Не ги познавахме,
само надеждата ни казваше,
че ги познаваме от мънички деца.
Видели сме ги може би два пъти, после се качиха на корабите -
товар от въглища, товар добитък - и нашите приятели
изчезнаха завинаги зад океана.
Зората ни намира до уморена лампа,
като рисуваме несръчно и прилежно на хартия
горгони, кораби и раковини.
Привечер слизаме надолу, при реката,
защото тя ни сочи пътя към морето,
а нощите прекарваме в землянки, които миришат на катран.

Приятелите ни заминаха:
може би никога не сме ги виждали. Може би
сме ги срещали тогава, когато сънят
ни е довеждал близо до вълната, която диша.
А може би ги търсим, защото търсим другия живот,
отвъд статуите.

върни се | продължи