Хесус Монкада

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | преводна художествена литература

 

ТОЧИЛАРЯТ И ЛУНАТА

 

Хесус Монкада

 

Превод от испански: Рада Панчовска

 

 

         Една юлска нощ, на половин път от Валпердиу1 за Льоса, точиларят Аристидес реши да запее, за да види дали ще се разсее меланхолията. За нещастие мъжът знаеше само „Защо не ме обичаш, Марта?“, едно много тъжно танго, на което го бе научил клисарят на Канталаигуа, и резултатът от експеримента бе обезсърчаващ. С доста усилия Аристидес все пак завърши първите две строфи; но като започна третата, тъгата на песента се съедини с тази на певеца и той изгуби тона с патетична грешка.
         - Аристидес - каза си точиларят, меланхоличен, - това не върши работа. Вече не умееш да пееш. Като ти се получаваше толкова добре преди това танго! Ако го правеше брилянтно! И сега, нищо и никакво. Ясно, че преди беше друго нещо: имаше работа. Как искаш да пееш добре, щом от месеци не наточваш дори някое лошо шило. Божа работа! Не можеш никога да си спокоен. Все ще те безпокоят с едно друго. Да видим: каква нужда имаше в тоя свят от ножовете с острие на трион? Никаква, мисля си аз. А самобръсначките, които работят на ток? Нито нужда, нито половин! Или го нямаше вече Аристидес със своята количка? Ами не, господине! Давай, машини и ножове, от тия, дето никога не се нащърбяват, с купища! Глей каква била работата! А Аристидес да се обеси. Какво друго му остава? Сега точно, кажи ми, защо отиваш в Льоса? Като няма да ти дадат работа... Седларят вече има проклетата машинка; дърводелецът, също. И хората, които ти носеха ножици, ножове и други инструменти, сега ги носят в работилницата, която са отворили в селото. Само ще намине при теб старчока Грегори, за да му наточиш сгъваемия нож, и освен това ще му го направиш даром. Ти си ненормалник, Аристидес! Ясно, че бедният Грегори е специален случай... Да видим: какво ще му вземеш? Шест-седемте песети, които му дава синът му, от дъжд на вятър? Ще ти отмахне ли това гайлето? Напротив, на старчока ще му го начукаш напълно; с тия пари ще да си купи тютюн и ще иде да ливне глътка вино в клъчмата - тайно от снахата, няма нужда да го казва, защото онази вещица го държи в ужас. И, за четири гроша, ще имаш ли малкото срам да му отнемеш тази илюзия? Превръщаш се в злодей, Аристидес. Бедният Грегори... Освен това, може да е последния път, когато го намираш жив. Та нали вече е с единия крак в гробището!
         На това място колелото на количката попадна на камък насред пътя и беше на косъм Аристидес, неподготвен, да си смачка носа в точиларските камъни.
         - Да му се не види! Ако не внимавам... Виждаш ли? Бог те наказа за лошите ти чувства. Той е във всичко, не му убягва нищо. Ясно, че е истина също, че ако е във всичко, можеше да ми намери работа - че много добре трябва да знае, че нямам, мисля си аз - и щеше да си спести сега да трябва да слага камъкът пред колелото. Ой, майчице! Какво казваш, нещастнико? Не ми обръщай внимание, Боже наш. Като да не съм го казал. Вие вече трябва да знаете, че съм неграмотен и че винаги съм бил идиот. Не помните ли когато ходех на учението? Изкарах до Отче наш. Когато стигнах до онова, което казва „на нашите врагове...“ винаги се запъвах. И смятайте, че даскалът Бартомеу ме загряваше с тръстиковата пръчка... Нищо. Нищо. Така е, както казвах преди: не съм с всичкия си, не трябва да ми се обръща внимание. Наистина не, нали? А за работата, не се тревожете. Ще се разтърся. Няма да се учудя, ако в чужбина липсват точилари. Изглежда там са малко изостанали, защото когато идват тук, вижте какво купуват: делви, платненки и сламени шапки от ония за косене. И не казвам нищо за когато видят магарица с кошове с кошове или кошници от двете страни на гърба. Остават с отворена уста. Вижте: първото, което ще направя, когато се върна в Канталигуа, ще е да питам за това клисаря. Той знае да чете вистниците и трябва да е в течение на онова за чужбина. Може пък да ида в Рим! По дяволите, Аристидес! Рим. Ни повече, ни по-малко. Вече те виждам спокойно, с количката, по ония улици, които не свършват никога. Дори можеш да идеш на Айфеловата кула, да видиш Папата...!

 

         Трябва да беше два сутринта, когато точиларят стигна в Льоса. Нормално, по тези часове цялото село си е легнало да спи и по улиците не се вижда жива душа. Поради това Аристидес се изненада, като видя отворени открай докрай вратите на Кафе Сентрал.
         „Много е странно - си каза, спрял по средата на площада. - Какво ли става?“
         Малко слисан, приближи до вратата на заведението и погледна вътре. Кафенето Сентрал беше препълнено с хора, които говореха възбудено. Кафеджията, отрупан с работа, шеташе насам-натам сред масите, с табла, пълна с чаши за кафе, безалкохолни напитки с натрошен лед и бутилки бира. В дъното точиларят откри зачервения и лъскав тил на мосен Жоан, свещеника на селото, подреден до кмета и другите важни клечки, пред включен телевизор.
         „Щом свещеникът е още жив, не е революцията - помисли, облекчен, Аристидес. За момент си беше представил, че необичайната олелия ще да е големият трус, за който винаги говореше клисарят на Канталаигуа. - Клисарят винаги казва, че в деня, когато това започне, ще направи на кайма всички, макар после да остане без работа. Както се вижда, въпреки това, ще трябва да са го оставили за по-нататък. Щеше да е добре да се случи една шумотевица, сега, когато съм на път да ида в Рим!“
         При все това всичко онова го интригуваше и реши да го разучи. Облегна количката на стената, изтри си ръцете в гащиризона и влезе в кафенето. Всички маси бяха заети. И точиларят, нерешителен, остана прав като препариран насред заведението. Чу че го викат:
         - Аристидес! Ей, Аристидес!
         Аристидес погледна към ъгъла, откъдето беше се чул гласът, и видя Годия, пазачът на Льоса, който му правеше знаци да отиде.
         - Колко време без да ви мерна перчема! - му каза той. - Вече мислех, че сте кой знае къде! Елате, седнете тук с нас. Елате, момчета, посъберете се, че Аристидес е приятел.
         Групата, която заемаше дървената пейка, се сви като акордеон към единия край и остави място в противоположния за Аристидес.
         - Острието на копието е станало отврат. Изцяло е ръждясало. Трябва да го пуснем да мине веднъж през точилото - му каза пазачът. - Кажете ми каква почит може да вдъхва един пазач с копие на път да се разпадне...! Дори кучетата ми се смеят. Хубаво, да оставим това за после. И Вие ли идвате да видите спектакъла?
         - Театър ли има?
         - Не ми казвайте, че не знаете?
         - Кое?
         - Ами наистина Вие сте добре запознат - извика Сасола, шегаджия, от другия ъгъл на пейката. - Та те и кучетата го знаят!
         - Зарад това го знваеш ти, идиот - сряза го Годия. - И да видим дали ще говориш с повече уважение към моите приятели, ако не, ще ти тресна едно копие по главата и няма да ти го спести и губернаторът. Аристидес: днес американците са стигнали до Луната.
         - На Луната? - възкликна точиларят с крайно изумление.
         - Да, господине. Направили са пътешествието вътре в една ракета. Караше я един, който се нарича Ирмстронг.
         - Казва се Армстронг2! - възрази отново Сасола. - Не знаеш и шушка американски!
         - Сасола, глей да не си го заслужиш! Добре, това, което Ви казвах. Вече са там. Още не са излезли от ракетата. Казаха, че когато го направят, ще се види по телевизията, и ето ни тук всичките, очакващи.
         Беше ужасно топло. В Сентрал, пълно с дим, почти не можеше да се диша. Бели нощни пеперуди правеха кръгове около крушките. Някои посетители бяха заспали, с глава, облегната на мрамора на масите. Едно свадливо куче беше завряло глава сред висулките на завесата на вратата и наблюдаваше с недоверие господина, който обясняваше нещо за лунните модули, орбити... на екрана на телевизора. Лунни модули, орбита, астронавти, Аристидес не разбираше нищо.
         - Ако се забавят много, вече няма защо да си лягаме!
         - А и кое време да ходят на Луната!
         - Щение да дразнят...
         - Ще намерят всичко затворено!
         - Виж как се прозява секретарят...
         - Изглежда не му достига сън.
         - Трябва да кажем на Флора да не е толкова лакома или ще ни остави без чиновници за нула време!
         - Има ли свещеници на Луната?
         - Купища.
         - А с Вас какво става, че не казвате и дума? - попита Ибарс.
         - С мен? - отвърна Аристидес. - Нищо, нищо. Работата е там, че трябва да пътувам и мислех какво трябва да нося.
         - Да пътувате? - изненада се Годия. - И накъде се отправяте, ако може да се знае?
         - За Рим!
         - За Рим? Какво ще правите там?
         - Ами, ще точа! Казаха ми, че в странство са закъсали за точилари.
         - Това трябваше да се чуе - засмя се Сасола. - Кой Ви излъга?
         - Да наточваш в Рим!
         - Тая наистина е добра!
         - Казаха ми, че новината върви по вестниците - каза Аристидес, натъжен, обръщайки се към Годия, който го гледаше със сериозно лице. - Не е ли истина?
         - Как не! Излезе същия ден, когато пуснаха новината, че мен са ме направили крал на Мароко - извика Сасола.
         - Стига! - каза Годия, удряйки по плочките с дръжката на копието.
         Всички на масата замълчаха внезапно.
         - Аристидес, във вестниците не е излязло нищо за това, което Вие говорите. Или поне ние не го знаем - продължи Годия. - Казвам Ви истината. Знаете, че Ви уважавам и няма да ви излъжа за нищо на света.
         Гласът на пазача, сърдечен, успокои малко точиларя, който, засрамен, беше свел глава и не се осмеляваше да я вдигне.
         - Не Ви вървят добре нещата, нали? Ей, вдигнете глава, човече. Ще помислим малко и всичко ще се оправи. Баща ми, царство му небесно, винаги казваше, че един мъж не трябва да се обезкуражава, докато не си види главата на две крачки. Така ми харесва. А сега, допийте си кафето, че студено не струва нищо... и на тези идиоти, не им обръщайте внимание. Днес са глупави.
         Беше много горещо. Кръжаха пеперудите около крушките. Свадливото куче отдръпна муцуната си изсред завесите на вратата на Сентрал, пресече бавно площада и се превърна в неспокойна сянка из преддверията, чакайки да минат месарите, с колите, препълнени с овце, на път за кланицата.

 

         - Аристидес!
         Събуди се уплашен. Потта му пропиваше дрехите.
         - Мамка му! - каза Годия. - Спяхте като пън. Събудих Ви, защото вече излиза онова за Луната. Гледайте.
         Бяха загасили светлините на кафенето и блясъкът на телевизионния екран осветяваше слабо малкото посетители, оставащи в Кафе Сентрал. Докато точиларят спеше, хората, отегчени да чакат, се бяха разотишли да си легнат. На масата на обществените сили секретарят клюмаше.
         - Глей, глей!- викаше Ибарс. - Оня, дето слиза, е Армстронг, а?
         - Да видим дали още слиза с главата напред.
         - Нещо е уплашен.
         - После ще ми обясниш как щеше да си ти!
         - Не се вижда жива душа.
         - Трябва да са в леглото.
         - Гледайте колко много дупки! В деня, когато идем, ще намерим работата свършена, ако искаме да засадим бадеми.
         - Земеделец трябваше да си!
         Доброто настроение на групата оскърбяваше точиларя и го дразнеше. В онзи момент Аристидес би искал да усеща съчувствие, да е център на вниманието на сътрапезниците, да накара да чуят плача му и да види споделена мъката, която го заливаше.
         „Глей ги - мислеше си. - Как ще се угрижат за мен. На тях работа не им липсва. Утре един ще иде на градината, друг в мината... Струваш по-малко от едно куче.“
         Пожела с цялата си душа да потъне мината, силна градушка да подложи на унищожение реколтата и да се подпали цялото село, за да ги види всичките - Сасола, Ибарс, включително Годия - да страдат както той страдаше сега. Представи си ги разбити, обезнадеждени, и онова чувство предизвика у него злобно удоволствие.
         - Как Ви се струва всичко това? - попита Годия, сочейки му екрана.
         - Остави ме - отговори Аристидес, с омраза.
         Нощният пазач го изгледа; после, без да каже дума, се обърна отново към телевизора.
         „Майчице!- каза си точиларят, отново ужасен от мислите си. - Какво направи? Ти си зъл звяр, една свиня! Как можа да им пожелаеш толкова ужасни неща. Един злодей съм, ето какво! Никога не съм падал толкова ниско. Какво ми стана? Те нямат вина за нищо. Аз самият съм, който веднага си прави илюзии. Да ида в Рим...! Нещастник, инат! Кога ще се научиш? Те нямат защо да понасят моите глупости. Достатъчно трябва да са им грижите. А онова, дето направих на Годия, на нищо не прилича!
         - Годия.
         Нощният пазач се обърна към него.
         - Извинявай за онова... - започна Аристидес, с наведена глава.
         - Как! - прекъсна го Годия, усмихнат, удряйки го леко по рамото. - Всички правим, в един или друг момент, някоя лоша постъпка. Освен това, имате поводи в излишък. Онова, което не мога да разбера, е как го приемате толкова добре.
         - Бъбрете повече от свраките! - протестира Ибарс. - Не оставяте да се чуе нищо.
         „Годия има право - помисли Аристидес, успокоен. - Всеки друг, на мое място, вече да е вдигнал олелия... Има типове, които скоро изпадат в безизходица. Липсва им енергия, ясно. Трябва да умееш да минаваш през трудните моменти и да чакаш нещата да се подобрят. Щото ще потръгнат. Кой знае! Може пък правителството, в това време, да е решило да забрани точиларските машини, нещо, което не би ме изненадало никак. Винаги съм казвал, че тия машини ще направят някоя лошотия...“
         Спокоен, доверчив, Аристидес се облегна на масата и остана с отворена уста, загледан в телевизора.
         Свърши предаването. Важните клечки се надигнаха да си ходят да спят.
         - Едно събитие, което ще премине в историята - напяваше енорийският свещеник с басов глас.
         - А нам се падна честта да присъстваме на него - додаде кметът с важен тон.
         - Върховно, върховно! Чувствам се развълнуван - вметна секретарят, между две прозявки.
         - Можем да се чувстваме горди. Заслугата не е само на американците. Това е героично дело на цялото човечество.
         - Много добре казано, господин свещеник. А руснаците да си го начукат! - забеляза кметът.
         - Господин кмете, господин кмете! - порица го, бащински, свещеникът. - Може да се каже същото с думи, които звучат по-добре за ухото...
         - Извинете ме. Тъй като...
         - Да, да, скъпи. Разбирам Ви. Вие сте една от онези щедри и пламенни души, сред които - и това не биваше да го казвам, за да не изпаднете в суетата - църквата винаги е намирала най-преданите си сътрудници.
         - Преувеличавате, господин енорийски свещеник...
         - Вижте, каква скромност! И като говорим за църквата, заглеждали ли сте се в стълбата на амвона? Има четири стъпала в лошо състояние...
         - Да не говорим повече. Още утре ще накарам да изпратят дърводелеца - додаде, поласкан, кметът.
         - Трябва да оставим добре подреден този свят, преди да сефтосаме новия.
         - Да сефтосаме един свят! Каква върховна фраза, господин енорийски свещеник! - прозя се секретарят, докато групата излизаше от Сентрал. Отвън, на площада, ги пресрещна кучето изсред преддверията.
         - Чухте ли го, Годия? Чухте ли? - питаше Аристидес, превъзбуден.
         - Кое?
         - Това, което каза господинът? Един свят за сефтосване, новичък!
         - Да, да, но не Ви разбирам... Ей, Аристидес! Къде отивате толкова бързо? Аристидес! Аристидес!
         - Остави го са върви - предъвка Сасола. - Тоя тип май е мръднал.
         - Ще ми позволиш ли да ти кажа нещо, много сериозно, Сасола?
         - Давай.
         - Ти си кретен.

 

         От вратата на плевника се виждаше небето и, на небето, Луната. Аристидес, полегнал на пода, я гледаше.
         - Вече ти го казвах преди, Аристидес: онова да нямаш работа не може да трае дълго. Един свят за сефтосване, новичък! Колко ли инструменти ще да има за наточване там! Няма да ги свършиш. Момче, каква пресита с работа те чака, дори през неделите! Разбира се, че трябва да го кажеш на колегите, не трябва да си алчен. Бедните! Колко ще ги зарадваш! Не ти ли се струва, че ще ти липсва всичко това тук? Добре ще е да си идваш във ваканции понякога, казвам аз, макар да е само за да се видиш с приятелите... един свят за сефтосване!
         Чуваха се щурците. Небето беше като от дим и откъм страната на селото изглеждаше, че денят иска да просветне. Аристидес, мечтателен, гледаше количката, облегната на стената на плевнята.
         - Трябва да вземеш решение и да смениш точилата. Много са изтъркани. И да боядисаш количката. Не можеш да се представиш на Луната като свиня.

 

 

 

 

 

 

---

 

 

Бележки:

 

1 Валпердиу, Льоса, Канталаигуа - топоними, създадени от автора - Б. пр. [горе]
2 Нийл Олдън Армстронг (Уапаконета, Охайо, 1930 - Колъмбъс, Охайо, 2012), американски астронавт, първият човек, стъпил на Луната, произнасяйки знаменитата фраза „Малка крачка за човека, но гигантски скок за човечеството.“ Наричан още „Леденият капитан“ за изключителното му самообладание и хладнокръвие. Първият му космически полет е като командир на екипажа на кораба Джемини-8 в 1966 г. Тримата астронавти - Нийл Армстронг, Майкъл Колинз и командирът Едуин Баз Олдрин стигат Луната на 21 юли 1969 г. с корапа Аполон-11 и се връщат на 24 юли. Намират се изследователи, поставящи под съмнение този американски отговор на първия полет в космоса на 12 април 1961 г. от съветския космонавт Юрий Гагарин в надпреварата между двете свръхсили, САЩ и СССР. - Б. пр. [горе]

 

 

 

 

 

Хесус Монкада, „Точиларят и луната“, Истории за лявата ръка. Сарагоса: Чордика Едиториал, 1996.

Електронна публикация на 14. март 2018 г.
Публикация в кн. „Антология на съвременния арагонски разказ“, Съст. и превод: Рада Панчовска, Изд. „Проксима-РП“, С., 2014 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]