Бях чел доста от него и изпитвах известно уважение към личността му. Струваше ми се почтен - смятах го ако не за посредствен, то поне за второразреден автор.
         В издателство „Галимар“ той беше прочел моя ръкопис на „Курс по разложение“ и ми каза: „Сега е времето да влезете в кръга на идеите.“ „Върви по дяволите!“, му отвърнах аз. Той ще ми дава уроци, представете си, той с ограничената си даскалска култура! Прочел по нещичко оттук-оттам, но пълен невежа във философията, седнал да ме наставлява, сякаш съм ученик: „Сега е време...“ Тръгнах си вбесен. Беше доста унизително за мен: да вляза в кръга на идеите, като някакъв начинаещ, пристигнал от провинцията.
         Ако мога да съм доволен сега от нещо, то е, че досега не съм се съобразявал с чужди мнения. Такъв съвет съм давал на всички писатели, обърнали се към мен. Ако не вярваш на самия себе си, ако не изповядваш една почти мистична вяра в своето собствено призвание, в своята мисия, по-добре не се посвещавай на писането! Човек не бива да има доверие в никого, а да се надява само на себе си. Иначе не си струва труд. Съвети, допитвания - само за подробностите...

предишна глава | следваща глава