Рейчъл Къшнър

проза

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

Из „Телекс от Куба“

 

Рейчъл Къшнър

 

Превод от английски: Василена Мирчева

 

На Джейсън Смит

 

 

Там всичко е блясък и красота,
покой и наслада от любовта.

(„Покана за пътешествие”, Шарл Бодлер, прев. К. Кадийски)

 

 

 

1.
Януари, 1958 г.

 

 

 

         Беше първото нещо, което видях отваряйки очи сутринта. Оранжев правоъгълник с цвят на нагорещена лава бе виснал на стената в спалнята. Светлината се процеждаше през прозореца на прашни лъчи и разиграваше по стената бавен и спокоен филм. Само това странно, оранжево зарево. Бях сигурен, че всеки момент ще изчезне като дъгата, която избледнява миг след като се е появила. Взираш се там, където си я зърнал и откъдето е изчезнала, и е останал само блед оттенък, а може и него да си представяш по спомена от видяното. Корица на книгата
         Отидох до прозореца и погледнах. Небето беше мътновиолетово като цвета на нежната кожа около очите на майка ми – полукръговете, които потъмняват, когато е уморена. Слънцето беше замъглен, тъмночервен кръг. Можеш да го гледаш направо през мътната пелена, като скъпоценен камък под пластове прозирна тъкан. Реших, че е някоя от странностите на тукашното време. В източна Куба има сутрини, когато още със събуждането усещах, че времето рязко се е сменило. От прозореца ми се виждаше заливът и когато се задаваше тропическа буря, лъчите на изгрева струяха през скупчилите се над хоризонта гъсти облаци, оцветявайки ги в розово, сякаш искрят отвътре. Обичах да се будя в такива утрини, когато времето рязко се е сменило, и да знам, че когато сляза долу, слугите ще се суетят наоколо, ще прибират мебелите от вътрешния двор и ще заковават прозорците с дъски, въздухът ще се движи на топли пориви, а първата гигантска вълна ще се надига като стъклена зелена стена, за да плисне върху дигата оттатък градината ни. Ако бурята вече беше започнала, се будех от дъждовните капки, удрящи по покрива, а стаята беше така притъмняла, че трябваше да паля нощната лампа, за да видя колко е часът. Промените ме въодушевяват, затова когато се събудих онази сутрин и видях правоъгълното оранжево зарево, трепкащо като ярка жарава на стената в спалнята, ми се стори, че предстои да се случи нещо специално.
         Беше рано, майка ми и баща ми още спяха. Брат ми Дел го нямаше трета седмица, откак се бяхме върнали от коледната си ваканция в Хавана. Баща ми не говореше за това открито, но аз знаех, че Дел е в планините с отряда на Раул. Преди не ходех често на басейна в Маяри, но откак брат ми изчезна, започнах да се навъртам. В Престън беше трудно да научиш нещо за бунтовниците. Кубинците до един знаеха какво става, но мълчаха пред американци. Компанията принуждаваше работниците да стоят настрана от всеки от всеки, замесен с бунтовниците. Пък и кой би говорил с тринайсетгодишния син на шефа? Долу в Маяри хората пиеха и им се развръзваха езиците. Миналата седмица един стар кампенсино* ме сграбчи за рамото. Доближи лице до моето толкова, че усетих напоения му с ром дъх. Каза нещо за Дел. Как бил още много млад, но щял да стане велик. Освободител на народа. Като Боливар.
         Чух как Ани приготвя закуска – отваряше и затваряше чекмеджетата. Нахлузих пантофите си и слязох долу. В кухнята беше толкова тъмно, че едва се виждаше. Ани беше залостила всички прозорци и беше затворила капаците. Попитах я защо не открехне малко щорите или не светне лампата.
         Слугите си имат своите смехотворни навици и суеверия и никога не знаеш какво са си наумили. Ани например не обичаше да излиза след здрач. А ако майка ми й възложеше да свърши нещо, Ани си връзваше шал през устата. Казваше, че злите духове се опитвали да влетят през устата на жените по здрач. Ани и перачката Дарцина слушаха по радио CMQ оня шарлатанин, лечителя чрез вяра Клавелито. Дарцина понякога плачеше нощем. Липсвало й да спи с децата си. Майка ми й купи транзистор, за да й прави компания, а накрая купи и един за Ани, за да е честно. Мама много държеше на справедливостта. Клавелито убеждаваше хората да слагат да слагат чаша с вода върху радиоприемниците си, за да благослови водата, и Ани и Дарцина го правеха.
         Ани заяви, че е отворила капаците заради вятъра. Имало отвратителен пушек, влизал й в носа и й дразнел гърлото. Сигурно ония кампасиноси пак си били запалили боклуците. Ани не обичаше кампесиносите. Тя беше домашна прислужница, а това си е друга класа.
         Седнах на масата с новия брой на „Унифрут”, списанието на нашата компания. Излизаше два пъти месечно, което означава, че новините идваха попревтасали. Беше януари 1958 година и на корицата бяха снимали брат ми и Филип Маки, позиращи с риба меч, която бяха уловили през октомври в залива Нипе. Бяха спечелили първа награда на есенния риболовен турнир. Беше странно да видя снимката сега, когато и двамата ги нямаше, а брат ми вече не се вълнуваше от риболовни турнири. На следващата страница беше баща ми, сниман с Батиста и посланик Смит на нашата яхта „Моли и аз”. Прехвърлях страниците, докато Ани точеше тесто. Режеше го на кръгчета, слагаше отгоре сирене и паста от гуава, загъваше ги на полумесец и ги редеше върху хартия за печене. Анините топли, току-що извадени от печката pastelitos de guayaba бяха най-вкусното нещо на света. Някои от американците в Престън не даваха на слугите си да готвят местна храна. Мама беше доста по-непредубедена за тези неща и страшно обичаше някои кубински ястия. Тя не готвеше. Правеше списък и го даваше на Ани. Ани купуваше голям червен снапер, пълнеше го с картофи, маслини и целина, после го мариноваше в масло и сок от лайм и го печеше във фурната. Това ми беше любимото. Преди шест месеца, през лятото на 1957-ма, когато станах на тринайсет, Ани каза, че понеже вече съм почти мъж и ще порасна неусетно, иска да ми направи сватбена торта с ром. Тринайсетгодишните момчета определено не мислят за сватба. Вярно, закачах се с момичета, но не ухажвах никоя сериозно. Тортата с ром издържала по десет-петнайсет години и Ани смяташе, че това е достатъчно време да си намеря жена. Тя помоли момчетата в машинното на компанията да направят голяма метална кутия с пет отделения за тортата. Кутията беше боядисана в бяло, името ми, Кимбъл С. Стайтс, беше написано отгоре, а отстрани имаше дръжки, за да се измъкват по-лесно отделните блатове. Не знам какво стана с тортата или кутията с името ми отгоре. Сигурно са се изгубили в суматохата около напускането като много от нещата ни.
         Ани тъкмо пъхаше тавата с пастелито в печката, когато чух стъпките на баща си надолу по стълбите и гласа на мама след него:
         - Малкълм! Малкълм! Внимавай, за бога!
         Изтичах към фоайето и засрещнах баща си пред стълбището. Той не ме погледна, профуча край мен все едно бях невидим, отвори входната врата и заслиза по стълбите на верандата, вземайки ги по две. Тръгнах след него през градината както си бях по пижама. Той се запъти към помещенията за прислугата зад къщата и затропа по вратата на Хилтън Харди. Хилтън беше шофьорът на татко.
         - Хилтън! Събуди се! – И пак думна по вратата. Тогава забелязах, че под сакото още е с измачканото горнище на пижамата си.
         - Господин Стайтс, господин Харди е при близките си в Кайо Мамби – викна Ани през прозореца откъм прозореца на килера на иконома, а затворените капаци заглушаваха гласа й. – Госпожа Стайтс му разреши.
         Татко изруга шумно и се втурна към гаража, където Хилтън прибираше лимузината на компанията, лъскав черен буик. Имахме два, и двата модел „Дайнафлоу”, с хромираните отвори на предните капаци. Баща ми отвори гаража и влезе в колата, но не запали. Излезе и викна към къщата:
         - Ани! Хилтън къде държи проклетите ключове?
         - На кукичка вътре, господин Стайтс. Всички ключове са там, на кукичките – отвърта му тя.
         Тате намери ключовете, форсира буика и го изкара от гаража. Гледах от алеята и не смеех да попитам какво става. Изпод гумите се разхвърча чакъл, когато татко с рев мина по алеята и зави надясно по „Ла Авенида”.
         За пръв път виждах баща ми да кара сам собствената си кола. Винаги използваше шофьора. Тате всеки ден носеше бял дочен костюм, идеално колосан и с безукорен ръб, бяла риза, бяла вратовръзка и панамена шапка. Всеки следобед Хилтън Харди го возеше с лимузината „Буик” по време на обиколките му. На всяка спирка секретарката му поднасяше малка чашка – демитас – кубинско кафе. Знаеха точно по кое време ще дойде и как точно обича кафето: в чашка колкото напръстник и без захар. Едно деми-деми обичаше да казва татко. Твърдеше, че никога не е боледувал, понеже стомахът му бил покрит с кафе. Баща ми беше старомоден. Имаше си навици и не обичаше да прибързва. Не предприемаше нищо необмислено.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

* Селянин; човек, който се изхранва от селскостопанска работа - Б. пр. [горе]

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. юли 2017 г.
Публикация в кн. „Телекс от Куба“, Рейчъл Къшнър, пр. Василена Мирчева, Изд. „Жанет-45“, Пловдив, 2017 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]