|
I. Глава: Телемах
Гордо и величествено, пълничкият Бък Мълиган слезе от горния край на стълбите с купа сапунена пяна в ръце, върху която лежаха кръстосани огледало и бръснач. Жълт халат, незавързан, се вееше плавно зад него от лекия утринен вятър. Повдигна високо купата и рече напевно:
- Introibo ad altare Dei.
Cлед това надникна от тъмните, вити стълби и извика дрезгаво:
- Ела тук, Кинч. Ела о, страховити йезуит!
Тържествено пристъпи напред и се качи върху заобления лафет. Огледа се наоколо и с внушителен жест благослови три пъти кулата, околните поля и пробуждащите се планини. После, съзрял Стивън Дедалъс, се приведе към него и започна да прави кръстни знаци във въздуха като гълголеше и клатеше глава. Стивън Дедалъс, недоволен и сънлив, облегна ръце на върха на стълбището и погледна студено към клатещото се, гълголещо лице, което го благославяше - конски дълго, към русолявата, неподстригана влакнеста и светла като дъб коса.
Бък Мълиган надзърна за миг изпод огледалото и след това елегантно покри купата.
- Обратно към казармата - каза той строго.
И добави с тон на проповедник:
- Защото това, о, нежно възлюбений, е истинската Христиана: плът, и душа, и кръв, и вътрешности. Бавна музика, моля! Затворете очи, приятелчета. Един момент. Малка беля с тия бели курпускули. Тишина всички! Наклони се настрана, погледна нагоре и изсвири дълъг и тих сигнал, после спря за миг, ослуша се съсредоточено, а в равните му бели зъби тук-таме пробляснаха златни точици. Златоуст. Две силни, пронизителни изсвирвания отговориха през тишината.
- Благодаря, старче - провикна се ведро. Достатъчно. Хайде да изключиш тока, а?
Скочи от лафета и погледна тържествено наблюдаващия го, като прибра свободните дипли на халата около краката си. В сянката пълничкото лице и тромавата овална челюст напомняха прелат- арбитър по изкуствата в средновековието. Една приятна усмивка тихо се разтегна по устните му.
- Голям майтап - каза той весело. Нелепото ти име - древен грък.
Посочи приятелски с пръст и отиде до парапета като се подхилваше под мустак. Стивън Дедалъс пристъпи нагоре, последва го вяло няколко крачки и приседна на ръба на лафета, без да сваля поглед от него, докато той изправяше огледалото върху парапета, топваше четката в купата и сапунисваше бузите и врата си.
Веселият глас на Бък Мълиган продължи:
- Моето име е също нелепо: Малахая Мълиган - два дактила. Обаче има елинистично звучене, нали? Припкащо и слънчево като еленче. Трябва да идем в Атина. Ще дойдеш ли, ако накарам лелята да се бръкне двайсет кинта?
Остави четката настрана и като се смееше доволно извика:
- Дали ще дойде? Изпосталелият йезуит?
Млъкна и започна внимателно да се бръсне.
- Кажи ми, Мълиган - тихо каза Стивън.
- Да, любов?
- Колко ще остане Хейнс в тази кула?
Бък Мълиган показа една обръсната буза над дясното си рамо.
- Господи, не е ли ужасен? - възкликна почти откровено.- Един досаден саксонец. Той мисли, че ти не си джентълмен. Господи, тия гадни англичани. Ще се пръснат от пари и несмляна храна. Защото бил от Оксфорд. Знаеш ли, Дедалъс, че ти притежаваш истински оксфордски маниери. Той не може да те проумее. О, името, което ти измислих аз е най-доброто - Кинч, острието.
Започна да бръсне вяло брадичката си.
- Цяла нощ бълнува за някаква черна пантера. - обясни Стивън - Къде му е калъфът на пушката?
- Нещастният луд - каза Мълиган. - Хвърли ли те в ужас?
- Да - потвърди Стивън енергично и с нарастващ страх.- В тъмното, с непознат мъж, който се мята и бълнува за някаква черна пантера, дето трябвало да застреля. Ти си спасявал хора от удавяне. Аз обаче не съм герой. Ако той остане, аз се махам!
Бък Мълиган се намръщи на пяната по бръснача си. Скокна от убжището си и започна да рови из джобовете на панталона си.
- Офейквай! - извика с дебел глас.
Приближи се до лафета и като пъхна ръка в горния джоб на Стивън каза:
- Дай ни взаем носната си пачавричка да си избърша бръснача.
Стивън изтърпя стоически Бък да извади и развее, хванал я за крайчеца, една мръсна и измачкана носна кърпа. Бък Мълиган избърса прилежно бръснача. После, втренчил поглед в кърпичката, продума:
- Носната пачавричка на барда. Един нов артистичен цвят за нашите ирландски поети: сополиво зелено. Можеш почти да го вкусиш, нали?
Качи се отново до парапета и се загледа в Дъблинския залив, а русолявата му, сламеноруса коса леко се разроши.
- Господи - рече той тихо. He e ли наистина морето, както казва Алджи1 една синя, силна майка? Сополивозелено море, мъдеприсвиващо море. Ерi oinopa ponton. Ах, Дедалъс, гърците. Трябва да те науча. Трябва да ги прочетеш в оригинал. Thalatta! Thalatta! То е нашата синя силна майка. Ела и виж.
Стивън се изправи и се приближи до парапета. Облегна се на него и погледна надолу към водата и към пощенското корабче, което излизаше от пристанището на Кингстаун.
- Нашата могъща майка - промълви Бък Мълиган.
След това рязко извърна големите си, изпитателни очи от морето към Стивън.
- Лелята мисли, че ти си убил майка си - каза.- Затова не ми дава да имам нищо общо с теб.
- Някой я уби - отвърна мрачно Стивън.
- Можеше да коленичиш, дявол да те вземе, Кинч, когато умиращата ти майка те помоли- продължи Бък Мълиган.- И аз съм хипербореец6, не по-малко от теб. Но само като си помисля за майка ти, как със сетен дъх те умолява да коленичиш и да се помолиш за нея. А ти си отказал. В теб има нещо зловещо...
Млъкна и отново леко насапуниса по-отдалечената си буза. Устните му се извиха в разбираща усмивка.
- Ама какъв прекрасен актьор - промърмори под носа си. Кинч- неподражаемият!
Бръснеше се гладко и вниматело - мълчалив, сериозен.
Стивън, облакътен на назъбения гранит, подпря чело на дланта си и се загледа в оръфания ръб на лъсналия черен ръкав на палтото си. Болка, все още не болката на любовта, загриза сърцето му. Безмълвно тя бе идвала в съня му при него след смъртта си, изкрялото й тяло, загърнато в широкия кафяв саван, ухание на палисандър и на восък, дъхът и, сведен върху него, безмълвен, укорителен, лек лъх на мокра пепел. През овехтелите си маншети той зърна морето, възхвалено като силна, мила майка от добре охранения глас до него. Пръстенът от залива и хоризонта беше изпълнен с мътна зелена маса течност. До смъртния й одър стоеше една купа от бял порцелан пълна със зелената, слузеста жлъчка, която тя беше изтръгвала от загниващите си дробове с пристъпи на силно, стенещо повръщане. Бък Мълиган отново избърса бръснача си.
- Ах, бедното жабие тяло2 - каза той мило - Трябва да ти дам риза и няколко носни пачаврички. Как са гащите втора ръка?
- Таман са ми - отговори Стивън.
После нападна трапчинката под долната си устна.
- Голям майтапm - каза със задоволство - Би трябвало да е втори крак. Дявол знае каква сифилистична пиянка ги е зарязала. Имам един чудесен чифт, на тънко райе, сиви. Ще изглеждаш страхотно в тях. Не се шегувам, Кинч, ще изглеждаш дяволски добре като се облечеш.
- Благодаря - отвърна Стивън - щом са сиви, не мога да ги нося.
- Не можел да ги носи.- съобщи Бък Мълиган на физиономията си в огледалото.- Етикетът си е етикет. Убива майка си, но сиви панталони не може да носи.
Сгъна бръснача и поглади гальовно с връхчетата на пръстите гладката си кожа.
Стивън извърна поглед от морето към пълничкото лице с опушеносини, подвижни очи.
- Един, с когото бях снощи в кораба, - започна Бък- казва, че имаш ОПС. Той работи в откачалника в Дотвил с Конъли Норман. Остра парализа при слабоумните.3
Направи полукръг с огледалото във въздуха, за да предаде по светлината, блестяща над морето, новината на света.
Извитите му бръснати устни се разсмяха; и върховете на белите му, блестящи зъби. Смехът раздруса цялото му силно, добрескрепено туловище.
- Погледни се - рече - нещастен бард такъв.
Стивън се наведе напред и надзърна във вдиганото пред него огледало, прорязано от разкривена пукнатина, с косми по края. Както ме виждат той и останалите. Кой ми е избрал това лице? Това жабие тяло, което да отървавам от паразити. То пита мен.
- Задигнах го от стаята на слугинчето. На него му върши работа. Лелята все наема зле изглеждащи прислужници за Малахия. И не го въвеждай во изкушение. А тя се казва Урсула.
Отново се разсмя и дръпна огледалото от надзъртащите очи на Стивън.
- Гневът на Калибан, затуй, че не успял да види лицето си в огледалото.- продължи - Ако само Уайлд беше жив да те види.
Стивън се отдръпна и сочейки с пръст, каза с горчивина:
- То е символ на ирландското изкуство. Пукнатото огледало на слугата.
Изведнъж Бък Мълиган хвана Стивън подръка и го поведе из кулата, а бръсначът и огледалото подрънкваха в джоба му, където ги беше пъхнал.
- Не е честно да те дразня така, Кинч, нали? - изчурулика той мило.- Господ е свидетел, че у теб има повече дух отколкото у всички тях.
Пак се подмазва. Страхува се от скалпела на моето изкуство, както аз се страхувам от неговия. Студената стоманена писалка.
- Пукнатото огледало на слугата. Кажи го на онова теле и го забърши една гвинея. Въшлив е с пари и си мисли, че не си джентълмен. Старецът му е натрупал мангизи като е продавал разхлабително на зулутата, или чрез някакво друго гадно менте, или кой знае какво. Господи, Кинч, ако само ти и аз можехме да работим заедно, можехме да направим нещо за острова. Да го елинизираме.
Ръката на Кранли. Неговата ръка.
- И само като си помисля, че трябва да просиш от тази свиня. Аз съм единственият, който знае колко струваш. Защо ми нямаш повече доверие? Какъв точно зъб ми имаш? Заради Хейнс ли? Ако вдига такава врява, ще доведа Сиймур и ще му спретнем по- кофти номер, отколкото на Клайв Кемпторп.
Млади крясъци на опаричени гласове в стаите на Клайв Кемпторп. Бледолики: превиват се от смях, прегърнати, о, ще пукна! Съобщи й го внимателно, Обри! Ще умра! Разкъсаната му на парцали риза шиба въздуха. Ейдс и Магдален го гонят с шивашките ножици и той подскача и куцука около масата със смъкнати до глезените панталони. Уплашено телешко лице, разкрасено с мармалад. Не искам да ми смъкват гащите! Не ме вземайте за мезе!
Крясъци от отворения прозорец, учудващо хармонични във правоъгълника на двора. Глух градинар с престилка, маскиран с лицето на Матю Арнълд, бута количката си по мрачната ливада и гледа втренчено танцуващите стръкчета трева.
На себе си... Ново езичество... омфалос.
- Нека остане - каза Стивън - Няма му нищо, освен през нощта...
- Какво има тогава? - Нетърпеливо попита Бък Мълиган.- Изплюй камъчето! Аз съм напълно откровен с теб. Защо така ми се цупиш?
Спряха, загледани към тъпия нос на Брейд Хед, проснат над водата като муцуната на спящ кит. Стивън лекичко измъкна ръката си.
- Искаш ли да ти кажа? - попита.
- Да.- отговори Бък. - Не си спомням нищо.
Докато говореше гледаше Стивън в лицето. Лек ветрец погали веждите му, развя светлата му, несресана коса и разбуди сребърни точици тревога в очите му.
Стивън, потиснат от собствения си глас, започна:
- Спомняш ли си първия ден след смъртта на майка ми, когато дойдох у вас?
Бък Мълиган се намръщи и изстреля:
- Какво? Къде? Нищо не си спомням. Аз помня само идеи и усещания. Защо? Какво се е случило, за Бога?
- Ти правеше чай,- промълви Стивън - аз минах през площадката на стълбите да взема още топла вода. Майка ти и някакви гости излязоха от всекидневната. Тя те попита кой е в стаята ти.
- Така ли - рече въпросително Бък - и аз какво казах? Забравил съм.
- Ти каза - отговори Стивън - О, това е просто Стивън Дедалъс, чиято майка е отвратително умряла.
Руменина, от която стана някак по-млад и привлекателен, заля бузите на Бък Мълиган.
- Така ли съм казал? - попита - Е, и? Какво от това?
Отърси си се нервно от стеснението си.
- И какво е смъртта - поде - на твоята майка, или моята смърт, или твоята собствена? Ти си виждал да умира само майка ти. Аз ги виждам как хвърлят топа всеки ден в Мейтър и Ричмънд и как ги разфасоват на карантия в залите за дисекция. Това е нещо отвратително и нищо повече. Просто няма значение. Не пожела да коленичиш и да се помолиш за майка си на смъртния й одър, когато тя го искаше. Защо? Защото носиш в себе си проклетото йезуитско семе, само дето е погрешно вкарано. За мен всичко това е отвратителна гавра. Полукълбата на главния й мозък не функционират. Нарича доктора сър Питър Тийзъл и събира лютичета от юргана. Забавлявай я докато всичко свърши. ПречУпи последното й желание преди смъртта и въпреки всичко ми се мръщиш защото не вия като оплаквач от Лалуетс. Смешно! Вероятно наистина съм го казал! Не съм искал да обидя паметта на майка ти!
Беше се увлякъл до нахалство. Стивън, прикривайки зейналите рани, които тези думи отвориха в сърцето му, каза с леден глас:
- Нямам предвид обидата към майка ми.
- А какво тогава?
- Обидата към мен.
Бък Мълиган се завъртя на пета.
- О, невъзможен човек! - възкликна.
Заобиколи набързо парапета. Стивън остана на мястото си, зареял поглед над спокойното море към носа. Море и нос постепенно се размиха. Очите му започнаха да пулсират, погледът му се премрежи и той усети как в бузите му нахлува кръв.
Един глас от кулата се провикна:
- Там ли си, Мълиган?
- Идвам - отвърна той.
Обърна се към Стивън и каза:
- Погледни морето. Какво го интересуват обидите? Зарежи Лойола, Кинч и хайде да слизаме долу. Английското копеле си иска сутрешната порция бекон.
Главата му се показа отново за миг на върха на стълбището и се изравни с покрива.
- Не се тормози цял ден за това - каза. - Аз съм непоследователен. Зарежи мрачните мисли.
Главата му се скри, но монотонното жужене на слизащия му глас проехтя от стълбите:
И недей да се обръщаш повече замислен
на любовта върху горчивата загадка,
че Фъргюс управлява всичко,
що блести и трака.
Сенки на дървета безмълвно се рееха из покоя на утрото, понесени от върха на стълбите към морето, накъдето се бе взрял той. Близо до брега и далеч навътре огледалото на водата побеляваше, разбунено от леконоги, пъргави нозе. Бяла гръд на мъжделивото море. Преплетените ударения- две по две. Ръка подръпва струните на арфа и слива сплетените им акорди. Вълнистобели венчавани слова проблясват върху призрачния прилив.
Едно облаче взе бавно да закрива слънцето, като хвърляше наситено зелена сянка над залива. Тя стоеше зад него, купа с горчиви води. Песента на Фъргюс: пях я сам в къщата и разстилах ниско дългите, тъмни акорди. Вратата й беше отворена: искаше да чува музиката ми. Безмълвен от болка и жал близо спрях до леглото й. Тя плачеше в злочестото си ложе. Заради тези думи, Стивън: на любовта горчивите загадки.
А сега къде?
Нейните тайни: стари ветрила от пера, пантофки с пискюли, напудрени с мускус, гердан от кехлибарени зърна, заключени в чекмеджето й. Когато е била момиче в слънчевия прозорец на къщата й е висяла клетка с птички. Слушала е стария Ройс в пантомимата "Ужасния Турчин" и се е смяла с другите, когато той е пеел:
Аз съм момчето, което
има късмета
да е невидимо.
Призрачен смях, угаснал: мускууханен.
И недей да се обръщаш повече замислен...
Угаснал в паметта на природата, заедно с играчките й. Спомени завладяха замисленото му съзнание. Чашата й с вода от кухненската чешма, когато се беше доближила да причастието. Издълбана ябълка, пълнена с горена захар, която се препичаше за нея на ръба на камината в тъмна, есенна вечер. Изпилените й нокти, почервенели от кръвта на смачканите въшки от ризите на децата.
В един сън - безмълвно тя бе идвала при него, изкрялото й тяло, загърнато в широкия кафяв саван, ухание на палисандър и на восък, дъхът и се бел свел връз него, безмълвен, тайнословещ, лек лъх на мокра пепел.
Изцъклените й очи - вторачени във мене из смъртта, за да разтърсят и пречупят душата ми. Само в мен. Призрачната свещ, която освети агонията й. Призрачна светлина връз изтерзаното й лице. Дрезгавото й, силно дихание громолящо ужасено докато всички се молеха на колене. Погледът й, вперен в мен, за да ме покоси. Liliata rutilantium te confesorum turma circumdet: iubilantium te virginum chorus excipiat.
Вампир! Трупоедец!
Без майка. Да бъда и да живея!
Хей, Кинч!
Гласът на Бък Мълиган пропя от кулата. Приближи се по стълбите и извика отново. Стивън, все още разтреперан от писъка на душата си, дочу топла, пърхаща слънчева светлина, а във въздуха зад него приятелски думи.
- Дедалъс, слизай като едно добро пъргаво пале. Закуската е готова. Хейнс се извинява, че ни е събудил снощи. Всичко е наред.
- Идвам - каза Стивън и се обърна.
- Хайде, за Бога - настоя Бък Мълиган. За мен и за всички нас.
Главата му се скри и се появи.
- Казах му за твоя символ на ирландското изкуство. Той каза, че е много умно. Измъкни му едно паундче, а? Искам да кажа гвинея.
- Тази сутрин ще ми плащат - обяви Стивън.
- От даскалото ли? - попита Бък Мълиган. Колко? Четири кинта? Дай ни една взаем.
- Ако искаш - отговори Стивън.
- Четири лъскави суверена - изкрещя от задоволство Бък Мълиган. Ще се напием главоломно и ще шашнем друидните друиди. Четири всемогъщи суверена.
Вдигна ръце и запристъпва тежко надолу по стълбите, като пееше фалшиво с акцент на кокни:
О, няма ли чудесно да се веселиме ние
и бира, вино и уиски да си пием
на коронацията,
на коронацията на деня?
О, няма ли чудесно да се веселиме ние
на коронацията на деня?
Топла слънчева светлина веселяща се над морето. Никеловата кутия за бръснене блестеше, забравена, върху парапета. Защо да я донасям? Или да я оставя там цял ден, забравил приятелство?
Той се приближи до нея, задържа я известно време в ръце, чувстваше хладината й, усещаше мириса на влажната лигава пяна, в която беше изправена четката. Така носех и тогава в Клонгуес продълговатия съд с тамяна. Сега съм друг и все пак същият. Също слуга. Прислуга на слугата.
В мрачната сводеста всекидневна на кулата, облечената в халат фигура на Бък Мълиган сновеше бодро около огнището- напред и назад- като ту скриваше, ту откриваше жълтия му отблясък. Два снопа мека слънчева светлина падаха откъм високите зъбери върху разнебитения под: а щом лъчите им се срещнеха се понасяше и завърташе облак въглищен дим и пушек от изгоряла мазнина.
- Ще се задушим - изпъшка Бък Мълиган. Хейнс, хайде да отвориш вратата?
Стивън остави купата за бръснене върху скрина. Една висока фигура се надигна от хамака, където седеше, приближи се до входа и отвори вътрешните врати.
- В теб ли е ключа? - попита един глас.
- В Дедалъс е - отговори Бък Мълиган. Леле братче, задушавам се! Без да вдига поглед от огъня изрева:
- Кинч!
- В ключалката е - каза Стивън, приближавайки се.
Ключът се завъртя рязко със стържене два пъти и щом тежката врата се открехна, нахлу дългоочаквана светлина и свеж въздух. Хейнс стоеше на входа и гледаше навън. Стивън дотътри изправения си куфар до масата и седна да чака. Бък Мълиган подхвърли пърженото върху чинията до себе си. После занесе чинията и един голям чайник до масата, постави ги тежко и въздъхна с облекчение.
- Разтапям се - каза - както отбеляза свещта когато... Но замълчете. Нито дума повече по въпроса. Кинч, събуди се. Хляб, масло, мед. Хейнс, влизай. Манджата е готова. Благослови нам, Боже и даровете свои. Къде е захарта? О, по дяволите, няма мляко.
Стивън донесе хляба, гърнето мед и масленицата от скрина. Бък Мълиган седна, обзет от внезапен гняв.
- Що за коптор е това? - процеди. Казах й да дойде след осем.
- Можем да го пием черен - предложи Стивън. В скрина има лимон.
- О, вървете по дяволите, ти и твоите парижки прищевки- отвърна Бък Мълиган. Искам сандикоувско мляко.
Хейнс се приближи и прошепна:
- Оная жена с млякото идва.
- Господ да те поживи - извика Бък Мълиган и скочи от стола си. Сядай. Налей чая там. Захарта е в чантата. Ето. Аз не мога да ида, защото се занимавам с проклетите яйца. Накълца пърженото в чинията, плесна го в три по- малки чинии и каза:
- In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti.
Хейнс седна за да разлее чая.
- Давам по две бучки на всеки - рече. Но, казвам ти, Мълиган, ти май наистина правиш силен чай?
Бък Мълиган, който дялкаше дебели филии хляб, каза с умилкващия се глас на старица:
- Кат пра'я чай, пра'я чай, както викаше баба Гроган. А кат пра'я вода, пра'я вода.
- Бога ми, чай е! - възкликна Хейнс.
Бък Мълиган продължи да дялка и да се умилква:
- Наистина, Г-жа Кехил, казва тя. Честен кръст, гос'жо, отвръща г-жа Кехил, Бог та пратил щото да ги не пра'иш у един чайник.
Той метна на сътрапезниците си подред по една дебела филия хляб, набучена на ножа му.
- Това е то народно - добави в пристъп на откровение - за твоята книга, Хейнс. Пет реда текст и десет страници бележки за народа и рибите божества на Дъндрум. Отпечатано от орисниците в годината на големия вятър.
Обърна се към Стивън и запита с приятен, озадачен глас, повдигнал вежди:
- Можеш ли да се сетиш, братко, дали за чайника за чай и вода на майка Гроган се говореше в Мейбиноугиън или пък в Упанишадите?
- Съмнявам се - отвърна Стивън мрачно.
- Така ли?- продължи Бък Мълиган със същия тон. Аргументите ти, ако обичаш?
- Предполагам - отвърна Стивън докато ядеше - че той не е съществувал в или извън Мейбиноугиъна. Човек си представя, че майка Гроган е била роднина на Мери Ан.
Лицето на Бък Мълиган се усмихна доволно.
- Очарователно - заяви той с придричив сладък гласец, показа белите си зъби и премигна приятно. Мислиш ли, че е била? Твърде очарователно.
После цялата му физиономия внезапно притъмня и той изръмжа с одрезгавял, стържещ глас, като отново усилено задялка хляба:
Понеже грохналата Мери Ан
пет пари не дава, знам,
а шумолейки с фустите си...
Натъпка устата си с пържено, преживяше и тананикаше.
Входът се затули от една влизаща фигура.
- Млякото, сър.
- Влезте, гос'жо - каза Мълиган.- Кинч, донеси каната.
Една възрастна жена се приближи и застана до лакътя на Стивън.
- Каква чудесна утрин, сър - рече. Слава на Бога.
- На кого?- попита Мълиган и я погледна. Ъ-ъ, за да съм сигурен.
Стивън се пресегна и взе каната за мляко от скрина.
- Островитяните - вметна между другото Мълиган към Хейнс - често говорят за колекционера на препуциуми.
- Колко? - попита старицата.
- Четвърт - отвърна Стивън.
Наблюдаваше я как излива в мярката, а после в каната, гъсто бяло мляко, което не беше нейно. Стари, съсухрени цицки. Наля още една мярка и едно канче. Стара и тайнствена, тя беше влязла от един утринен свят-вестител, може би. Докато наливаше млякото, хвалеше достойнствата му. Клекнала в зори до някоя нетърпелива крава в тучното избуялото поле, вещица върху отровната си гъба, сбръчканите й пръсти забързани под бликащите вимета. Те мучаха наоколо и, около тази, която познаваха, коприненоросният добитък. Коприната на кравите и бедната старица, със всичките си имена от стари времена. Скитница старуха, от низшите безсмъртни, слугиня на завоевателя и на жизнерадостен предател, на двама им позорна рогоноска, вестителка на тайнственото утро. Дошла да служи или да отглежда, кое от двете той не знаеше: ала презираше да я помоли за услуга.
- Наистина, гос'жо - каза Бък Мълиган, сипвайки мляко в чашите им.
- Опитайте го, господине - каза тя.
Той отпи по нейно настояване.
- Ако само можехме да живеем на хубава храна като тази - й заговори с някак силен глас - тази държава нямаше да е пълна с изгнили зъби и изгнили черва. Живеем в блато-клозет, ядем евтина храна, улиците са покрити с прах, конски тор и охтичави храчки.
- Вие студент по медицина ли сте, сър?- попита старицата.
- Да, гос'жо - отговори Бък Мълиган.
Стивън слушаше с презрително мълчание.Кима със старата си глава на глас, който й говори силно, черъкчията й, медицинското й лице; мен пренебрегва. На гласа, който ще я изповяда и ще помаже за отвъдното от нея всичко, освен нечистите й женските крайници, от мъжка плът направени не по Божий образ и подобие, плячката на змията. И на силния глас, който сега и казва да млъкне с учуден, колеблив поглед.
- Разбираш ли какво казва? - попита я Стивън.
- По френски ли говорите, сър? - попита старицата Хейнс.
Хейнс й заговори отново, по-продължително и уверено.
- Ирландски - отговори Бък Мълиган. Имате ли галска нишка?
- Бе рекох и аз, че е ирландски - каза тя - щот' тъй ми се чу. Ти от запада ли сте, сър?
- Англичанин съм - отвърна Хейнс.
- Той е англичанин - каза Бък Мълиган и си мисли, че в Ирландия трябва да говорим ирландски.
- Абе то, че трябва, трябва - отсече старицата - срамота, дето аз хич не го знам. Казвал'са ми, че е голяма работа тез, дет' знаят.
- Голяма не е думата - каза Бък Мълиган. Велик език е това. Налей ни още малко чай, Кинч. Вие искате ли чаша чай, гос'жо?
- Не, сполай ти, сър - отвърна старицата, пъхна ръка в дръжката на ведрото и се накани да тръгва.
Хейнс и каза:
- Носите ли сметката? Добре би било да платим, нали?
Стивън напълни трите чаши.
- Сметката, сър? - попита тя и спря. Ами, седем сутрини по една пинта от два пенса е седем по две, а това е един шилинг и два пенса отгоре и тия три сутрини по четвърт от четири пенса е три четвъртини, става един шилинг и един и две значи два и два, сър.
Бък Мълиган въздъхна и, тъй като си беше напълнил устата с една коричка, дебело намазана с масло от двете страни, протегна крака и започна да претърсва джобовете на панталоните си.
- Плащай и не се цупи - му каза Хейнс с усмивка.
Стивън си напълни трета чаша, лъжичка чай леко оцветяваща гъстото, хубаво мляко. Бък Мълиган извади един флорин, завъртя го между пръстите си и извика:
- Чудо!
Плъзна го по масата към старицата и каза:
- От мене повече не искай, сладка моя, аз давам ти сега всичко на света.
Стивън постави монетата в търпеливата й длан и рече:
- Ще дължим два пенса.
- Има време, сър - отвърна тя и взе монетата.- Има време. Приятен ден, сър.
Поклони се и излезе, следвана от нежния напев на Бък Мълиган:
сърце на моето сърце, да имах повече,
положил бих го в твоите нозе.
Обърна се към Стивън и заяви:
- Сериозно, Дедалъс. Аз съм капо. Тичкай към даскалото и ни донеси малко пари. Днес бардовете трябва да пият и се веселят. Ирландия очаква от нас днес всеки да изпълни своя дълг.
- Това ми напомня,- каза Хейнс изправяйки се - че днес трябва да посетя Националната ви библиотека.
- Първо плуването ни - каза Бък Мълиган.
Обърна се към Стивън и запита ласкаво:
- Днес ли е денят за месечното ти миене, Кинч?
После каза на Хейнс:
- Нечистият бард води по точки защото се мие веднъж месечно.
- Цяла Ирландия се мие от Гълфстрийма - отбеляза Стивън докато процеждаше мед върху една филия.
Хейнс се обади от ъгъла, където елегантно завързваше едно шалче около разкопчаната яка на фланелката си:
- Смятам да си направя колекция от лафовете ти, ако ми позволиш.
Говори на мен. Те се мият и къпят и търкат. Гризением совести. Съвест. А, и тук има петно.
- Това за пукнатото огледало на слугата като символ на ирландското изкуство е дяволски хубаво.
Бък Мълиган ритна Стивън под масата и каза с топлина в гласа:
- Чакай да го чуеш на Хамлет, Хейнс.
- Наистина смятам - каза Хейнс, все още говорейки на Стивън.- Тъкмо си мислех за това, когато влезе бедното създание.
- Ще изкарам ли нещо от това? - попита Стивън.
Хейнс се засмя и като взе меката си сива шапка от връзките на хамака каза:
- Не знам, просто съм сигурен.
Тръгна към вратата спокойно, без да бърза. Бък Мълиган се наклони към Стивън и каза рязко и грубо:
- Е сега сгази мерудията. Защо го каза?
- Е, и? - отвърна Стивън. Важното е да се вземат пари. От кого? От млекарката или от него. Мисля, че това си е ези-тура.
- Разпердушинвам го заради теб - продължи Бък Мълиган - а после се появяваш ти с гадната си цинична усмивка и мрачните си йезуитски майтапчета.
- Не виждам много надежда, нито в нея, нито в него - каза Стивън.
Бък Мълиган въздъхна опечалено и сложи длан върху ръката на Стивън.
- От мен, Кинч - каза.
И с внезапно променен тон добави:
- В интерес на истината Господня, мисля, че си прав. Зарежи кой за какво го бива. Защо не ги работиш като мен? Да вървят всички по дяволите. Хайде да се махаме от тоя коптор.
Изправи се с внушително развързан халат, освободи се от него и каза смирено: "Свалиха одеждите на Мълиган."
Изпразни джобовете си върху масата.
- Ето я и носната ти пачавричка. - обяви
Сложи си колосана яка и своенравна вратовръзка като междувременно им говореше, галейки ги, на тях и на провисналата верижка на часовника си. Ръцете му се гмурнаха и затършуваха около кръста в търсене на чиста кърпичка. Гризением совести. Господи, просто трябва да облечем героя. Искам червеникаво-кафяви ръкавици и зелени ботуши. Противоречие. Противореча ли си? Добре тогава, противореча си. Меркуриоподобният Малахия. Един немощен, черен снаряд изхвръхна от говорещите му ръце.
- А ето я и шапката ти за Латинския квартал - добави.
Стивън я вдигна и я сложи. Хейнс ги повика от вратата:
- Идвате ли бе, приятелчета?
- Готов съм - отговори Бък Мълиган и тръгна нататък.- Излизай, Кинч. Изял си всичко, което остана, предполагам. Примирен, той закрачи тържествено и бавно рече почти с прискърбие:
- Излизайки, той срещна Батърли.
Стивън взе ясеновия си бастун от мястото му, последва ги навън и докато те слизаха по стълбата дръпна тежката желязна врата и я заключи. Сложи големия ключ във вътрешния си джоб.
От най-долната стълба Бък Мълиган попита:
- Взе ли ключа?
- В мен е - отговори Стивън и тръгна пред тях.
Продължи напред. Зад себе си чу как Бък удря с тежката си хавлиена кърпа по щръкналите папрати и треви.
- Долу, сър. Как смеете, сър?
Хейнс се обади:
- Плащате ли наем за тази кула?
- Дванайсет кинта.
- На военния министър - добави Стивън през рамо.
Поспряха, докато Хейнс огледа кулата и накрая заключи:
- Доста мрачна зиме бих казал. Мартело ли се казва?
- Били Пит ги е построил когато французите са били в морето. Но нашата е омфалосът.
- Каква е идеята ти за Хамлет? - попита Хейнс Стивън.
- Не, не! - извика Бък Мълиган с болка. - Не мога да се сравнявам с Тома Аквински и петдесет и петте причини, дето е измислил в подкрепа. Изчакайте докато първо глътна някоя друга халба.
Обърна се към Стивън и като приглади краищата на светложълтата си жилетка заяви:
- Няма да можеш да я обясниш и на три халби, Кинч, нали?
- Толкова време е чакала, - отвърна Стивън равнодушно - може да почака още.
- Възбуждаш любопитството ми - обади се Хейнс дружеприветливо.- Някакъв парадокс ли е?
- Уф! - изпуфтя Бък. - Вече сме попораснали за Уайлд и за парадокси. Много е проста. Доказва алгебрично, че внукът на Хамлет е дядо на Шекспир и че той самият е духът на собствения си баща.
- Какво? - възкликна Хейнс, сочейки Стивън. - Той самият?
Бък Мълиган преметна хавлията около врата си като шал, запревива се с необуздан смях и прошепна в ухото на Стивън:
- О, сянка на Кинч старши! Яфет в търсене на баща.
- Винаги сме уморени сутрин - обърна се Стивън към Хейнс - а е и твърде дълго за разказване.
Бък Мълиган, който отново беше тръгнал, вдигна ръце.
- Единствено светата халба могла би да развърже на Дедалъс езика.
- Имам предвид,- обясни Хейнс на Стивън като последваха Бък - че тази кула и тези скали тук някак ми напомнят за Елсинор. Надвесващ се над собствената бездна към морето.
Бък Мълиган се обърна рязко към Стивън, но не каза нищо. В светлината на тихия миг Стивън видя собствения си образ в евтин, прашен траур, сред техните ярки одежди.
- Чудесна история е - каза Хейнс, и отново ги спря.
Очи, бледи като морето освежено от вятъра, все по-бледи, строги и благоразумни. Властелинът на моретата, загледан на юг над залива - пуст, освен облачето пушек от пощенското корабче, неясно на ярката линия на хоризонта, и някаква платноходка, която лавираше покрай Мъглиновите плитчини.
- Някъде четох теологическа интерпретация - продума той вглъбено.- Идеята за Отца и Сина. Синът, жадуващ въздвижене в Отца.
Бък Мълиган веднага си сложи възторжена, широко усмихната физиономия. Погледна ги с щастливо отворена добреоформена уста, а очите му, от които изведнъж беше оттеглил цялото благоразумие, премигваха с безумна веселост. Заклати главата напред - назад като кукла, ръбовете на панамената му шапка потрепнаха, и започна да тананика с тих, насмешлив, глупав глас:
Най-странният момък съм аз за когото сте чували.
Еврейка е майка ми, а баща ми със птици лудувал е.
С Йосиф столаря сме на различни позиции,
да пием за Кръста и учениците.
Вдигна предупредително пръст:
Ако някой си мисли, че не съм божество,
не ще получи аванта питие, кат' правя вино,
а ще пие вода, ще се моли да стане, ей богу,
туй чудо голямо, със водата на вино готово.
Дръпна ясеновия бастун на Стивън като за сбогом, затича се към една пропаст над хълма, размаха ръце около хълбоците си, като перки или крила на някой, който се кани да литне във въздуха, и затананика:
А сбогом сега, сбогом сега. Което рекох, всичко запишете
На Хари, Том, и Дик, че съм от мъртвите възкръснал вий кажете.
Насъщното във костите не би попречило ми да летя
На Оливет подухва вятър... А сбогом сега, сбогом сега.
Подрипна пред тях надолу към четиридесет футовата дупка като размахваше крилоподобните си ръце и подскачаше пъргаво. Меркуриевата му шапка потрепваше от свежия вятър, който донасяше до тях кратките му птичи крясъци.
Хейнс, който до този момент се усмихваше сдържано, тръгна редом със Стивън и каза:
- Май не е редно да се смеем. Той е твърде богохулствен. Макар че аз самият не съм вярващ. Но понеже е голям веселяк, някак сквернословията му изглеждат безобидни, нали? Как го нарече? Йосиф столаря ли?
- Балада за Исус Шегобиеца - отговори Стивън.
- О! - възкликна Хейнс - Значи и преди си я чувал?
- По три пъти на ден, след ядене - сухо заяви Стивън.
- Ти не си вярващ, нали? - продължи Хейнс.- Искам да кажа, вярващ в тесния смисъл на думата. Сътворение из нищото, всичките там чудеса, личен Бог.
- Според мен тази дума има само един смисъл - отвърна Стивън.
Хейнс се спря, извади лъскава сребърна табакера, в която блестеше зелен камък. Отвори я с палец и предложи.
- Благодаря - каза Стивън и си взе цигара.
Хейнс също извади една и затвори табакерата. Пъхна я обратно в страничния си джоб и измъкна от джобчето на жилетката си никелово огниво, отвори и него и след като си запали цигарата, подаде в шепите си пламтящия прахан на Стивън.
- Да, разбира се - каза щом тръгнаха отново.- Или вярваш, или не, нали? Аз лично не мога да преглътна идеята за личен Бог. Предполагам, че и ти не си й привърженик?
- Ти май съзираш в мен - отбеляза Стивън с мрачно неудоволствие - едно ужасно олицетворение на свободната воля.
Продължи напред в очакване да бъде заговорен като влачеше ясеновия си бастун по земята. Краят му се тътреше пискливо подире му. Моят познайник, следва ме, зове: Стииииииииииивън. Лъкатушеща линия по пътеката. Довечера ще минат по нея, когато се връщат по тъмно. Той иска онзи ключ. А той е мой, аз платих наема. Сега му сърбам попарата. Дай му и ключа. Всичко. Ще го поиска. Чета го по очите му.
- В края на краищата - започна Хейнс...
Стивън се обърна и забеляза, че студеният поглед, който го бе измерил от глава до пети, не беше вече съвсем враждебен.
- В края на краищата, мисля, че всеки може да бъде свободен. Човек си е сам господар, струва ми се.
- Аз съм слуга на двама господари.- отвърна Стивън - Англичанин и италианец.
- Италианец? - попита Хейнс.
Луда кралица. Стара и ревнива. На колене пред мен.
- А и на трети, който ме използва за друбни поръчки.
- Италианец? - повтори Хейнс. - Какво искаш да кажеш?
- Британската държава-империя - отговори Стивън почервенявайки - и светата Римска Католическа и Апостолска църква.
Хейнс махна от долната си устна залепнали късчета тютюн и продължи:
- Напълно те разбирам.- каза спокойно.- Вероятно всеки ирландец мисли по този начин. Ние в Англия усещаме, че сме се отнесли с вас доста нечестно. Май е виновна историята.
Гордите, могъщи лозунги зазвънтяха в паметта на Стивън с триумфа на бронзовите си камбани: et unam sanctum catholicam et apostolicam ecclesiam: ритуал и догма, които бавно израстват и се променят се, както собствените му редки мисли, звездна химия. Символът на апостолите в месата за папа Марсилий, гласовете се сливат, гръмко - одобрително песнопение: а зад напева им бдителният ангел на църквата бойко обезоръжава и пъди ерезиарсите й. Орда еретици, пробягват с накривени митри: Фотий и пасмината присмехулници, един от които е и Мълиган, и Арий, дето цял живот оборвал войнствено единосъщието на Сина с Отца, и Валентин, с презрение низвергнал земната плът на тялото Христово, и изкусния африкански еретих Савелий, дето смятал, че Отца е сам свой собствен син. Думи, изречени преди малко от Мълиган като подигравка към непознатия. Напусто се шегува. И само бездната очаква тия, дето вятър сеят: в заплаха, обезоръжени и надвити от ангелите на църквата, строени в боен ред, духът на Михаил, що вечно брани я в час на сблъсък с копия и щитове.
Чуйте, чуйте! Продължителни ръкопляскания. Zut! Nom de Dieu!
- Разбира се, че съм Британец - чу се гласът на Хейнс - и се чувствам такъв. И аз не искам да видя страната си попаднала в ръцете на немските евреи. Страхувам се, че точно сега това е националният ни проблем.
Двама мъже стояха на ръба на скалата и наблюдаваха: търговец, лодкар.
- Отправила се е към пристанище Бълок.
Лодкарят кимна към северната част на залива с известно презрение.
- Тук има пет клафтера. Но ще, не ще ще се покаже когато дойде прилива около един. Днес стават девет дни.
Онзи, дето се удави. Платно, което обръща посоката си по вятъра из пустия залив в очакване да изкочи подут вързоп, облещил към слънцето подпухнало лице, бяло като сол.
Спуснаха се по криволичещата пътека към заливчето. Бък Мълиган, по риза с къс ръкав и врътовръзка без игла, вееща се през рамото му, се покатери на един камък. Недалеч от него един младеж се бе хванал здраво за някаква издадтина в скалата и се движеше бавно, по жабешки, зелените му крака в дълбокото желе на водата.
- Брат ти тук ли е Малахия?
- Долу в Уестмиийт е. С Банънови.
- Още ли е там? Имам картичка от Банън. Пише, че е хванал там нещо сладко и младичко. Нарича я фото момиче.
- Снимка, а? Кратко представяне.
Бък Мълиган седна да развърже обувките си. Възрастен мъж цъфна близо до издадената скала с пламнало, червено лице. Закатери се с мъка по камъните, по темето му и венецът сива коса околовръст лъщеше вода, вода ручеше по гърдите и корема му и изскачаше на струи изпод провисналата черна препаска между бедрата му.
Бък Мълиган му направи място да се изкатери покрай него, хвърли поглед на Хейнс и Стивън и разпалено се прекръсти с нокътя на палеца си по челото, устните и гърдите.
- Сиймур се е върнал в града - каза младежът и пак сграбчи издатината си в скалата.- Зарязал медицината и заминава в казармата.
- О, да върви по дяволите - каза Бък Мълиган.
- Ами следващата седмица вече ще е под чехъл. Познаваш ли оная червенокосата от Карлайл, Лили?
- Да.
- Занасяха се с него снощи на кея. Таткото е червив с пари.
- Тя да не е нещо трудна?
- По-добре питай Сиймур.
- Сиймур в проклета униформа - учуди се Бък Мълиган.
Заклати глава, смъкна си панталоните, изправи се и цитира изтърканото:
- Червенокосите жени са ебливи кат' кози.
Изведнъж млъкна разтревожен и заопипва гърдите си под рязваващата се риза.
- Няма го дванадесетото ми ребро, - извика. - Аз съм Uebermensch.
Беззъбият Кинч и аз, свръхчовекът.
- Идваш ли, Малахия?
- Да, мръдни малко да се мушна до теб в леглото.
Младежът заплува на заден ход и с два дълги, мощни замаха стигна средата на заливчето. Хейнс седна на един камък и запуши.
- Няма ли да влизаш? - попита Бък Мълиган.
- По-късно - отвърна Хейнс.- Не веднага след закуска.
Стивън се обърна.
- Аз тръгвам, Мълиган - каза.
- Дай ни тоя ключ, Кинч - каза Бък Мълиган - да си затисна с него ризката.
Стивън му подаде ключа. Бък Мълиган го положи върху купчината с дрехите си.
- И два пенса - каза - за една халба. Хвърли ги тук.
Стивън хвърли две пенита върху меката купчина. Облича се, съблича се. Бък Мълиган, изпружен, със събрани пред гърдите длани, рече тържествено:
- Който от сиромаха краде, Господу дава. Тъй рече Заратустра.
Пълничкото му тяло се гмурна.
- Нали ще се видим пак - каза Хейнс, като се обърна към Стивън, който се заизкачва по пътеката и се усмихна на дивия ирландец.
Бичи рог, конско копито, саксонска усмивка.
- Кораба - извика Бък Мълиган.- Дванайсет и половина.
- Добре - отвърна Стивън.
Вървеше по нагорелъкатушещата пътека.
Сивовласият ореол на свещеника в една ниша, където се обличаше незабелязано. Няма да спя тази нощ тук. И вкъщи не мога да ида.
Един глас, сладкотрелен и охранен, му извика откъм морето. Щом свърна зад завоя, той махна с ръка. Гласът повика отново. Лъскава кафява глава, като на тюлен, навътре във водата, кръгла.
Узурпатор4
---
1 Алджи - Аристотел [горе]
2 Жабие тяло - игра на думи - англ. - dog's body - кучешко тяло (god's body - божие тяло) [горе]
3 Една от последните степени на полудяване при сифилистично болните [горе]
4 Така Телемах нарича Антоний, Евримах и другите женихи в края на първа глава и в началото на втора глава на "Одисея" [горе]
следваща глава
|