Илко Димитров

Субектът започва да описва произхода
на тревогите си. Тук значително място
е отделено на резултатите от изнанадващото
и обидно несъотвествие между актуалните
реалности, в които той е поставен и представите
му за общност между територия и субект. Оказва се,
според последния, че територията към която е
знаел, че принадлежи, всъщност не съществува или
най-малкото не е на това място, на което той е
предполагал че е. Това създава сериозен дискомфорт
на субекта, който се вижда увиснал във въздуха
между земята и небето, закачен само на себе си,
тъй като, както бе изяснено в началото, той е лишен
от небесно съдържание. Допълнително притеснение
за субекта се поражда от сравнението, което
прави с положението на други подобни нему.

Януарското слънце капе над земята, прихлупена
като клепач на труп.
                                Всеки
следва пътя, посоките на корена си, който
нахлува под повърхността, за да източи
филизи. Единствено ние.
Стоим
забучени в земята с пълзящи сред небето корени.
Може би това не е земята ни?
Вълма от лед, пламтящи сенки, парчета слюда
от внезапни пръски, Орфей
с камшик от конски косми, погнат пред стадата,
земя, разхвърляна по залези и шатри.
Не е това земята ни.
Нашата земя не е земята ни. Евреите
откриха своята, която
сред себе си ги тегли, а ние
тъпчем пръст, която тъпче нас. Не може,
не е истина, че в своя дом
човекът само се разпада
на несвързани една със друга части
и гали с трепереща от страх ръка -
в дома си пришълец. Това е чуждо място,
не наше! Тук
заседнахме преди столетия с тумбестите
си коне. Бе твърде хитроумен залив и
твърде сладострастна дупка за дървените
ни глави. Опитваха се да ни махнат, но
междувременно полепнахме по тесните и
влажни стени на дупката, пуснахме си
корените в шуплите им, та стана нужно с
ножове и огнища да ни свършват. Тук,
по тези краища заседнахме и вече всичко
бе не както трябва. Каквото свършвахме,
бе гнило или загниваше след раждането си
веднага; понечехме ли нещо, бе ясно
отначало, че ще бъде разкривено и недъ-
гаво, излишен, недодялан опит.

България -
това не е място. Това е
отпадналост от Космоса. Тук е,
където водят изкупителните жертви. Тук е,
където винаги живее Йов и вече Бог не е любов.

Това не е формата на моята Родина, както Океанът
не е формата на пясъка, нито яйцето -
формата на птицата. Тук е
мястото на изпитания. Който оживее,
който цялостен остане след България -
остава като Бог.
Когото Тя надвие -
не е дори мъртвец,
не е и сянка от следа за съществуването си.

България - черния дроб на Европа.
Изкуплението.

В началото сърцата ни приличаха на пъпки,
затворени зад тънките листенца,
те бяха в сянката на разума, а много слънце
беше нужно, за да разцъфтят.
Лишен от своето сърце, разумът приличаше
на птица с огромен мах и неподвижен
поглед. Видяха всички - бе грамада, която
земята под себе си разлага, бе Змия, която
отрова от опашката си пие и себе си сама
убива, черен храм, където
влизат изправени, а пълзешком излизат. За
да останем, самите бяхме като тежки миди
с непроницаеми стени, покрити с вонящи
струпеи, с отровни пипала.
Какво бе вътре?

              Участ.
Не ни посочи Бог и ние
не разрихме пред нозете Му.
Минаваха през нас и си отиваха
и нито кръст остана, ни перо.

Нямаме кръв, за да станем свободни,
без свободата раждаме уроди.
С една част на душата предаваме ближния,
с другата висим на кръста.
Юда и Христос в едно.

върни се | продължи