От едно писмо, захвърлено върху масата, тръгва една линия, която тича по чамовата дъска и слиза по единия крак. Достатъчно е да погледнем добре, за да открием, че линията продължава по паркетния под, издига се по зида, влиза в една илюстрация, възпроизвеждаща картина от Буше, очертава гърба на жена, приведена на един диван, и най-после се измъква от стаята по тавана и се спуска по гръмоотводната верига до улицата. Там е трудно да бъде проследена заради движението, но ако внимаваме, ще я видим да се качва по колелото на автобуса, спрял до ъгъла и който отива в пристанището. Там слиза по найлоновия кристален чорап на най-русата пътничка, влиза във враждебната област на митниците, пълзи и лъкатуши до най-големия кей и там (но е трудно да я видим, само плъховете я следват, за да се покатерят на борда), качва се на кораба със звучни турбини, тича по дъските на първокласната палуба, преодолява с мъка големия люк и в една кабина, където тъжен мъж пие коняк и слуша сирената за тръгване, изкачва се по шева на панталона, по плетената жилетка, плъзга се до лакътя и с последно усилие се укрива в дланта на дясната ръка, която в тоя момент започва да се затваря върху дръжката на един пистолет.