Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съдържание на книгата

 

ПРЕДГОВОР

 

Огнян Стамболиев

 

 

         Велик безродник, мислител, моралист ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН беше последният писател-легенда. Като отбягваше прожекторите и пренебрегваше почестите, той успя да съхрани своята загадъчност. Дори не си правеше труда да коригира неточностите, които енциклопедиите и справочниците редовно допускаха по негов адрес.
         Роден е на 8 Април 1911 в село Рашинари, близо до средновековния трансилвански град Сибиу в Румъния. Там той изживява едно прекрасно, безоблачно детство: тича на воля по хълмовете и слуша как пастирите разказват своите приказки, извиращи от глъбините на времето.
         През 1921, когато е десетгодишен, го изтръгват брутално от това блаженство. Баща му, православен свещеник /от когото се срамува заради професията му/, го изпраща да учи в гимназията на Сибиу. По това време този стар и красив град е населен с румънци, немци и унгарци. Седем години по-късно Чоран заминава да учи философия в Букурещкия университет. Кризата, която ще разтърси малко по-късно целия му живот е от това време: сънят го напуска завинаги. За миг обзет от идеята за самоубийство, Емил Чоран предпочита да следва съвет на Фридрих Ницше - да превърне безсъниците си в незаменимо средство за познание: „През една безсънна нощ научаваме много повече, отколкото през цяла проспана година“.
         Блестящ студент, Чоран написва първата си книга двадесет и двегодишен, през 1933 - „По върховете на отчаянието“. За него започват да говорят като за една от големите надежди на младата румънска литература. Сравняват го с изгряващия /като критик/ Йожен Йонеско и с вече прочутия културфилософ Мирча Елиаде.
         След кратък престой в Берлин, той се връща в Румъния и става гимназиален учител по философия в Брашов /1936 - 1937/. Сигурно това е била една много бурна учебна година, ако съдим по прякора, даден му от неговите ученици: „Безумеца“! Самият Чоран твърди, че директорът на гимназията искал да черпи всички - толкова бил щастлив при заминаването му! Но „Безумеца“ трябва да е оставил незаличими следи у своите възпитаници, някои от тях, след толкова десетилетия, отивали да го посетят чак в Париж. За него краткото учителстване се оказало ценен житейски опит: след него той не пожелал да се залови с никаква друга служба или професионална дейност.
         През 1937 получава стипендия от студентския институт в Букурещ, която му позволява да замине за Париж и там да се посвети на докторската си дисертация по философия. Следващите години наистина минават в упорито четене и... разходки с велосипед из цяла Франция, както и в усилено писане, но не и на дисертацията - за която така и не избира тема и заглавие. По това време Чоран решава да преведе поезията на Анри Мишо /поета, когото цени и обича най-много/, но скоро се отказва от този „безперспективен проект“, според него, защото решава повече да не се връща в родината си. Задълбочава се в четенето и над усъвършенстването на своя френски - до края на живота си го говори с акцент, но се научава да пише така съвършено, че след време е признат от самите французи за един от „най-големите френски стилисти на всички времена“.
         През 1947 парижкото издателство „Галимар“ получава ръкописа на неговия „Кратък курс по разложение“. Но Чоран трябва да го преработи, след което книгата излиза през 1949. Отзивите от критиката са положителни, но читателите остават безучастни. Това странно положение ще продължи близо три десетилетия. Трябва да отбележим, че за разлика от Жан-Пол Сартр, тогава водеща фигура в интелектуална Франция, а също и в Европа, Чоран е напълно непознат. Освен това е и заклет враг на комунизма. Румънски управници са хвърлили в затвора неговия брат и неколцина приятели от Букурещ, а съчиненията му са забранени в цяла Източна Европа и в Съветския съюз. И все пак, някои неща му позволяват да преодолее униженията, провалите и конфискуваните книги. Това са преди всичко връзките с неговите най-близки приятели: Йожен Йонеско, Мирча Елиаде /двамата блестящи представители на голямата румънска диаспора на Запад/, Анри Мишо, Габриел Марсел. След това, разбира се, са и читателите му, макар и не многобройни, но фанатично предани: „Четат ме все едни такива чалнати типове...“
         След това, макар и постепенно, Емил Чоран излиза от своята задънена улица. През 1965 Франсоа Ервал публикува джобно издание „Кратък курс по разложение“ и „Горчиви умозаключения“ /или „Силогизми на горчивината“/, попаднали в полезрението на едно ново поколение читатели - предимно от студентските и преподавателските среди. Чоран е вече преведен в Германия, Щатите, Испания, Англия, Италия. Положителните критики са много, растат и тиражите на книгите му. Вече е истинска знаменитост... Но остава верен на себе си. Продължава да страни от медиите, да отклонява литературните отличия и награди. Верен на своя елегантен и дистанциран стил, продължава да обхожда темите, завладели го още през младите години в Румъния: Времето и Смъртта, „изпитанието да бъдеш роден и да продължиш да живееш", „руините на Запада", религията, изкуството, музиката, Шекспир, Ел Греко, Бах, еврейството, литературата, езика...
         На своята закъсняла слава Чоран гледа като на истинско недоразумение. Пише за Хорхе Луис Борхес, а всъщност има предвид себе си: „Да бъдеш утвърден писател - това е най-страшното от всички възможни наказания!“
         Последната му книга приживе „Признания и анатеми“ излезе през 1987. И ако слуховете за някакъв опит за самоубийство се оказаха неверни, вярно бе, че от края на 80-те Чоран окончателно бе изоставил писането. „Писането е оскверняване!“, каза в едно от редките си интервюта тогава за парижкия печат. Четеше и се разхождаше. По ирония на съдбата един от блестящите умове на ХХ в. заболя от страшната и нелечима болест на Алцхаймер. 58 години след като бе напуснал родината си, за да хвърли котва в Латинския квартал /който обожаваше/, този велик безродник, моралист и мислител - един от последните големи хуманисти на нашето време - почина в една парижка болница на 17 юни 1995.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]