Последният ми спомен за съпругата му Уинефрида беше как една нощ, в която валеше проливно, я омагьоса една чародейка. Не беше обикновена вещица, а симпатична жена, добре облечена по модата, която пропъждаше с няколко стръка коприва лошите сокове в тялото, като пееше в същото време заклинание, подобно на люлчина песен. Изведнъж Нана се изви в силна конвулсия и една птичка с размера на пиленце и с оперение в преливащи се тонове излетя от чаршафите. Жената я хвана във въздуха с майсторско движение и я зави в един черен парцал, който носеше специално за случая. Нареди да запалят клада на задния двор и без никаква церемония хвърли птичката в пламъците. Ала на Нана не й мина болката.
         Кладата на двора беше запалена отново малко по-късно, когато една кокошка снесе приказно яйце, което приличаше на топка за пинг-понг само че заострена като фригийска шапка. Баба ми веднага го позна: "Това е яйце на василиск". Тя самата го хвърли в огъня, мънкайки заклинателни слова.
         Никога не можах да си представя баба и дядо на различна възраст от тази, на която бяха в спомените ми от онова време. Същата възраст, на която бяха на портретите, които са им направили на прага на старостта и чиито все по-бледи копия са се предавали като племенен ритуал през четири плодовити поколения. Особено портретите на баба Транкилина, най-наивната и впечатлителна жена, която някога съм познавал, заради ужаса, който предизвикваха у нея загадките на ежедневния живот. Опитваше се да разнообрази заниманията си, като пееше с цяло гърло стари песни за влюбени, но ги прекъсваше рязко с военния си вик срещу фаталността:
         - Пресвета Богородице!
         Защото виждаше, че люлеещите се столове се люлеят сами; че духът на следродилната треска е проникнал в спалните на родилките; че уханието на градинския жасмин е като невидим призрак; че връвчица, изпусната случайно на земята, заема формата на числата, които могат да спечелят голямата награда в лотарията; че една птичка без очи се е загубила в столовата - успяха да я изгонят едва когато изпяха "Ла Магнифика"¹. Вярваше, че с помощта на тайни кодове разкрива идентичността на героите и на местата от песните, които идваха от Провинцията. Представяше си нещастия, които рано или късно се случваха, предчувстваше кой ще пристигне от Риоача с бяло сомбреро или от Манауре с колики, които можеха да се излекуват само с жлъч от лешояд, понеже освен пророчица, беше и тайна лечителка.
         Имаше си собствена система за тълкуване на своите и на чуждите сънища - сънища, които направляваха ежедневното поведение на всеки от нас и предопределяха живота на къщата. При все това замалко да умре без предзнаменования, когато махна с един замах чаршафите на леглото си и изгърмя револверът, който полковникът криеше под възглавницата си, за да му е подръка, докато спи. По траекторията на снаряда, който се заби в тавана, се установи, че куршумът е минал много близо до лицето на баба.
         Откакто се помня, все понасях сутрешното мъчение Мина да ми мие зъбите, докато тя се ползваше с магическата привилегия да си маха своите, за да ги мие, и да ги държи в чаша вода, докато спи. Убеден, че тя си сваля и си слага естествените зъби с гуахирски магии, аз я накарах да ми покаже вътрешността на устата, за да видя как изглежда отвътре опакото на очите, на мозъка, на носа, на ушите, и понесох разочарованието да не видя нищо повече от небцето. Но никой не ми разкри чудото и известно време упорствах зъболекарят да ми направи същото като на баба, за да може тя да ми мие зъбите, докато аз играя на улицата.
         Имахме нещо като таен код, с който и двамата общувахме с една невидима вселена. Денем, магическият й свят ме очароваше, ала нощем чисто и просто ме ужасяваше - страхът от тъмното, който предшества съществуването ни, ме е преследвал през целия ми живот по пусти пътища и дори по танцувални заведения в цял свят. В къщата на баба и дядо всеки светец си имаше стая и всяка стая си имаше мъртвец. Но единствената къща, известна официално като "Къщата на мъртвеца", беше съседната на нашата и нейният мъртвец беше единственият, който в един спиритически сеанс се беше представил с човешкото си име - Алфонсо Мора. Един негов близък се беше нагърбил със задачата да го открие в регистрите с актовете за раждане и за смърт и намери мнозина със същото име, но никой от тях не даде признаци, че е нашият човек. Онази къща беше години наред къщата на свещеника и се наложи слухът, че призракът бил самият отец Ангарита, който искал да уплаши любопитните, които го шпионирали в нощните му обиколки.
         Така и не се запознах с Меме, гуахирската робиня, която семейството довело от Баранкас, и която една бурна нощ избягала с Алирио, брат си, още юноша, обаче винаги съм чувал да казват, че точно те са изпъстрили най-много речта вкъщи с родния си език. Неясният й испански се превърнал в поетическо чудо от паметния ден, в който намерила кибритените клечки, които бил загубил вуйчо Хуан де Диос, и му ги върнала с триумфалния си жаргон:
         - Тука съм, кибритена твоя клечка.
         Не е за вярване, че баба Мина, със заплеснатите й жени, е била икономическата опора на къщата, когато средствата започнали да недостигат. Полковникът притежавал отделни парчета земя, които били окупирани от контета колонизатори, и той отказал да ги изгони. В тежък момент, за да спаси честта на едно от децата си, трябвало да ипотекира къщата в Катака, и му струвало цяло състояние да не я загуби. Когато вече нямало накъде, Мина продължила да издържа сам-самичка семейството с хлебарницата, с карамелените животинки, които се продавали в цялото селище, с пъстрите кокошки, с пачите яйца, със зеленчуците от задния двор. Разчистила радикално прислугата и оставила само най-ценните. Парите в брой изгубили смисъл в устната традиция на къщата. Така че когато трябвало на връщане от училище да купят пиано за майка ми, леля Па изчислила точно сметката в домашна валута: "Едно пиано струва петстотин яйца".
         Сред онзи полк от евангелски жени дядо ми въплъщаваше за мен пълната сигурност. Само с него изчезваше тревогата ми и се чувствах здраво стъпил на земята и добре устроен в реалния живот. Странното, като си помисля сега, е, че аз исках да бъда като него - реалист, смелчага, уверен човек, но никога не можех да издържа на постоянното изкушение да надзърна в света на баба. Спомням си го пълен и червендалест, с редки бели коси по лъскавия череп, с добре поддържани четинести мустаци и с кръгли очила със златна рамка. Говореше бавно, беше разбран и хрисим човек в мирно време, но приятелите му консерватори го помнеха като опасен враг в премеждията на войната.
         Никога не е носил военна униформа, тъй като чинът му е революционен, а не академичен, но дълго след войните обличаше ликилике² - дреха, която използваха карибските ветерани. Щом се прие законът за военните пенсии, той попълни необходимите документи, за да се сдобие със своята, и както той, така и съпругата му и най-близките му наследници, я очакваха до смъртта си. Баба ми Транкилина, която почина далеч от онази къща, сляпа, грохнала и не съвсем с всичкия си, ми каза в един от последните си моменти в съзнание: "Умирам спокойна, защото знам, че вие ще получите пенсията на Николасито".
         Това беше първият път, когато чух онази митична дума, която пося в семейството зародиша на вечните надежди - пенсионирането. Беше влязла в къщата преди раждането ми, когато правителството постановило пенсиите за ветераните от Хилядодневната война. Дядо лично попълнил формуляра, приложил прекалено много клетвени свидетелства и доказателствени документи и ги занесъл сам той в Санта Марта, за да подпише предавателния протокол. Според най-неблагоприятните сметки сумата била достатъчна за него и за наследниците му до второ поколение. "Не се притеснявайте - казваше ни баба, - парите от пенсионирането ще стигнат за всичко". Пощата, която никога не е била нещо важно за семейството, оттогава стана пратеник на Божието провидение.
         Самият аз не успях да го предотвратя въпреки съмнението, което таях в себе си. Понякога обаче Транкилина проявяваше характер, който никак не отговаряше на името й³. В Хилядодневната война дядо бил затворен в Риоача от един неин братовчед, който бил офицер във войската на консерваторите. Роднините либерали и тя самата приели случилото се като военно действие, срещу което семейната власт нямала никакво значение. Но когато баба разбрала, че съпругът й бил зад решетките като най-обикновен престъпник, се явила пред братовчед си, придружена от един ловец на кучета, и го принудила да й го предаде здрав и читав.

¹ Вероятно става въпрос за религиозна песен. [горе]
² Груба памучна риза, която се закопчава плътно още от шията. [горе]
³ Името Транкилина (Tranquilina) идва от испанската дума tranquilidad (спокойствие). [горе]