Нещо преди тридесет години през всички страни на европейската цивилизация почна да вее духът на някакво реалистично "освестяване", студеният дух на манията за "практичното".
          И, разбира се, всички резоньори най-напред се нахвърлиха против тъй нареченото класическо образование. И тяхната работа бе лека, плитките и безкултурни хора, на тях най-лесно и без всякаква отговорност можеше да се внушава мисълта, че всякакво класическо образование е излишно, че трябва да се взема само полезното "реално" или както казваха те, това, което "давало хляб". И тоя студен вятър направи много пакости в света. Но в напредналите страни по-силните личности отрано се сепнаха и с голяма енергия съживиха отново интереса към античното в нашия свят, който бе захванал да съхне и пустее. И се появи една буйна реакция против агитаторите за "практичното". Тези личности доказаха, че най-полезна и най-практична за нас е тъкмо тая антична култура, рожба и продължение на която е цялата бляскава европейска цивилизация. И тогава страстта към класическото образование се засили още повече. Не само във Франция, не само в Англия, не само в Германия и Русия, ами дори и в прочулата се по практичност Америка. Особено в Америка: там пък тъкмо тая ревност към класическото се превърна в мания: и младо, и старо се нахвърли с жад на класичното, за да може да пие вода от самия извор.
          Както обикновено, и тоя път "борбата" около тия въпроси завилня тъкмо тогава, когато се бе завършила в цивилизования свят. И всичко класическо у нас се събори. И много лесно, защото нямаше и какво да се събаря. И тогава, както и сега, ни еси бяхме и си оставаме най-некласическата страна на света, страна, в която има най-малко влияние светлата антична култура. И тъкмо затова у нас яростта на враговете й беше стихийна. И за един миг унищожи и това малко, което имахме. Защото там, дето нямаше нищо, много лесно бе да се поеме борба против това нищо и да се пожънат големи и евтини успехи.
          Още далеч преди Освобождението на България, още когато почти нямаше нито литература, нито никакви изкуства в българската земя, още когато нямаше дори и книги, още тогава у нас се почна борба против изкуствата и против поезията. Една от първите книги, които са преведени на български в тези епохи преди Освобождението, е книгата на руския голям "реалист" и резоньор Писарев "Разрушение на естетиката". И не можеше другояче: тъкмо тогава естетиката в България беше в такова обилие, щото преливаше на всички страни...
          Тоя малък пример показва колко безкритични роби сме били и сме за всяка мода, стига да ни у подшушне някой, макар и за подбив.
          И ето затова, и ето поради това лековерие България остана най-назад в класическата култура. Във всички отрасли на духовния ни живот ние сме с най-малко влияние от страна на класическото. Просто сме в това отношение мрачни като средните векове. Особено в областта на нашата литература. Затова и още нямаме ние напълно оригинални и национални големи литературни творения. Затова бедната наша литература като безстопанствено псе полита ту насам, ту натам по всеки залък, хвърлян от разните моди в Европа. И затова ние под "модерно" разбираме само "модното".
          А всъщност, против истински модерното кой би могъл да се опълчва? Целият дух на класическата литература, например, изисква и налага само модерното. Самите класически народи са били винаги само за модерното. Като са разбирали правилно под модерно това, което е за живота и от самия живот. Както е била и цялата им поезия просто една отливка на самия живот. Иначе най-малко те в своето време биха се интересували от една мъртва или книжна поезия.
          Моля някои от читателите да не прибързват да се сещат за противоречието, което им се хвърля в очите. Тук няма никакво противоречие. Тоя спор за модерното и за древното се е подигал още в самите класични времена. Обилни отгласи на тия борби се намират в съчиненията на самия Хораций, такъв елмаз във венеца на античното. Той сам се застъпва с все сили за модерното. Той сам изтъква с хубави примери, че именно древните елини са били винаги само за модерното в поезията. Но пак тъкмо той доказва с такава неотразимост, че всяко модерно ще изсъхне, ще се обърне само на досадна и пуста игра на модата, щом се отдалечи от извора, който му е дал живот...
          Ето в такъв смисъл и ние в България да сме си винаги с живота и в литературата, и в другите изкуства, да сме модерни, но да не забравяме никога, че само с постоянното общение с класическото е гатанката на живота. И на обилието, и на оригиналното, и на модерното. Не напразно един Лев Толстой, като почнал да изучава от основи класическите езици в най-зрялата своя възраст, пише в едно писмо до Надсона в Ница: "Сега разбрах, че без класическото - няма образование." И след това той стана за света Толстой...