В огледалото аз видях не себе си, -
а теб, единствена, на фона на тъмата, във която
остана всичко, което ни разделя.

Нощ, никой. И аз, като крадец неволен,
се зарадвах – значи, без остатък
мога да разгледам, като свое –
твоето лице...
                                    Помръднах леко –
ти повтори точно моето движение.
Аз повдигнах глава – твоята! – разтърсих я
с твоите коси, усмихнах се
с твоята усмивка.
                                    Господи, колко е просто!
Целият аз във теб, или ние с теб –
взаимни отражения...

                                    Но ето,
ти моето движение повтаряш
едва-едва, полуобърната
оставаш, и очите големи
не ме забелязват, не ме виждат,
помръква бързо странното стъкло,
и мрак се разпростира, и ти си все по-далече,

а след това аз не помня вече нищо...