Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб | страницата на автора | съдържание на книгата

 

ИЗ „ОТЧАЯНИЯ“

 

Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         * * *

 

         На всяка възраст може да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.

 

         * * *

 

         Нереална мъка няма. Мъката ще съществува, дори когато светът изчезне.

 

         * * *

 

         Готвех се да изляза и се погледнах в огледалото. Изведнъж се стреснах: "Боже мой, кой е този?" Не можах да се позная. Напразно се опитвах да се идентифицирам. Кое беше това лице? Тази шапка? Тези дрехи? Това продължи около двайсетина секунди. Когато се успокоих, неприятното чувство остана. Трябваше доста да почакам, докато това усещане изчезне напълно.

 

         * * *

 

         Природата е великодушна само към онези, които не мислят за смъртта. На всички останали тя е внушила най-стария и най-разяждащия от страховете. Без да им даде възможност да избягат от него...

 

         * * *

 

         В Люксембургската градина в Париж, жена на около четиридесет, елегантна и малко странна, говори сърдечно на някой, който не се вижда...
         Вглеждам се по-внимателно и установявам, че тя притиска до гърдите си... маймунка. Сяда на пейка и продължава своя сърдечен монолог. Първите думи, които чувам са: "Ти знаеш колко съм тъжна". Отминавам и не знам кому да съчувствам повече - на дамата или на довереницата й...

 

         * * *

 

         Заблуда е да следваш стъпките на мъдреца, ако ти сам не си мъдър. След време човек се уморява и му обявява война. Война на всичко, като започва от идеала, който не е могъл да достигне.

 

         * * *

 

         Колко приятели и колко врагове си отидоха! Колко ми е леко сега! Мога най-сетне спокойно да вървя по моя път, да не се страхувам от злината на враговете, от добротата на приятелите...

 

         * * *

 

         Дама на неопределена възраст минава край мен и решава, че тъкмо на мен може да каже: "Днес навсякъде виждам само амбулантни трупове". После, без да ме погледне, добавя: "Луда съм, нали, господине?". "Не бих казал", отвръщам й заговорнически аз.

 

         * * *

 

         Злословието срещу нас, а също и злото, което ни причинява някой, нямат особена стойност, ако не ни раняват дълбоко, ако не ни шибат като камшик, за да ни предизвикат да се защитим.

 

         * * *

 

         Поискаш ли да бъдеш друг, можеш да завършиш с това да бъдеш нищо!

 

         * * *

 

         Който иска да има хармонична мисъл, винаги ще избягва познати и съществени суеверия.

 

         * * *

 

         Който не е виждал публичен дом в пет сутринта, не би могъл да си представи накъде се е запътила нашата единствена планета.

 

         * * *

 

         Само големите народи могат да държат инициативата за собствените си беди и да ги сменят когато си пожелаят. Малките нямат избор - на тях им ги налагат.

 

         * * *

 

         Еволюция в наше време: Прометей сигурно ще бъде депутат от опозицията.

 

         * * *

 

         Ние всички продължаваме да обичаме... все пак. И това "все пак" покрива "без край"...

 

         * * *

 

         От десет до четиринадесетгодишна възраст живеех в пансион. Всяка сутрин, когато отивах на училище, минавах покрай една книжарница и поглеждах книгите от витрината, които сменяха доста често, дори тук, в това малко румънско провинциално градче. Само една от тях, някъде в левия горен ъгъл, забравяха да сменят: "Човекът звяр" от Емил Зола. От тези четири години единственият спомен, който ме преследва и досега е това заглавие.

 

         * * *

 

         Всичко е девалвирало от момента, в който литературата е престанала да бъде анонимна. Упадъкът е започнал с първия подписал се автор.

 

         * * *

 

         Човекът е създание, обречено на провал, което заплаща прескъпо всяка своя авантюра. Достатъчно е да се обърнем към историята: цивилизациите изчезват една след друга, а човекът непрекъснато запада.

 

         * * *

 

         Моралистът не е човек, който се занимава с морала. Той по-скоро размишлява върху съдбата и е обзет единствено от мисълта за нас, хората.

 

         * * *

 

         На млади години изучавах доста старателно философията, за да се разочаровам по-късно от нея. Никъде не намерих отговорите, които търсех - дадоха ми ги не философите, а моралистите.

 

         * * *

 

         Омразата към самия себе си е доста разпространено чувство. Тя може да те нападне най-неочаквано и за кратко или да те обземе постепенно и за дълго...

 

         * * *

 

         И аз погледнах към Небето, но не видях нищо... Ако от време на време можех да видя Бог, чрез дедукция, сигурно никога не бих го открил в душата си...

 

         * * *

 

         За един писател да смени езика, на който пише, е все едно да съчинява любовно писмо с помощта на речник.

 

         * * *

 

         Страданието на другите може да ни ангажира най-много четвърт час.

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]