А по име Орест.

Завой и пак завой, и пак завой -
колко кръга, колко кървави кръга, колко черни
редици: хората, които ме гледат,
които ме гледаха, когато прав на колесницата
вдигах, блестящ, ръка, а те ме поздравяваха със викове.

Пяната на конете ме шиба, конете докога ще издържат?
Скърца оста горещи се оста, кога ще се запали оста?
Кога ще се скъсат поводите, кога копитата
ще стъпят цели на пръстта,
на меката трева, сред маковете, дето
през пролетта откъсна една маргаритка.
Хубави бяха очите ти, но не знаеше къде да гледаш.
И аз не знаех де да гледам, аз, безотечественикът,
аз, който се състезавам тука - колко кръга вече?
Усещам коленете си как се огъват над оста,
над колелата, върху подскачащия под.

Коленете лесно се огъват, когато пожелаят боговете,
никой не може да отбегне, за какво ти е силата, не можеш
да избегнеш морето, което те люлееше и за което копнееш
в този миг на безсилие, сред дишането на конете,
с тръстиките, които пееха наесен в лигийска гама,
морето, което не можеш да намериш, колкото да тичаш,
колкото да се връщаш през черните Евмениди,
които се отегчават,
без да прощават.

върни се | продължи