Споменът за тази така и неизяснена история ме връхлетя изненадващо, докато съзерцавах заснежените върхове на планината, които синееха под първите слънчеви лъчи, онази утрин, когато придружавах майка ми да продаде къщата. Забавянето по канала ни даде възможност да видим посред бял ден тънката ивица блестящи пясъци, която разделяше морето от тресавището - там бяха построени рибарски селища, на плажа се сушаха мрежи, а мърляви, кльощави хлапета играеха футбол с парцалени топки. Впечатляваща беше гледката по улиците на многобройните рибари, останали без ръце заради ненавреме хвърлените шашки динамит. Щом отминеше лодката, децата се хвърляха във водата да ловят монетите, които им хвърляха пътниците.
         Щеше да удари седем, когато акустирахме в едно зловонно блато недалеч от селището Сиенага. Групи носачи, нагазили в кал до коленете, ни взеха на ръце и ни пренесоха, джапайки, до пристана сред глъчка от лешояди, които се биеха за боклуците в калта. Закусвахме спокойно на масите на пристанището с вкусните спариди от тресавището и пържени резени зелен банан, когато майка ми предприе поредното настъпление в личната си война.
         - Тогава кажи ми веднъж завинаги, - каза ми тя, без да вдига поглед - какво да кажа на баща ти?
         Опитах се да спечеля време, за да помисля.
         - За кое?
         - За единственото, което го интересува - отвърна тя малко нервно. - Образованието ти.
         Имах късмет, че някакъв нахалник, който седеше на нашата маса, заинтригуван от разпаления разговор, пожела да узнае доводите ми. Незабавният отговор на майка ми не само ме стресна, а и ме изненада - та тя толкова ревниво пазеше личния си живот.
         - Иска да бъде писател, това е - каза тя.
         - Един добър писател може да печели добри пари - отвърна мъжът сериозно. - Особено пък, ако работи за правителството.
         Не знам дали от дискретност или от страх пред аргументите на непредвидения събеседник, но майка ми смени темата и двамата продължиха разговора, жалвайки се от безотговорността на моето поколение и споделяйки тегобите си. Накрая, ровейки се за имена на общи познати, откриха че имаме двойна родствена връзка - по линията на родовете Котес и Игуаран. По онова време това се случваше с двама от всеки трима души, които срещахме по карибското крайбрежие, но майка ми винаги го отбелязваше като някакво необичайно събитие.
         Отидохме до железопътната гара с открита карета, теглена от един-единствен кон, най-вероятно последният представител на някой легендарен вид, вече изчезнал по целия свят. Майка ми се беше умислила, втренчена в сухата, напукана от селитрата равнина, която започваше от калището на пристанището и се сливаше с хоризонта. За мен това беше историческо място. Когато бях на три-четири години, по време на първото ми пътуване до Баранкиля, дядо ме беше превел за ръка през онази знойна пустош, с бърза крачка и без да ми обяснява защо, и изведнъж се бяхме озовали пред безбрежна шир от запенена зелена вода, по която се носеха цял куп удавени кокошки.
         - Това е морето - каза ми той.
         Разочарован, го попитах какво има на другия бряг, а той ми отговори, без да се замисля:
         - От другата страна няма бряг.
         Днес, след толкова морета, прекосени надлъж и нашир, продължавам да мисля, че онзи бе още един от великите му отговори. Във всеки случай, нито една от предварителните ми представи не се доближаваше до онова гнусно море, по чийто варовит плаж беше невъзможно да се ходи, измежду огромни изгнили клонища и парчета мидени черупки. Беше ужасно.
         Майка ми вероятно си мислеше същото за морето на Сиенага, понеже веднага щом го съзря отляво на каретата, въздъхна:
         - Няма друго като морето на Риоача!
         Тогава й разказах моя спомен за удавените кокошки и като на всеки възрастен, историята й се стори детска измишльотина. После тя продължи да изучава всички места, през които минавахме, а аз разбирах какво си мисли по промените в мълчанието й. Минахме покрай квартала на проститутките от другата страна на влаковите релси, с разноцветни къщички с ръждясали покриви и със старите папагали от Парамарибо, които от металните си обръчи, закачени на стрехите, подвикваха на клиентите на португалски. Минахме през станцията на локомотивите с огромния й железен свод, където пренощуваха прелетните птици и заблудените чайки. Заобиколихме града, без да влизаме в него, но все пак видяхме широките безлюдни улици и къщите с отминало великолепие - едноетажни, с френски прозорци, където упражненията по пиано се повтаряха без почивка още от ранна утрин. Изведнъж майка ми посочи с пръст:
         - Виж - каза тя. - Ето там свърши светът.
         Аз проследих показалеца й и видях гарата - олющена дървена постройка с двускатен цинков покрив и огромни тераси; пред нея имаше бетонна площадка, която побираше не повече от двеста души. Това бе мястото, според обясненията на майка ми от онзи ден, където през 1928 войската беше избила неизвестен брой работници от банановите плантации. Знаех историята сякаш я бях преживял, понеже откакто се помня бях слушах дядо ми да я разказва и преразказва хиляди пъти - офицерът, който четял декрета, според който стачкуващите работници били обявени за банда престъпници; трите хиляди души, жени и деца, неподвижни под парещото слънце, след като офицерът им бил дал пет минути, за да напуснат площадката; заповедта за стрелба, пукотевицата от откосите на нажежените до червено дула, тълпата, стъписана от паниката, докато методичният, нестихващ дъжд от шрапнели я повалял човек по човек.
         Влакът пристигаше в Сиенага в девет сутринта, качваше пътниците от лодките и тези, които слизаха от планината, и четвърт час по-късно продължаваше пътя си към вътрешността на банановите плантации. Минаваше осем часът, когато пристигнахме с майка ми на гарата, но влакът закъсняваше. При все това, бяхме единствените пътници. Щом се качи в празното купе, тя разбра, че сме сами, и радостно възкликна:
         - Какъв лукс! Целият влак само за нас двамата!
         Винаги съм мислел, че се беше престорила на радостна, за да прикрие разочарованието си, тъй като следите на времето си личаха от пръв поглед във вида на вагоните. Това бяха старите вагони втора класа, само че без плетените седалки и отварящите се прозорци, а с дървени пейки, лъснали от топлите груби дъна на бедняшките панталони. В сравнение с преди, не само онзи вагон, а и целият влак беше като сянка на самия себе си. В миналото имаше три класи. Трета класа, където пътуваха най-бедните, представляваше същите дъсчени кафези, в които превозваха бананите или жертвените животни, само че пригодени за пътници с надлъжни пейки от необработено дърво. Втора класа, с плетени седалки и бронзов обков. Първа класа, където пътуваха управници или висши служители на банановата компания, с килими в коридора и удобни подвижни кресла, тапицирани с червено кадифе. Когато пътуваше главният директор на компанията, семейството му или негови официални гости, на края на влака прикачваха луксозен вагон с огледални стъкла, със златисти корнизи и с открита тераса с масички, за да пият чай по време на пътуването. Не познавах простосмъртен, който да е виждал отвътре тази каляска на мечтите. Въпреки че дядо ми е бил кмет два пъти и че никак не беше стиснат, той пътуваше във втора класа, само ако придружаваше някоя от жените в семейството. И когато го питаха защо пътува в трета класа, той отвръщаше: "Защото няма четвърта". По онова време обаче отличителната черта на влака беше точността. В селцата си сверяваха часовниците по неговата свирка.
         Онзи ден по една ли друга причина тръгна с час и половина закъснение. Когато потегли едвам-едвам, скърцайки злокобно, майка ми се прекръсти, но веднага дойде на себе си.
         - На тоя влак му липсва смазка - каза тя.
         Бяхме единствените пътници може би в целия влак и до този момент нямаше нищо, което истински да предизвика интереса ми. Потопих се в приспивността на „Светлина през август", не спирах да пуша и от време на време хвърлях бързи погледи през прозореца, за да знам откъде минаваме. Влакът прекоси с продължително изсвирване ниските брегове на тресавището и с бясна скорост навлезе в тресящ се тунел от червеникави скали, където скърцането на вагоните стана непоносимо. След около петнайсетина минути обаче влакът намали скоростта и навлезе с тихичко пръхтене в сенчестата свежест на плантациите, въздухът стана по-тежък и повече не се усети полъхът на морския бриз. Не беше нужно да отделям поглед от книгата, за да разбера, че вече се намираме в херметическото царство на банановата зона.
         Светът се промени. От двете страни на влаковата линия се простираха безкрайните и симетрични пътища на плантациите, по които минаваха волските впрягове, натоварени със зелени връзки банани. Неочаквано върху незасятите площи изникваха малки селища от червени тухли, канцеларии с чаршафи по прозорците и със закачени на тавана вентилатори, както и една самотна болница насред маково поле. Всяка река имаше своето селище и своя железен мост, по който минаваше, стенейки, влакът, а девойките, които се къпеха в ледените води, подскачаха като сардели, щом го видеха, за да смутят за миг пътниците с гледката на гърдите си.
         В селището Риофрио се качиха няколко семейства аруакос, нарамили претъпкани раници с планинско агуакате, най-вкусното в страната. Прекосиха целия вагон, подтичвайки и в двете посоки, за да си намерят места, но когато влакът отново потегли, във вагона бяха останали само две бели жени с новородено бебе и един млад свещеник. Бебето не спря да плаче през остатъка от пътя. Свещеникът носеше ботуши и каска като на изследовател, расото му беше от груб плат на квадратни кръпки като за корабно платно, а той говореше едновременно с плача на детето и то като че ли все от висотата на амвона. Темата на проповедта беше възможността банановата компания да се завърне. Откакто компанията си беше отишла, в Зоната нямаше друга тема за разговор и мненията се бяха разделили между тези, който искаха и тези, който не искаха компанията да се върне, но все пак всички бяха сигурни, че тя ще се върне. Свещеникът не искаше и подкрепи мнението си с толкова личен довод, че на жените им се стори безумен:
         - Компанията руши всичко по пътя си.
         Това беше единственото оригинално нещо, което каза, но не можа да го обясни и жената с бебето успя да го обърка напълно с аргумента, че Господ не би могъл да се съгласи с него.

---

Очаквайте всяка неделя по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

втора глава | четвърта глава