Някой ден се губим в Лабиринта на Огледалата
и, като си възвърнем изхода, е станало късно и си сам.
Къде са останали онези, които те придружаваха?

Синият огън на дъжда опразни виенското колело.
Слънцето се махна с червените багри на въртележката.
Апатията и дните, ръка за ръка, юмрук за юмрук,
направиха още толкова и се натовариха с останалото.

Тук вятърът блъска падналото око на една кукла
и го кани да прекоси тъмното лице на живота,
това, което никога не се смее, защото, – ако го прави –
би те изплашила неговата грозна дупка със само два-три зъба.

Една преодоляна дъвка на юни от деветдесет и седма,
преди това емблема на сладка и продължителна младост,
сега крепи на вратата на писоара този афиш:
Намерени връзка ключове и ортопедическа обувка
в Магнитната къща. Да се пита в Поддръжката.

На старото място за захарен памук само остава,
отворен кто месоядно цвете, един черен чадър.
Отдолу е пепелявото петно от човека,
когото голямо желание – или липса на такова – погълна.

Прекатурените контейнери за боклука
са дерайлиралите вагони на влакчето чу-чу.
На върха на бор, на отрязаната глава
на Мики Маус, гнездят гарваните на По.

Четиридесет и толкова години, петдесет: преминаха бързи.
Някой ден се губим в Лабиринта на Огледалата,
и като си възвърнем изхода, си вече в Къщата на Ужасите.

върни се | продължи