Прибрахте вече свойте барабани,
гърмели смърт под всички небеса,
подир ковчези в знамена увити.
Престанахте да сеете сълзи
и рани над градища спепелени.
И вече никой не крещи: "О, Боже,
защо ме изостави?" Но сега,
когато от прободената гръд
не руква вече нито кръв, ни мляко,
когато криете в магнолии дулата,
един-едничък ден ни оставете
в тревата, край потока ромолящ,
с тръстикови листа в косите,
без пушки да прегръщаме жената,
която ни обича. И с нощта
да не настава полицейски час.
Един-едничък ден ни оставете,
могъщи властелини на земята,
преди отново въздухът да затрепери
и някое назъбено парче желязо
в откритото ни чело да се вреже!