Габриел Гарсия Маркес

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна литература | нобелисти

 

ЖИВОТ ЗА РАЗКАЗВАНЕ

 

[Втора глава]

 

Габриел Гарсия Маркес

 

Превод от испански: Биляна Симеонова, редакция: Теодора Цанкова

 

 

         Да се опитам да убедя родителите си в подобно безумие, при положение че бяха вложили надеждите си в мен и бяха изхарчили толкова пари, с които не разполагаха, си беше чиста загуба на време. Особено да убедя баща си, който би ми простил всичко друго освен това да не закача на стената някоя диплома за висше образование, каквато той не е могъл да получи. Връзките ни се прекъснаха. Почти година по-късно все така си мислех да го посетя, за да му изложа мотивите си, когато се появи майка ми, за да ме помоли да я придружа да продаде къщата. Обаче тя въобще не засегна въпроса, докато не мина полунощ, и тогава, вече в лодката, когато почуства като свръхестествено прозрение, че най-накрая е намерила подходящата възможност да ми каже това, което несъмнено представляваше истинската причина за пътуването й, поде разговор по онзи начин, с онзи тон и с онези премерени думи, които навярно са назрявали в самотата на безсънните й нощи много преди да тръгне.
         - Баща ти е много тъжен - каза тя.
         Да, ето го така страшният ад. Както винаги тя започваше в най-неочаквания момент със спокоен глас, който нямаше да трепне за нищо на света. Само за да спазя ритуала, понеже прекрасно знаех отговора, я попитах:
         - Това пък защо?
         - Защото прекъсна образованието си.
         - Не съм, само смених специалността.
         Идеята за ожесточен спор я оживи:
         - Баща ти твърди, че това е едно и също - каза тя.
         Въпреки че знаех, че не е било така, отговорих:
         - Той също е прекъснал, за да свири на цигулка.
         - Не е същото - бързо отвърна тя. - На цигулка свиреше само по празници и серенади. Ако заряза обучението си, това беше, защото нямаше дори какво да яде. Но за по-малко от месец научи телеграфия, което тогава беше много добра професия, особено в Аракатака.
         - Аз също се издържам, като пиша по вестници - защитих се аз.
         - Казваш го само, за да не ме измъчваш - отвърна тя. - Обаче лошото ти състояние се забелязва отдалеч. Как иначе ще обясниш, че като те видях в книжарницата, не те познах.
         - Аз също не Ви познах - казах аз.
         - Но не поради същите причини - отговори тя. - Взех те за просяк -тя изгледа износените ми сандали и добави: - И без чорапи!
         - Така е по-удобно - казах аз - две ризи и два чифта гащи: едните нося, а другите се сушат. Какво повече му трябва на човек?
         - Малко достойнство - сопна се тя. Но на секундата смекчи тона си. - Казвам ти го, защото много те обичаме.
         - Да, знам - казах аз. - Но кажете ми: на мое място не бихте ли направили същото?
         - Не бих - отвърна тя, - ако с това се противопоставях на родителите си.
         Сещайки се за упорството, с което е успяла да се пребори с реакцията на семейството си срещу брака й, аз й отговорих през смях:
         - Погледнете ме в очите!
         Ала тя остана сериозна и не ме погледна, тъй като много добре знаеше за какво си мисля.
         - Не се омъжих, докато не получих благословията на родителите си - каза тя. - Насила, признавам, но я получих.
         Прекъсна спора не защото аргументите ми я бяха обезоръжили, а защото искаше да отиде до тоалетната, а се съмняваше в хигиенните условия. Попитах боцмана дали има някъде по-чисто място, но той ми обясни, че и той самият ползва общата тоалетна. Финалните му думи бяха като току-що прочетени в книга на Конрад: „В морето всички сме еднакви“. Така че майка ми трябваше да се подчини на общия закон. Когато излезе, противно на опасенията ми едва сдържаше смеха си.
         - Представи си - рече тя, - какво ще каже баща ти, ако се върна с някоя срамна болест?
         След полунощ се забавихме с три часа, тъй като анемониите бяха задръстили перките, лодката заседна в една плитчина и се наложи доста пътници да слязат на брега и да използват въжетата на хамаците, за да я издърпат. Горещината и комарите станаха непоносими, но майка ми се справяше с тях благодарение на това, че умееше да заспива мигновено и да спи на пресекулки и тези дрямки, вече известни в семейството, й позволяваха да си почива, без да губи нишката на разговора. Когато пътуването се възобнови и задуха свежият бриз, тя напълно се разбуди.
         - При всички положения - въздъхна тя, - трябва да дам някакъв отговор на баща ти.
         - По-добре не се тревожете - казах аз със същата невинност. - През декември ще дойда и ще му обясня всичко.
         - Дотогава има десет месеца - възрази тя.
         - В края на краищата тази година вече нищо не може да се направи в университета - отвърнах аз.
         - Обещаваш ли, че наистина ще дойдеш?
         - Обещавам - отговорих аз. Тогава за първи долових известно вълнение в гласа й:
         - Мога ли да предам на баща ти, че ще се съгласиш?
         - Не - отговорих от раз. - Това не.
         Явно търсеше друг изход. Но аз не й помогнах.
         - Тогава по-добре да му кажа веднъж завинаги цялата истина - каза тя. - Така няма да се окаже, че го лъжа.
         - Хубаво - въздъхнах аз облекчен. - Кажете му я.
         Нещата останаха така и всеки, който не я познава добре, би си помислил, че с това ще приключи всичко, но аз си знаех, че е настъпило примирие, само за да може тя да събере сили. Малко по-късно майка ми заспа дълбоко. Нежен бриз пропъди комарите и изпълни обновения въздух с аромат на цветя. Тогава лодката заприлича на стройна платноходка.
         Бяхме в тресавището Сиенага Гранде, още един мит от детството ми. Бях го прекосявал вече няколко пъти, когато дядо ми - полковник Николас Рикардо Маркес Мехия, наричан от нас, внуците си, Папалело - ме водеше от Аракатака в Баранкиля, на гости на родителите ми. „Към тресавището трябва да изпитваш не страх, а уважение“ беше ми казал той по повод непредвидимите настроения на водите му, които се държаха хем като неподвижно блато, хем като неукротим океан. През дъждовния сезон тресавищвто се намираше под властта на планинските бури. От декември до април, когато времето трябваше да е спокойно, северните пасати го нападаха с такъв устрем, че всяка нощ там си беше цяло приключение. Баба ми по майчина линия - Транкилина Игуаран - Мина, след едно страховито пътуване, при което трябвало да търсят чак до зазоряване убежище в устието на Риофрио, не се осмеляваше да го прекоси освен при крайна необходимост.
         Онази нощ, за щастие, тресавището беше притихнало. От прозорците на носа, където се показах малко преди да зазори да подишам чист въздух, светлините на рибарските лодки плаваха като звезди по водата. Бяха безброй, а невидимите рибари разговаряха като на спиритически сеанс, понеже гласовете им отекваха призрачно в целия район на тресавището. И така, подпрян с лакти на перилата, в опит да различа очертанията на планината, ме изненада първият пристъп на носталгия.
         През една друга утрин като тази, докато прекосявахме Сиенага Гранде, Папалело ме остави да спя в каютата и отиде в бюфета. Не знам колко часа ще да е било, когато ме събуди глъчка от множество хора, която дочух през шума на ръждясалия вентилатор и тракането на ламарините на каютата. Трябва да съм бил на не повече от пет години и изпитах ужасен страх, но много скоро отново се възцари спокойствие и тогава си помислих, че може би ми се е присънило. На сутринта, вече на пристана на Сиенага дядо се бръснеше с бръснарско ножче на отворена врата и с огледало закачено за рамката й. Споменът ми е точен. Още не си беше облякъл ризата, но над фланелката си беше с неизменните си широки еластични тиранти на зелени райета. Докато се бръснеше, разговаряше с един мъж, когото и днес бих познал от пръв поглед. Имаше неповторим орлов профил, моряшка татуировка на дясната ръка; носеше няколко тежки златни синджира на врата и гривни, пак от злато, и на двете ръце. Аз току-що се бях облякъл и си обувах ботушите, когато мъжът каза на дядо:
         - Не се съмнявайте ни най-малко, полковник. Това, което искаха да Ви сторят, бе да Ви хвърлят във водата.
         Дядо се усмихна без да спира да се бръсне и с много свойствено за него високомерие отвърна:
         - По-добре да не се бяха осмелявали.
         Тогава си обясних снощната гюрултия и се почуствах дълбоко впечатлен от мисълта, че някой можеше да хвърли дядо във водата.

 

 

 

 

---

 

Очаквайте всяка седмица по една глава от Автобиографията на Габриел Гарсия Маркес.

 

първа глава | трета глава

 

Електронна публикация на 25. март 2005 г.

г1998-2005 г. Литературен клуб. Всички права запазени!