Има в старите провинциални градове вехти покрайнини. Там хората идват да живеят направо от природата. Появява се човек с будно и до болка изнемощяло лице, който всичко може да поправи и уреди, но самият той е преживял живота си неуредено. Какви ли не изделия, от тиганчета до будилници, са минавали навремето през ръцете на този човек. Не се е отказвал и подметки да слага, вълчи сачми да лее и да щампова фалшиви медали за продажба по селските панаири. А за себе си никога нищо не е направил - нито семейство, нито жилище. Лете живееше чисто и просто сред природата, слагаше инструментите си в торбата, а торбата използваше за възглавница - повече за да си пази инструментите, отколкото да му е меко. От сутрешното слънце се вардеше, като още от вечерта слагаше на очите си листо от лопуш. А зиме живееше с остатъка от припечеленото през лятото, за квартирата плащаше на клисаря, като нощем оповестяваше с камбаната колко е часът. Нищо не го интересуваше специално - нито хората, нито природата, - а само разните изделия. Затова към хората и полетата се отнасяше с равнодушна нежност и не посягаше на интересите им. В зимните вечери понякога майстореше ненужни предмети: кули от тел, кораби от парчета покривна ламарина, лепеше хартиени дирижабли и други подобни - изключително за собствено удоволствие. Често дори забавяше нечия случайна поръчка - например даваха му да стегне новите обръчи на каче, а той се занимаваше с направата на дървен часовник и смяташе, че часовникът трябва да върви без курдисване - от въртенето на земята.
         Тези безплатни занимания не се харесваха на клисаря.
         - Ще просиш на старини, Захар Палич! Колко дни вече стои качето, а ти докосваш земята с дървото - един господ знае защо.
         Захар Павлович мълчеше, за него човешката реч беше като шума на гората за горския жител - не я чуваше. Клисарят пушеше и продължаваше спокойно да гледа - от честите богослужения той не вярваше в бога, но знаеше със сигурност, че Захар Павлович нищо няма да направи - хората живеят отдавна на света и вече всичко са измислили. А Захар Павлович смяташе обратното - хората далеч не са измислили всичко, щом като природното вещество си живее, непипнато от ръце.
         През четири години на петата половината село отиваше в мините и градовете, а половината в гората - случваше се неплодородие. Открай време се знае, че на горските поляни дори в сушави години добре зреят тревите, зеленчуците и житото. Останалата на място половина от селото хукваше към тези поляни, за да спаси собственото си зеленище от моменталното му разграбване от тълпите скитници. Но този път сушата се повтори и на следната година. Селото залости къщите си и на два отряда излезе на друма - единият отряд тръгна по просия към Киев, другият - към Луганск, да търси работа; а някои свиха към гората и обраслите с храсталаци дерета, погнаха да ядат сурова трева, глина и кори и подивяха. Заминаха почти само възрастните - децата сами предварително измряха или се пръснаха да просят. А майките кърмачки сами постепенно умориха кърмачетата, като не им даваха да сучат до насита.
         Имаше една баба - Игнатиезна, която лекуваше малолетните от глад. Тя им даваше гъбена отвара със сладка трева и децата кротко замираха със суха пяна на устата. Майката целуваше детето по състареното набръчкано челце и шепнеше:
         - Отърва се, милото. Слава тебе, господи!
         Игнатиевна стоеше до нея:
         - Предаде богу дух, горкото, като живо лежи, сега в рая слуша сребърните ветрове ...
         Майката се любуваше на детето си, защото вярваше в облекчаването на горчивата му участ.
         - Вземи старата ми пола, Игнатиевна, нямам какво друго да ти дам. Благодаря ти.
         Игнатневна разпъваше полата към светлината и говореше:
         - Че поплачи си малко, Митревна, така ти се полага. А полата ти е носена-преносена, прибави поне една забрадчица или ми подари ютийката...
         Захар Павлович остана в селото сам - хареса му безлюдието. Но живееше повече в гората, в землянка, заедно с един бекярин, хранеха се с чорба от треви, ползата от които бекяринът предварително беше изучил.
         Захар Павлович постоянно работеше, за да забравя глада, и се научи да прави от дърво всичко, което по-рано беше правил от метал. А бекяринът цял живот не беше правил нищо, сега пък съвсем - до петдесетата си година само беше наблюдавал около себе си кое как и защо става и беше чакал какво в края на краищата ще стане от общото неспокойствие, та веднага след успокояването и изясняването на света да започне да действа: животът никак не го влечеше и изобщо не си беше помръднал пръста нито за брак с жена, нито за някое общополезно деяние. Още при раждането беше се учудил и така беше доживял до старини със сини очи на младоликото лице. Когато Захар Павлович правеше дъбов тиган, бекяринът страшно се чудеше, че на него тъй или иначе нищо няма да може да се изпържи. Но Захар Павлович наливаше в дървения съд вода и на тих огън правеше така, че водата кипваше, а тиганът не гореше. Бекяринът примираше от учудване:
         - Страшна работа. Къде ти, братлета, човек може всичко да знае ...
         И ръцете на бекярина се отпускаха пред съкрушителните всеобщи тайни. Или никой нито веднъж не бе обяснил на бекярина простотата на явленията, или пък той беше съвсем глупав. Наистина, когато Захар Павлович се опита да му обясни защо духа вятърът, а не стои на едно място, бекяринът още повече се учуди и нищо не разбра, макар че точно чувстваше произхода на вятъра.
         - Ами? Кажи де! Значи, от припичането на слънцето! Хубава работа!...
         Захар Павлович му обясни, че припичането не е хубава работа, а чисто и просто жега.
         - Бре, жега! - учуди се бекяринът. - Я гледай каква дяволия!
         Учудването на бекярина само се местеше от предмет на предмет, но в съзнанието му нищо не се променяше. Вместо с ум той живееше с чувство на доверчиво уважение.
         През лятото Захар Павлович отново направи от дърво всички изделия, които познаваше. Землянката и мястото, което й принадлежеше като двор, бяха покрити с предметите на техническото изкуство на Захар Павлович - пълен комплект селскостопански инвентар, машини, инструменти, начинания и житейски приспособления - всичките само от дърво. Странното беше, че нямаше нито един предмет, който да повтаря природата - например кон, колело или нещо друго.
         През август бекяринът се завря в сянката, легна по корем и каза:
         - Захар Павлович, умирам, вчера изядох един гущер ... На тебе ти донесох две гъбки, а аз си изпекох гущера. Помахай ми отгоре с лопуш - обичам вятъра.
         Захар Павлович му помаха с лопуш, донесе вода и напои умиращия.
         - Няма да умреш. Само така ти се струва.
         - Ще умра, бога ми, ще умра, Захар Палич - уплаши се да излъже бекярннът. - Шкембето ми нищо не задържа, в мене живее грамаден глист, той ми изпи всичката кръв... - Бекяринът се обърна по гръб: - Как смяташ, да се страхувам ли или не?
         - Не се бой - положително му отвърна Захар Павловпч. - И на мене ми иде сега да умра, ама нали знаеш, все се занимавам с разни изделия ...
         Бекяринът се зарадва на съчувствието и до вечерта умря без уплаха. Когато умря, Захар Павлович беше отишъл да се къпе в рекичката и завари бекярина вече мъртъв, задушен от собствения си зелен бълвоч. Бълвочът беше плътен и сух, беше се струпал като тесто около устата на бекярина и в него действаха бели малокалибрени червеи.
         През нощта Захар Павлович се събуди и чу, че вали дъжд - вторият дъжд от месец април. „Ама щеше, да се чуди бекяринът" - помисли си Захар Павлович. Но бекяринът киснеше сам в тъмното под равномерно падащите от небето потоци и бавно се подуваше.
         През сънния и тих дъжд нещо глухо и тъжно засвири - толкова далече, че там, където свиреше, нямаше дъжд и беше ден. Захар Павлович веднага забрави и бекярина, и дъжда, и глада и стана. Свиреше далечна машина, жив, работещ локомотив. Захар Павлович излезе навън и постоя на открито под топлия дъжд, който тихо пееше за мирен живот, за обширната дълга земя. Тъмните дървета дремеха, разперили клони, прегърнати ласкаво от спокойния дъжд; беше им толкова хубаво, че те, отмалели, без вятър помръдваха клонките си.
         Захар Павлович не обърна внимание на радостта на природата, него го развълнува замлъкналият неизвестен локомотив. Когато отново си легна, той си помисли, че дъждът, дето е дъжд, и той работи, пък аз спя и се крия в гората без полза. Щом умря бекяринът, ще умреш и ти; той през целия си живот не беше направил нито едно изделие - все се заглеждаше, все се канеше, на всичко се чудеше, във всяко най-просто нещо виждаше чудо и не помръдваше ръка, за да не развали нещо; само гъби береше, но и тях не умееше да ги намира; и така си умря, без с нищо да накърни природата.
         На сутринта пекна страшно слънце и гората запя с цялата сила на гласа си, пропускайки утринния вятър под долните си листа. Захар Павлович забеляза не голкова утрото, колкото смяната на работниците - дъждът беше заспал в почвата, беше го заместило слънцето, а от слънцето беше започнала шетнята на вятъра, бяха се разчорлили дърветата, бяха се разбъбрили тревите и храсталаците и дори самият дъжд, още непочинал, се беше изправил на крака, разбуден от гъделичкащата го топлина, и събираше тялото си в сиви облаци.
         Захар Павлович наслага в торбата дървените си изделия - колкото се побраха - и потегли по женската гъбарска пътечка. Той не погледна бекярина - умрелите не са за гледане; макар че Захар Павлович познаваше един човек, рибар от езерото Мутево, който разпитваше за смъртта мнозина и се измъчваше от любопитството си. Този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което навярно знае тайната на смъртта. Той показваше на Захар Павлович очите на мъртвите риби и говореше „Гледай каква мъдрост! - Рибата стои между живота и смъртта и затова е няма и гледа безизразно; телето дето е теле, и то мисли, а рибата - не, тя вече всичко знае." Рибарят с години съзерцаваше езерото и си мислеше все едно и също: колко е интересна смъртта. Захар Павлович го раздумваше: „Нищо особено няма там, само нещо такова тясно." След година рибарят не издържа и се хвърли от лодката в езерото, като предварително си върза краката с въже, да не би ненадейно да заплува. Тайно в себе си той изобщо не вярваше в смъртта, но главно искаше да погледне какво има там, може би е много по-интересно за живеене отколкото на село или на брега на езерото. Той виждаше смъртта като друга губерния, разположена под небето, все едно на дъното на студена вода, и тя го влечеше. Някои селяни, на които рибарят говореше за намерението си да живее в смъртта и да се върне, го раздумваха, а други се съгласяваха с него: „Ами от опит глава не боли, Митрий Иванич. Опитай, после ще ни разкажеш." Дмитрий Иванич опита; след три дни го извлякоха от езерото и го погребаха до оградата на селските гробища.
         Сега Захар Павлович минаваше покрай гробищата и сред гората от кръстове търсеше гроба на рибаря. На гроба на рибаря нямаше кръст; той не огорчи със смъртта си нито едно сърце, нито една уста не го поменуваше, защото не бе умрял от болест, а от любопитния си ум. Рибарят не остави жена - беше вдовец, синът му беше невръстен и живееше при чужди хора. Захар Павлович ходи на погребението, поведе хлапето за ръка, едно такова нежно и разумно момче, не можеш разбра на майка си ли или на баща си прилича. Къде ли е сега това момче? Сигурно като кръгло сираче първо е умряло през тези гладни години. Момчето вървеше след ковчега на баща си без скръб и благоприлично.
         - Чичо Захар, нали татко нарочно е легнал така.
         - Не нарочно, Саша, а от глупост и тебе те вкара в беля. Няма скоро да иде за риба.
         - А защо плачат лелите?
         - Защото са оплаквачки.
         Когато поставиха ковчега до гроба, никой не искаше да се прости с покойника. Захар Павлович коленичи и докосна с устни влажната четинеста буза на рибаря, измита на езерното дъно. После Захар Павлович каза на момчето:
         - Прости се с баща си, той е мъртъв во веки веков. Погледай го, да го запомниш.
         Момчето полегна до тялото на баща си, до старата му риза, от която лъхаше на жива плът, защото му я бяха облекли за погребението - баща му се беше удавил в друга. Момчето попипа ръцете му, от тях миришеше на рибешка влага, на единия му пръст бе-ше сложен оловният венчален пръстен в чест на за-бравената майка. Детето извърна глава към хората, уплаши се от чуждите и сграбчило ризата на баща си като защита, жално заплака; скръбта му беше без-мълвна, без съзнание за сетнешния живот и затова неутешима; то така скърбеше по умрелия си баща, че мъртвецът можеше да бъде щастлив. И всички, които стояха край ковчега, заплакаха от жал за момчето и от преждевременно съчувствие към самите себе си, че всеки ще трябва да умре и да бъде оплакал така.
         - Лельо, на мойта въдица във водата се е хванала риба - каза Саша. - Нека ида да я взема и ще си я ям, да не ме храните вне.
         Мавра Фетисовна внезапно намръщи лице, изсекна носа си в края на забрадката и не пусна ръката на момчето.