна глава | следваща глава