Нощта на закачалката ми като плащ увисна,
бидейки същината съвършена на тъмата,
сред сенките й бъдещето си наду платната,
без никоя врата да извести, наистина.

Мъгли и самоти сред мойто шкафче
подобно призраци живуркат недоволни,
от други дати привидения неволни,
изтекли според календара стар на рафта.

Стените съм си боядисала с живота
и, нямайки градина, ред саксии мазвам, к
ълнили стръкчета със сок запазен бодвам.

И накъм слънцето и вятъра дома тогава
отварям, и в спор с миналото, с неговите маски,
на светлината давам път... и времето минава.