Естер Т. Молнар

проза

Литературен клуб - над 20 години! | страницата на авторката | преводна художествена литература

 

No. 24

 

Естер Т. Молнар1

 

Превод от унгарски: Моника Гълъбова

 

         Маминка обичаше да разказва, че когато тя била дете, през октомври все още ходили без палта. Днес сутринта дори дебелата зимна шуба не бе достатъчна, ръцете на Левенте съвсем посиняха докато стигне. Безпомощно ги потриваше, бе толкова анемичен, че ако сутрин пръстите му измръзнеха, то до следобяд оставаха безчувствени, и в случаи като този допускаше много грешки по време на репетицията. Хубаво би било поне през първия час да си остава с шубата. Леля Дора така или иначе не ги наблюдаваше докато пишеше отчетите си.
         Заради крясъците на останалите едва чуваше мелодията в главата си. Не че искаше да я чува, но бе свикнал да звучи, след което да свърши и пак да започне отначало. Току някоя част се повтаряше, онези с най-сложни пасажи, където ръката не летеше с нужната лекота, отново и дотогава, докато не му се завие свят, както у дома, когато се упражняваше и в края вече не знаеше той ли свири на цигулката или просто е инструмент на музиката и лъкът задвижва ръката му, а струните - пръстите му.
         Мелодията биваше заглушавана единствено от врявата на околните. Крясъците наместо музика пораждаха още по-силни крясъци или пък тишина, мрачна и заплашителна, като тази, която се възцари, щом Винклер, домакинът, пристъпи в класната стая вместо леля Дора. С изключение на Левенте всички се страхуваха от него. Не заговори никого, безмълвно обикаляше покрай чиновете, но дори така, децата се оказаха по местата си и с достойно за съжаление старание подредиха върху чиновете несесера и тетрадката по граматика, даже чантите се озоваваха на закачалките. Леля Дора вече бе застанала на прага, когато Винклер завърши обиколката си. Кимнаха си един на друг, след което домакинът излезе от стаята, сякаш бе дошъл само, за да въдвори ред с присъствието си. Не погледна към Левенте, не искаше останалите да знаят, че се разбира с него.
         Докато леля Дора говореше за следлозите, той разгряваше пръстите си под чина, дано от това се постоплят малко. Обичаше граматиката, и тя приличаше по нещо на музиката. Асимилациите го омайваха, правилата го успокояваха, а пък изключенията и ненадейните обрати го разстройваха. Наблюдавайки я, мелодията в главата му заглъхна, усили се отново едва когато започна да записва примерите в тетрадката си. Леля Дора не бе страховита като маминка и затова много я обичаше.
         Не можеше да прецени дали обича Винклер, но се радваше, че домакинът му има доверие. Сигурно го бе избрал измежду останалите третокласници, понеже бе по-тих. Левенте не търчеше, не риташе топка, просто си седеше и разговаряше с онези, които се окажеха в близост до него. Харесваше му да знае какво се върти в главите на останалите и умело ги разпитваше. И историите си имат мелодия, на някои са нахакани и дръзки като ренесансов танц, на други са като народна песен, стръмна минорна пентатоника, или като късен бароков концерт, пълен с неочаквани извивки и безцелни жужащи рулади.
         Харесваше му, че училищните часове са по четиридесет и пет минути. За това време успяваше да задържи пишкането и не трябваше да се бои, че ще се подмокри. У дома не можеше да спре да свири на цигулка часове наред, но ако междувременно подпишваше, маминка побесняваше и не само не му даваше вечеря, но вадеше и точилката. В училище можеше да изтича до тоалетната при биенето на звънеца, единственото, за което внимаваше, бе да не завари там онези, които обикновено го тормозеха. Дразнеха го най-вече заради тананикането му, което той не можеше да спре. Звуците изскачаха от главата му, сякаш са се освободили от затвор, извираха през устата и носа и мелодията се завихряше около него. Останалите го препъваха в коридора, омазваха якето му с кал, миналата седмица даже го бяха затворили в тоалетната. Веднъж се бе присвивал там през цялото голямо междучасие и се бе страхувал, че Винклер ще му се разсърди, понеже не е разговарял с никого.
         Трябваше да нарича Винклер чичо Отто, и му бе позволено да говори само, когато го пита. Той обикновено канеше поелия към дома Левенте в портиерската будка и там го разпитваше дали е чул нещо интересно по коридорите. Ако Левенте нямаше нищо за казване, клатеше строго глава, но за хубавите истории му даваше бонбон в замяна. Бонбоните на Винклер бяха опаковани в целофан, с плодов вкус, такива Левенте не беше виждал даже и в деликатесния магазин. Бяха мънички, колкото копче, но много по-вкусни и ако ги смучеше достатъчно дълго, твърдата им броня се пропукваше и горчиво-сладникавият им пълнеж изпълваше устата му. Въпросния ден, в който го бяха затворили в тоалетната, бе принуден да признае, че не е чул нищо по коридорите. Винклер не изглеждаше ядосан, даже, както бе свикнал да прави с тайните истории, си записа в тетрадката имената на тези, които бяха затворили Левенте. Бонбон обаче не му даде.
         Получеше ли бонбон, то той го изяждаше още по път за вкъщи, защото ако маминка го откриеше у него, със сигурност щеше да го лиши от вечеря. Левенте си мислеше, че сладкото дарява ръцете му с необикновени способности, дава им сила и пъргавина, с които и най-трудните пасажи са постижими. Хубаво би било да се сдобие с бонбон и този ден, защото произведението, което трябваше да учи, бе сред най-сложните.
         На двора, ако не обръщаше внимание на мелодията, винаги успяваше да щипне някоя и друга дреболия. Най-много се радваше обаче, когато някой се настанеше на пейката до него, понеже в такива случаи можеше и да подпитва. Най-хубавите истории разбира се, бяха тези, които никой не знаеше, но с тях в повечето случаи се сдобиваше единствено чрез хитрини. Този ден изпървом бе тръгнал да се разхожда покрай футболното игрище, но след като топката го уцели, приседна при основата на оградата. Мушна ръце под шубата, като се опита да ги задържи топли. Не обичаше зимата. Колкото повече мръзнеше, толкова по-гладен ставаше вечер, вечеря обаче често не получаваше.
         Съвсем скоро топката пак изхвърча от игрището. Момичето, което уцели по главата, дори не изкрещя, просто се строполи. Левенте скокна, помогна й да се изправи до оградата.
         - Какво те боли? – попита – Да те придружа ли до лекарския кабинет? – Момичето беше второкласничка, познаваха се от хора. Майка й работеше в министерството, но изглежда бяха бедни, понеже често не носеше дори закуска със себе си. И сега усети само горчивата миризма на глада в дъха й.
         - Главата и гърбът, но няма страшно – отговори.
         - Да поиграем нещо, че да ти отвлечем вниманието. – посъветва я Левенте. Чувстваше как стомахът му стърже от вълнение.
         - Не ми се играе.
         - Тогава нека си разказваме истории.
         - Странен си – промълви момичето – не знам никакви истории.
         - А някоя тайна? – попита Левенте пресипнало. Гърлото му винаги пресъхваше щом стигнеше до този момент в разговорите. – Такава, която не е за детските уши?
         - Имаш предвид като тази какво правят леля Вираг и чичо Лаци в склада ли?
         - Ами нещо подобно, само че точно това вече не е тайна, понеже всички знаят за него.
         - Честно казано не знам друга. – Момичето се дръпна, а Левенте усети, че е скапал разговора. Разпитваше в лош ритъм.
         - Да започна аз – рече – Представи си, аз в действителност не съм дете на родителите си. Осиновили са ме.
         - Какво от това? Брои ли се, че си тяхно?
         - Разбира се. Майка ми, или по-скоро мащехата ми е ужасно гадна с мен. Всеки ден трябва да репетирам в продължение на часове, а когато греша, ме бие.
         - А, ти си момчето с цигулката – Момичето най-сетне позна Левенте и се обърна усмихната към него. – Онова, което изсвири на последното празненство беше много хубаво.
         - Тринадесето капричио, Паганини. Наистина ли ти хареса?
         - Аха. Сто на сто е много трудно.
         - А, онова е нищо, сега уча двадесет и четвъртото, то е още по-трудно – отговори Левенте. Беше странно, че момичето не му се присмя.
         - Щастливец си, че можеш да свириш на цигулка. На мен не ми е позволено да свиря на музикален инструмент.
         - Само недей да ми завиждаш за това! Казвам ти колко са строги вкъщи с мен. Ако греша твърде често, ме оставят без вечеря.
         - Аз пък безброй пъти оставам без вечеря и без да е ядосана майка ми – вдигна рамене момичето.
         - Е, твой ред е. Кажи някоя тайна!
         - Нямам такива тайни. Мене никой не ме осиновявал. Баща си даже не познавам.
         - Защо, какво се е случило? Да не са го разстреляли?
         - Не мисля. Мама веднъж спомена, че е навън.
         - Че това тайна ли е? – попита Левенте обнадежден.
         - Не, написано е в свидетелството ми, това, че баща ми е враг. Заради това мизерстваме, затова и не мога да свиря на инструмент. – Момичето стана и внимателно изправи гръб. – Сега е доста по-добре. – каза и плю в посока на момчетата. – Мама щеше да ми се разсърди, ако точно днес си бях счупила нещо.
         - Точно днес? – Левенте се сепна – Защо, какво ще се случи днес?
         - Нищо – изстреля момичето и се изчерви така, сякаш двете думи се бяха изплъзнали от устата й случайно.
         - Не е честно, че го премълчаваш. Разказах ти една история, сега е твой ред. – Левенте бе твърд и строг. Бе усетил близостта на тайната.
         - Мама каза, че отиваме при баща ми. – промълви най-сетне момичето – Не знам как, знам само, че тръгваме утре вечер и че дотогава трябва много да се пазя. Но наистина не казвай на никого за това.
         - На кого бих казал?
         - Обещай!
         - Честна дума – Левенте постави ръка на сърцето си. – Но и ти не казвай никому, че са ме осиновили! – Момичето само сви рамене и се отдалечи. Всички бяха такива. Дори не благодаряха, че е бил мил с тях.
         По време на разговора Левенте беше забравил за студа. Щом удари звънецът, пръв се завтече към класната стая. Седна, изтри от чина си калните следи от обувки и приготви учебника по пеене. Историята, която чу, му се струваше интересна, надяваше се, че и на Винклер ще му хареса. Какъв късметлийски ден. Мислеше си, че ако по изключение получи два бонбона, току виж най-сетне успее да изсвири мелодията безпогрешно.

 

 

 

---

 

 

1 Естер Т. Молнар (1976) е унгарска писателка, родена в Будапеща, понастоящем живее и твори във Фрайбург, Германия. Публикува от 2014 г., до този момент има три романа излезли от печат и сборник с кратки разкази „Номерираните“. Настоящият разказ е от този сборник. [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юли 2019 г.

©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]