Захарий Стоянов

критика и публицистика

Литературен клуб | българска литература | други произведения на Захарий Стоянов

 

 

ОПОЗИЦИЯТА В КАМАРАТА

 

Захарий Стоянов

 

 

         Партията на Цанкова, или по-добре на рублите и на Азиатския департамент, пред всяки избори се е отказвала официално, че няма уж да вземе участие, защото така им било заповядано, тъй като била волята на техния господар. Но в деня на изборите тая партия от безсъвестни хора е прибягвала към две неща: В ония градове, дето тя е имала последователи, като Плевен, Враца и пр., земала е най-живо участие в борбата. Там, гдето българското население е най-просто, като например в Хаджиелес, Нова Загора, Дубница и Кутловица, партията на рублите се отказвала от всякакви избори и прямо на кръвопролитие е удари, едничката цел и воля на нейните жестоки господари. Така би трябвало и да постъпи тая партия, на която корените се поят в чужда земя, която носи знамето на измяната, която се надее да възтържествува и дойде насила с чужди ръце, с чужда окупация. Законна борба, мирни честни средства са чужди за тая партия, както и за Каравелова и неговите двама-трима домашни приятели. Погледнете на миналото на тая партия. Тя искаше да предава България на 7 ноемврий заедно с Климента, когато сърбите бяха до София. Тя не припознаваше съединението, с нейните ръце русите изгониха княза, тя им полагаше да дигат из България бунтови, нейният водител стои в Цариград да моли ту руска, ту турска окупация; тая партия най-после пролива кръв по изборите. За нея е смърт, ако България си остане България.
         Може ли тая партия да се нарича у нас опозиция, да има онова значение, което различни опозиции имат по Европа и европейските камари? Имат ли право и гражданство тия хора да влизат в българската камара, да стоят наред с българските народни представители, да дават клетва за вярност на България и на нейната корона, да говорят и запитват? Юридически да, но нравствено тия анархисти и мятежници, които и в България нямат право на живение, сто пъти повече не са достойни да представляват българския народ. Между другите от тия продадени българи за срам и за позор на избирателите, избрани са за народни представители: известният Н. Шивачев, който миналата година по изборите на Велико народно събрание подигаше селените да нападнат на бюрото и управлението, защото такава била волята на господаря му; д-р М. Цачев, който не можеше да разбере никаква България без казаците, и Ф. Смидов, човек от същото дередже. Ние се чудим как тия хора ще влязат в камарата, когато нищо законно не припознават в България, когато са се старали да не може да се събира тая камара, когато те падат виновни пред своя идол. Тяхната камара е Одеса или Цариград, гдето хранят техния водител Цанкова като слепец. Там нека отидат те, там има всичко, и свобода на печата и избори, и законно правителство. Едно от двете. Или те трябва да влязат в това сборище на „палочната команда“, или ако влязат, съгласно предателското си знаме, трябва да интерпелират правителството по следующите въпроси: Кой се осмелил, без волята на царя да повика за княз в България Фердинанд I, где остана генерал Ернрот и Артин ефенди, които покровителката е решила вече да дойдат в София и вземат в ръцете си браздите на управлението? Ако не направят нито едното, нито другото, разбитите останки от тая партия, те ще бъдат най-мизерните същества. Че ще станат хора, т. е. ще се побългарят, това не тряба да се вярва. В Торново някои от тях, в числото на които влизаше и Бръшлянов, заявиха уж, че нямат нищо общо със своя водител и с Каулбарса, но тоя същият Бръшлянов е виновникът за скандала в Плевен. Повечето от тях са вече хора изгубени за България, развратени до в костите.
         Причината е, че те отидоха толкова далеч, щото не можат се върна вече.
         Тежко и горко, ако една държава няма опозиция, но не опозиция за казаци и за генерал Ернрота, а опозиция българска и вътрешна. Честните българи обаче намират, че в днешно време не е време за опозиция, можем да поживееме без нея няколко месеца на това просто основание, че България има за опозиция днес руски цар, който има милиони войска и хиляди топове, който дава на Хитрова безброй рубли да коли и убива в България. При такъв страшен опозиционер, какъвто ни една държава в Европа няма, ние, българите, няма [да] позволим вътре в България ни на едного да става адвокатин на Хитрова и на господаря му, както и той не позволява това същото в своето широко царство. А който е много сербез и с гореща кръв, ето де е Одеса със своята просяшка казарма. Нека отиди там. Това трябва да го знае не българската опозиция.

 

         З. Стоянов

 

 

[В. „Свобода“, № 91 от 10 октомври 1887 г., с. 2]

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Публикация в кн. „Властта е сладко коренче! Публицистика 1886-1888“, Захарий Стоянов,
Съчинения в осем тома, том VI, Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2017 г.
© 1998-2026 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]