Христо Ботев

поезия

„Литературен клуб“   -   най-старото електронно списание за литература в България!  | начало

 

      ПРИСТАНАЛА

       

      Христо Ботев

       

       

      Кавал свири на поляна,
      на поляна, край горица;
      млада, хубава Стояна
      търчи с менци за водица.

       

      Из градина крещи, вика
      омразната нейна стрика:
      „Полудя ли, мар Стояно,
      та отиваш толкоз рано?

       

      Стой, почакай д`идем двама!“
      Па се спусна к`нейна мама
      да ковлади тя Стояна,
      че отива на поляна.

       

      Ей изскочи стара майка
      на висок и хубав чардак:
      ахна, търти се, заплака,
      като видя кървав байряк,

       

      че се байряк там ветрее
      сред юнаци, сред дружина
      и Стоянка се белее
      в прегръдките у Дойчина.

       

      Като зърна той, че иде
      неговото мило либе,
      из юнаци той изскочи
      и към нея с пръст посочи:

       

      „Ей, дружина, хай станете!
      Ей я иде - погледнете:
      туй е мойта горска птица,
      туй е мойта годеница!“

       

      Па си весел, засмян тръгна
      да посрещне той Стояна;
      наближи я - с пушка гръмна,
      като видя, че й засмяна.

       

      И дружина загърмяха
      на засевки, та запяха;
      а тя ръце си разгърна,
      та Дойчин я млад прегърна.

       

      А нейната клета мама,
      като гледа таз измама,
      сълзи лее и проклина
      ту щерка си, то Дойчина.

       

      „Да не цъфнеш, да не пекнеш,
      дъще клета, със Дойчина,
      да окапеш, дето седнеш -
      да не станеш по година!“

       

      Дано болест те налегне,
      болест, дъще, живеница,
      и Дойчин да не убегне
      от верига, от темница!

       

      Тоз хайдутин, що го либиш,
      на кол утре да го видиш,
      че от там се тебе хили
      и на горски самодиви!

       

      Че той батя ти измами,
      та хайдутин върл направи;
      а теб, дъще, клета, мами,
      баща, майка та остави!“

       

      От тез клетви се събуди
      и Стоенкин баща стари;
      той излезе и се чуди
      и в главата се удари.

       

      Но кат видя той Дойчина,
      дъщеря си и мил сина,
      попоглади си брадата
      и извика към гората:

       

      „Горо, горо, майко мила,
      толкоз годин си хранила
      мене, горо, юнак стари
      с отбор момци и другари, -

       

      храни, горо, таквиз чеда,
      дорде слънце в светът гледа;
      дорде птичка в тебе пее,
      тоз байряк да се ветрее!“

       

       

       

       

       

       

       

       

       

       

       

      ---

       

       

      Речник:

       

       

      с т р и к а   - стринка
      к о в л а д и   - клевети
      т ъ р т и   с е - тръшна се (диал.)
      з а с е в к и   - обичай при сватба

       

       

       

      Първата редакция на стихотворението излиза във в. „Дума на българските емигранти“, брой 4 от 17 юли 1871 г., а втората - в „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“.

 

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]