Селото ни е оградено с планини,
над тях таван надвиснало небе, и ден и нощ.
Нямаме реки, нямаме кладенци, нямаме извори,
само няколко щерни, и те празни и ехтят,
на тях се кланяме.
Кухо и неподвижно ехо като самотата ни,
като любовта ни, като телата ни.
И сега ни е чудно, че някога сме съградили
колибите си, къщите, оборите.
И дори сватбите, венците свежи, пръстените
са се превърнали в неизяснени гатанки за нашата душа.
Как се родиха, как отраснаха децата ни?

Селото ни е оградено. Ограждат го
две черни Симплигади. На пристанището
в неделя, като слезем да подишаме,
гледаме как осветява залезът
отломки дървени, останки от пътувания, които нямат край,
тела, които вече не знаят как да обичат.

върни се | продължи