Харесваше ни къщата, защото освен че беше просторна и старинна (а то днес старинните къщи рухват пред най-изгодната разпродажба на материалите им), пазеше спомените за нашите прадядо и прабаба, за дядо ни по баща, за родителите ни и цялото ни детство.
          Ирене и аз привикнахме да живеем самички в нея, което беше истинска лудост, защото в къщата можеха да се разположат осем души, без да си пречат. Ставахме в седем сутринта, чистехме и към единайсет аз оставях на Ирене последните непочистени втори път стаи и отивах в кухнята. Обядвахме по пладне, винаги точни; вече нямаше нищо за вършене - освен малкото мръсни чинии. Приятно ни беше да обядваме и да си мислим за дълбоката и безмълвна къща и как смогвахме да я поддържаме чиста. Понякога дори си мислехме, че и двамата не се оженихме именно заради нея. Ирене отблъсна двама кандидати без някакво особено основание; моята Мария-Естер умря, преди да стигнем до годеж. Навлязохме в четирийсетте години с неизказаната мисъл, че нашият прост и мълчалив брак на сестра и брат е необходимият завършек на родословието, основано от прадедите ни в нашата къща. Мислехме, че ще умрем там някой ден, далечни и небрежни братовчеди ще вземат къщата и ще я разрушат, за да забогатеят от мястото и тухлите; или по-добре, самите ние справедливо ще я съборим, преди да стане прекалено късно.
          Ирене беше момиче, родено да не досажда никому. Като свършеше сутрешното шетане, през останалата част от деня плетеше на канапето в спалнята си. Не знам защо плетеше толкова - мисля, че жените плетат, когато са намерили в това занимание големия претекст да не вършат нищо. Ирене не беше такава, плетеше винаги необходими неща - фланелки за зимата, чорапи за мене, жакети и жилетки за себе си. Понякога изплиташе някоя жилетка и после в един момент започваше да я разплита, защото нищо не й допадаше; смешно беше как купчината къдрава вълна в кошничката се противеше да изгуби няколкочасовата си форма. В събота аз отивах до центъра да й купувам вълна; Ирене се доверяваше на моя вкус, харесваше цветовете, които избирах и никога не стана нужда да връщам чилета. Аз използвах тия излизания, за да обиколя книжарниците, и питах направо дали има нещо ново от френската литература. От 1939 в Аржентина не идваше нищо ценно.
          Но аз искам да говоря за къщата, за къщата и за Ирене - аз съм без значение. Питам се какво би правила Ирене, ако не плетеше. Човек може да препрочете една книга, но когато някоя фланела и завършена, не може да бъде преплетена без да стане кавга. Един ден намерих долното чекмедже на скрина от камфорово дърво пълно с бели, зелени, лилави забрадки. Бяха с нафталин, натрупани като в галантерия; не се осмелих да попитам Ирене какво мисли да прави с тях. Не трябваше да си изкарваме хляба - всеки месец идваха сумите от нивите и парите се увеличаваха. Но единственото развлечение за Ирене беше плетенето; тя проявяваше чудна сръчност и за с часове гледах ръцете й като посребрени таралежи, куките, които сновяха напред-назад, и една-две кошнички на земята, където постоянно мърдаха кълбетата. Красиво беше.
          Как да не си спомням разпределението на къщата. В по-отдалечената част, която гледа към "Родригес Пеня", бяха трапезарията, един салон с гоблени, библиотеката и три големи спални. Само един коридор с масивната си дъбова врата отделяше тая част от предното крило, където бяха кухнята, една баня, нашите спални и централната всекидневна, с която се свързваха двете спални и коридорът. Влизаше се в къщата през преддверие с майолика, а междинната стъклена врата водеше към всекидневната. Тъй че човек влизаше в преддверието, отваряше междинната врата и минаваше във всекидневната; от двете му страни оставаха вратите за нашите спални, а насреща коридорът, водещ към по-отдалечената част; като се вървеше напред по коридора, се минаваше през дъбовата врата и оттам нататък започваше другата част на къщата или пък можеше да се завие наляво веднага пред вратата и да се продължи по един по-тесен коридор, отвеждащ до кухнята и банята. Когато вратата биваше отворена, човек забелязваше, че къщата е много голяма; иначе напомняше някои от сега строящите се апартаменти, където човек едва може да се обърне. Ирене и аз живеехме винаги в тая част на къщата, почти никога не ходехме отвъд дъбовата врата освен за да чистим - просто да не повярваш как се насъбира прах по мебелите. Буенос Айрес може да е чист град, но това се дължи на неговите жители - на нищо друго. Прекалено много прах има във въздуха: едва подухне, и се напипва прахта по мраморите на конзолите и между ромбовете на милята с бод макраме. Трудно е да я избършеш напълно с пръчката с кичур пера, тя се вдига и увисва във въздуха, а след миг се наслагва отново по мебелите и пианата.
          Винаги ще го помня ясно, защото стана просто и без излишни обстоятелства. Ирене плетеше в спалнята си, беше осем часът вечерта и отведнъж ми хрумна да туря на огъня чайничето за мате. Тръгнах по коридора, изправих се пред открехнатата дъбова врата и тъкмо завивах към кухнята, когато чух нещо в трапезарията или в библиотеката. Звукът идваше неясен и глух като от преобърнат върху килима стол или приглушен шепот от разговор. В същия миг или след секунда го чух и в дъното на коридора, водещ от тези помещения към вратата. Хвърлих се към вратата, преди да е станало прекалено късно, и бързо я затворих с тялото си; за щастие ключът беше сложен откъм нашата страна, но все пак за по-сигурно дръпнах и голямото резе.
          Отидох в кухнята, сгорещих чайничето, върнах се с таблата с матето и казах на Ирене:
          - Трябваше да заключа вратата на коридора. Завзеха задната част.
          Тя изпусна плетивото и ме погледна със сериозните си уморени очи.
          - Сигурен ли си?
          Кимнах.
          - Тогава - каза тя, прибирайки куките - ще трябва да живеем в тази част.
          Аз запарвах матето много внимателно, но тя се забави някое време, преди да поднови работата си. Спомням си, че плетеше една сива жилетка; харесвах тая жилетка.
          Първите дни ни беше тягостно, защото и двамата бяхме оставили в завзетата част много неща, които обичахме. Всички мои книги с френска литература например бяха в библиотеката. На Ирене й беше мъчно за няколко милята, за един чифт чехли, които толкова й топлеха зиме. Аз съжалявах за моята хвойнова лула, а Ирене, струва ми се, си мислеше за една бутилка отлежала "Есперидина". Често (но само в първите дни) затваряхме някои чекмедже на скриновете и се споглеждахме с тъга.
          - Не е тука.
          А това беше само едно от многото неща, които бяхме изгубили в другата част на къщата.
          Но имахме и изгоди. Чистенето се опрости толкова, че дори като ставахме много късно, в девет и половина например, смогвахме да свършим още преди единадесет. Ирене свикна да идва с мене в кухнята и да ми помага в приготвянето на обяда. Обмислихме и решихме, дакота аз приготвям обяда, Ирене да сготвя ястия, които да ядем студени на вечеря. Зарадвахме се, защото винаги ни беше досадно, че трябваше да излизаме надвечер от спалните и да се захващаме с готвене. Сега ни стигаше масата в спалнята на Ирене и блюдата със студена храна.
          Ирене беше доволна, защото й оставаше повече време за плетене. Тежеше ми липсата на книгите, но за да не огорчавам сестра си, взех да преглеждам татковата сбирка от марки и така убивах времето. Развличахме се много, всеки със своите си занимания, почти винаги събрани двамата в спалнята на Ирене, която беше по-удобна. Понякога Ирене ми казваше:
          - Виж каква плетка ми хрумна. Не е ли като детелина?
          След малко пък аз й показвах някоя марка от Еупен и Малмеди, за да види колко е красива. Беше ни добре и постепенно започвахме да не мислим. Може да се живее и без да се мисли.
          Когато Ирене говореше насън, аз веднага се будех. Никога не можах да свикна с този глас на статуя или на папагал, глас, идващ от сънищата, а не от гърлото. Ирене казваше, че когато сънувам нещо, правя разни силни движения, от които понякога пада завивката. Между нашите спални беше всекидневната, но нощем се чуваше всеки шум из къщата. Всеки от нас чуваше дишането, кашлицата на другия, предусещаше как другият протяга ръка да запали нощната лампа, често се чувахме как и двамата не можем да заспим.
          Иначе цялата къща беше смълчана. Денем се чуваха домашните шумове, металическото потракване на куките, някое изпукване при разгръщане листовете на филателния албум. Дъбовата врата, мисля, че вече казах, беше масивна. В кухнята и в банята, които опираха о завзетата част, говорехме по-високо или Ирене пееше люлчени песни. В една кухня има прекалено много шум от фаянс и стъклария, за да могат други звукове да нахлуват в нея. Много рядко оставяхме в кухнята да бъде тихо, но щом се върнехме в спалните или във всекидневната, къщата замлъкваше и оставаше в полумрак и ние дори стъпвахме по-бавно, за да не се дразним. Мисля, че тъкмо затова веднага се будех нощем, когато Ирене почнеше да говори насън.
          Онова почти се повтори, различни бяха само последствията. Нощем ожъднявам и преди да легнем, казах на Ирене, че отивам в кухнята да взема чаша вода. От вратата на спалнята (тя плетеше) чух шум в кухнята - може би в кухнята или може би в банята, защото извивката на коридора приглушаваше звука. На Ирене й направи впечатление колко рязко се спрях и дойде при мене, без да каже нито дума. Останахме заслушани в шумовете и забелязахме ясно, че се чуваха от отсамната страна на дъбовата врата, в кухнята и банята или в самия коридор, където почваше извивката - почти до нас.
          Не се и погледнахме. Стиснах ръката на Ирене и двамата изтичахме до междинната врата, без да се обръщаме. Шумовете се чуваха по-силно, но все тъй глухи, зад гърба ни. Треснах междинната врата и останахме в преддверието. Сега не се чуваше нищо.
          - Завзеха тази част - каза Ирене. Плетивото висеше от ръцете й, нишките отиваха до междинната врата и се губеха отдолу. Когато видя, че кълбетата бяха останали от оттатъшната страна, тя пусна плетивото, без да го погледне.
          - Смогна ли да донесеш нещо? - попитах я без полза.
          - Не, нищо.
          Нямахме нищо друго освен дрехите по гърбовете си. Спомних си за петнайсетте хиляди песо в шкафа в моята спалня. Вече беше късно.
          Нали ми оставаше ръчният часовник, видях, че беше единайсет вечерта. Обгърнах с ръка Ирене през кръста (мисля, че тя плачеше) и излязохме така на улицата. Преди да се отдалечим, ми дожаля, заключих добре входната врата и хвърлих ключа в уличната шахта. Да не би на някой нещастник да му хрумне да краде и да хлътне в къщата по това време, и то в тази завзета къща.

---

Преводът е направен по: Julio Cortazar, La autopista del sur