АКО ме позовеше, да,
ако ме позовеше!

Бих изоставил всичко,
всичко бих захвърлил:
цените, каталозите,
синьото на океана върху картите,
дните и нощите им,
старите телеграми
и една любов.
Ти, която не си любовта ми,
ако ме позовеше!

И още очаквам гласа ти:
под телескопи,
откъм звездата,
по огледала, из тунели,
през високосни години
може да дойде. Не знам откъде.
Откъм чудото, винаги.
Защото, ако ти ме викаш -
ако ме позовеше, да, ако ме позовеше! -
ще бъде откъм някое чудо,
инкогнито, без да го видя.

Никога откъм устните, които ти целувам, никога откъм гласа, който казва: „Не си отивай!"