Сен Джон Перс

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература

 

ИЗ "ОРИЕНТИРИ"

 

Сен Джон Перс

 

Превод от френски: Андрей Манолов

 

 

I.

 

         Високи градове светлееха откъм морето и чрез огромните си каменни творения се къпеха в солената му и златиста шир!
         Чиновниците от пристанището заседаваха подобно обитатели на погранични области: обсъждаха спогодбите, които определят таксите за преминаване, а също и цените на питейната вода за корабите; границите на поземлени владения чертаеха и правилата за отвеждане добитъка на лятна паша определяха.
         Очакваха се Пълномощниците. Ах! Дано съюз накрая да ни се предложи!... И тълпата се отправяше към насипите врязани във живата вода.
         Достигаше в подножието на познати скатове, чак долу, ниско над водите, до скалите врязани подобно шпора или меч, подобно замисли велики в плановете на постройки нови.
         И каква звезда коварна, с рогов клюн, отново бе объркала числата и оплела знаците по тази маса на водите?
         Там в онези водоеми, преградени с шлюзове, принадлежащи на Жреци-търговци както и във всички корита повредени на алхимика и тепавичаря,
         Бледото небе разтапяше забравата на ръж най-земна... Бели птици цапаха ръбатите стени огромни.

 

III.

 

         И рече корабният Астролог и Навигатор:
         "...Нарекоха ме Мрачния, а им говорех за морето.
         Годината, която назовавам е най-великата Година: И Морето, по което аз гадая, е най-великото Море.
         Поклон пред твоя бряг безумен, о Море, изпълнено със страсти най-възвишени...
         Живея в бедност тук на сушата, ала в морето моите богатства са огромни и печалбите ми, там по масите отвъд морето, са несметни.
         Вечерта осеяна със светлинки покълващи; Задържа ни покрай огромните води, тъй както покрай своето леговище държи ни онова Създание, което храни се със слез.
         Което с почит поздравяват, според обичаите си всички стари Лоцмани, облечени във мантии от бяла кожа, всички знатни люде с ризници и грамоти в ръцете, щом се приближат до тази черна канара с ротонди украсена.
         Ще ви последвам ли, Ковчежници! И вас, всесилни Повелители на цифрите!
         О Вие, божества по-тайнствени и по-коварни от пиратите върлуващи преди разсъмване?
         Пътуващите спекуланти радостно се впускат в сделки из далечните страни: неизброими нощи се отварят в този миг, когато линиите вертикални светнат...
         И вездесъщото море по-плътно ме обгърна.
         Отколкото Годината, която назовават слънчева със своите стотици хиляди хилядолетия. Наслада е за мене бездната, изпълнена с позор, потъването в нея е божествено. Бездомната звезда по хребета на този Век зелен се движи.
         И мисията ми сред морето е за вас да съзерцавам този блян така действителен... Нарекоха ме Мрачния, а обитавах светлината."

 

         "Световно тайнство, ти върви напред! И ето че настъпва този час, когато ще поемат от ръцете на кормилото накрая!... Аз видях в елея се потапяха огромните оболи на небесния часовник;
         И огромните грижовни длани ми откриха път към този блян неутолим.
         И от видението си аз не се уплаших, а увереност добивайки във тръпката не свалях поглед от безкрайното благоволение и от ласкателството.

 

         Тук е прагът на познанието! Предверието на светлината!... Парите на виното, което е видяло моето рождение, на виното далеч от тука отлежавало, се вдигат.
         А Морето, то самото е като овация внезапна! Помирително Море, о само ти за всички се застъпваш!... Там над рифовете - крясъкът на птица се разнася, вятърът по своите дела се втурва.
         Сянка на платно се плъзва покрай границите на видението...
         Тогава казвам, че звезда в небесния обор е скъсала веригата. И си върви бездомна тя сред хребетите на Века зелен... Нарекоха ме Мрачния, а им говорех за морето."

 

         „Поклон пред думите ти, Лоцмане. Око от плът това не може да го види.
         Нито бялото око с червени мигли, същото което по планширите на всички кораби рисуват. Шансът ми е във възхвалата на вечерта и в синьото опиянение, дошло с индийския фазан, обвито цялото от дъх пророчески, тъй както рифовете от зелени водорасли.
         Богове! И няма нужда от есенции и от благовония, за печките железни, разположени по всичките скалисти носове.
         И без това ще видим всички как зората, метнала ефирно було, женствено пристъпва, като Диана, над водите...

 

         - Всичко е изречено на свечеряване, посред възхвалите, отправени към вечерта.
         Ти, който знаеш, но си Блян несътворен и аз, незнаещ, ала сътворен, какво ли друго правим двамата по тези брегове освен да слагаме капаните за през нощта?
         И всичките Жени, които нощем миеха по бреговете на онези острови с ротонди украсени.
         Своите огромни урни, като ги обгръщаха с разголени ръце, какво ли друго правят след като на нас по благочестие приличат?... Нарекоха ме Мрачния, а обитавах светлината."

 

 

V.

 

         Тесни са ни корабите, тясно ни е ложето. "Огромни са пространствата, заети от водите, ала нашите владения
         В залостените стаи на страстта са по-обширни.
         Иде лятото откъм морето. Ще разкажем само на морето Колко чужди бяхме на Града и на веселията му и каква звезда, издигнала се от подводните увеселения
         Веднъж на свечеряване дойде над нас да вдъхне онзи мирис на божественото ложе.
         И напразно близката земя ни очертава границите си. Вълна една и съща по света, вълна една и съща, тръгнала от Троя
         Хълбока си и пред нас поклаща. А в откритото море, далеч от нас, това дихание отдавна своя отпечатък е оставило...
         Веднъж, на свечеряване, голяма глъчка вдигна се из стаите: дори самата смърт да свиреше на раковина, никой нямаше да чуе!
         И обичайте, о двойки, корабите; в стаите е придошло морето!
         Цялата земя оплаква боговете си на свечеряване, човекът тръгнал е на лов за рижи зверове; жени бленуват, градовете се порутват... Ала нека винаги една зора, която носи името море.
         Огрява праговете ни - криле отбрани нека пърхат и оръжията нека се възправят, нека е морето с любовта в едно и също ложе, да, морето с любовта в едно и също ложе - и се води този диалог из стаите:

 

-1.

 

         „... Любов, любов, тъй силно извисяваш този мой родилен вик, че той се слива със морето в устрема му към Възлюблената! И лозата е потъпкана по всички брегове, у всяка плът вселява се блаженство предизвикано от пяната, и песен на мехурчета разнася се над пясъка... Възхвала, о, възхвала на божествената Жизненост!
         Ти с мъжка ненаситност ме събличаш: по-спокойно властваш ти над мен, отколкото на своя кораб капитана. Колко много плат раздипля се, за да се появи жената и да я приемат с радост. Лятото, което диша чрез морето, вече ни обгръща. Моето сърце за тебе се отваря и откриваш ти една жена по-свежа и от морските води: и соковете сладостни и всички семена за посев, млякото примесено с киселина, солта със кипналата кръв и златото и йода, и медта с горчилката си вечна - цялото море във мен, понесено тъй както в майчината урна.
         Край брега на тялото ми легна този мъж роден в морето. Нека освежи лицето си в самите извори под пясъците; и наслада нека да изпита на хармана ми тъй както богът татуиран с мъжка папрат... Жаден ли си ти, любими мой? За теб съм аз жената по-незнайна и от жаждата за устните ти. Моето лице е в дланите ти, както в дланите прохладни на корабокрушението, ах! Нека в тази жарка нощ за теб да бъде то прохладата бадемова, вкусът на утрото, познанието първо на плода по чужди бряг.
         Сънувах снощи острови от бляна по-зелени... Там, по бреговете им мореплавателите слизат за да търсят синята вода; те виждат - отлив е - водата по застланото легло на пясъците как шурти: морето шумолящо като някакво дърво, затъвайки, оставя тънички следи като високи палми, най-безжалостно посечени, като девойки снажни със препаски и разпуснати коси, изпаднали в захлас, които то поваля просълзени.
         Всички тези образи родени са от бляновете наши. Ала ти, мъжът със право чело легнал тук сред всички блянове осъществени, от закръглените устни ти направо пиеш и пуническата им обвивка си съзрял: плътта напомня нар, сърцето истинска смокиня - плод от Африка и плод от Азия... Това е плод по-скоро женствен, о любов, не толкоз морски: и от мене неизписаната, ненагиздената си вземи туй морско лято във предплата..."

 

-2.

 

         „... Самота в сърцето на мъжа. Тъй странен е мъжът безбрежен до крайбрежната жена. И аз самият съм море, пред тебе блеснало тъй както златото из пясъците ти и нека пак към тебе да прииждам, да се рея покрай бреговете ти, и бавно да разплитам твоите къдрици земни - о жена, явяваща се и изчезваща с вълната, от която водиш потеклото си...
         И толкоз целомъдрена във голотата си, използваш дланите си за одежди, ти не си онази Дева от големите дълбочини, не си и статуята на Победата от бронз или от камък бял, които надничарите ведно със амфората вадят на повърхността в огромна мрежа цялата обкичена със водорасли: а си плът тъй женствена до моето лице и женска топлина, която вдъхвам, и жена си цялата обвита в аромата си подобно пламък розов между пръстите полуприсвити.
         Както в житното зърно солта се е просмукала, така и в тебе цялата си същност въплътило е морето, морското у тебе определя привкуса на щастие, жена те прави, с която всеки се сближава... И наведено е твоето лице, а устните ти - плод са, който в дъното на лодката ще схрускам аз. Дъхът ми най-свободно твойта гръд обвива и страстта надига се отвсякъде, тъй както приливът щом ниско е луната; и земята женствена приема похотливото и гъвкаво море, обкичило с мехурчета дори и локвите си и крайбрежните Злата, то в този миг поскърцва като нория; прилича на тюпилня тази нощ...

 

         Любима, имаш морски привкус, нека другите сред долини затворени далече от морето да пасат еклогата, това е мента, маточина, комунига, риган, игловърх - един за данъка върху пчелите и меда говори, друг за овцевъдство и овцата пухкава пръстта целува там в подножието на стените с чер прашец покрити. А по времето, когато прасковите се наливат и когато някой готви се лозите да привързва, срязах аз конопения възел, който лодката придържаше към стапела. И Любовта ми е в морето, от морето аз ще се опаря!...

 

         Тесни са ни корабите, тесен е и нашият съюз; ала по-тясно и от тях си ти, о тяло на Възлюблената предана... И как е всъщност тялото ти сътворено ако не по образ и подобие на кораб? И гондола и старинен ветроход тъй предан то наподобява, даже има отвор по средата; на карина то прилича, а извивките му го наподобяват на дъга изваяна от слонски бивни, подчинила линиите си на вълните... Всички корабостроители по този начин свързват кила със шпанхоута и флора.
         Кораб, о мой хубав кораб, натоварен с мъжка нощ, от нея изнемогват твоите шпанхоути, а за мене ти си кораб, който носи рози. По водата ти разкъсваш тази ивица от дарове. И ето ни срещу смъртта по алените морски пътища, обрасли с чер акант... Огромна е зората с името море, огромни са пространствата, покрити със вода, а по земята в блян превърната за нас, по всичките й виолетови предели, е огромно туй вълнение, което се надига и като тълпа от влюбени закичва се с хиацинт!
         И няма по-голямо вероломство от това, което стана в кораба на любовта."

 

 

 

 

 

 

 

Подбрал и въвел в Мрежата: Емил Кацаров

Електронна публикация на 24. май 2003 г.
Публикация в "Ориентири", С., 1995, ИК "Прозорец", пр. Андрей Манолов

г1998-2003 г. Литературен клуб. Всички права запазени!