II. Глава: Нестор

         - Tи, Кохрейн, кой град изпратил да го повикат?
          - Тарент, сър.
          - Много добре. Е, и?
          - Имало е битка, сър.
          - Много добре. Къде?
         Празното лице на момчето попита празния прозорец.
         Измамен от дъщерите на паметта. И все пак се е случило някак, макар и не така, както ни мами паметта. Да речем, нетърпелива фраза, глух звук от крилете на охолството на Блейк. Дочувам рушенето на цялата вселена, натрошени стъкла и падаща мазилка, а времето лумва в сетен сивосинкав пламък. Какво ни е останало тогава?
          - Забравил съм мястото, сър. 279 пр. н. е.
          - Аускул? - подсети го Стивън, поглеждайки името и датата в нацапаната от пръсти книга.
          - Да, сър. И е казал: "Още една такава победа и с нас е свършено."
         Тази фраза светът беше запомнил. Тъпата склонност на ума да опростява. От възвишение над осеяна с трупове равнина, един генерал, подпрян на копието си, говори на офицерите си. Те слушат.
          - Ти, Армстронг - каза Стивън.- Какъв е бил краят на Пир?
          - Краят на Пир, сър?
          - Аз знам, сър. Попитайте мен, сър - каза Коумин.
          - Почакай. Хайде, Армстронг, знаеш ли нещо за Пир?
         Едно пакетче смокини си лежеше уютно в ученическата чанта на Армстронг. От време на време смачква някоя между пръстите си тихо я глътва. По кожичката на устните му полепват трошички. Сладникав момчешки дъх. Заможни хора, гордеят се, че най-големият им син е във флота. Вайкоу Роуд, Долки.
          - Пир, сър? Пир, пристан¹.
         Всички се разсмяха. Безрадостен, гръмък, злобен смях. Армрстронг погледна съучениците си, глупави усмивки в профил. След миг ще се смеят по-силно, защото усещат, че нямам подход и знаят, какви такси плащат татковците им.
          - Сега ми кажи - каза Стивън, като сръчка рамото на момчето с книгата - какво е пристан.
          - Пристан, сър - започна Армстонг. - Едно нещо над вълните. Вид мост. Пристанът на Кингстаун, сър.
         Някои се засмяха отново: безрадостно, но многозначително. Двама на последния чин заподсказваха шепнешком. Да. Знаеха: макар и никога неучили, не са били и никога невинни. Всичко. Със завист наблюдаваше лицата им. Едит, Етел, Гърти, Лили. Подобни на тях: и техният дъх сладникав от чай и мармалад, гривните им хихикат, когато се сдърпат.
          - Пристанът на Кингстаун - повтори Стивън. - Да, един разочарован мост.
         Думите озадачиха погледите им.
          - Как така, сър? Попита Коумин. - Мостът е над река.
         Съвсем като за сборника с пословици на Хейнс. Тук няма кой да чуе. Тази вечер сред диво пиене и дрънкане сръчно да пронижа шлифованата броня на ума му. И после? Шут в двора на своя господар, разглезен и недооценен, печелещ само снизходителните му похвали. Защо бяха избрали именно тази роля? Не само заради гладките отношения. И за тях историята бе приказка, като всяка друга, на която са се наслушали, земята им - заложна къща.
         Ами ако Пир не е бил покосен от ръката на старица в Аргос, или ако Юлий Цезар не е бил прободен от кинжал? Не бива да не мислим за тях. Времето ги е белязало, и оковани ги е настанило в стаята с безграничните възможности, които те сами са пропъдили. Но дали пък те са вероятни, след като никога не са се проявявали? Или било ли само някаква възможно, която някак се е случила? Тъчи, тъкачо на тайфуни.
          - Разкажете ни нещо, сър.
          - О, моля ви, сър, история с призраци.
          - Докъде стигнахме миналия път? - попита Стивън, отваряйки друга книга.
          - До Недей рида ти повече - отвърна Коумин.
          Добре тогава. Толбът, продължи ти.
          - А историята, сър?
          - После - каза Стивън.- Давай, Толбът.
         Мургавото момче отвори книгата и ловко я подпря на презрамките на чантата си. Изрецитира стиховете на пресекулки като току поглеждаше към текста:

Недей рида ти повече, недей рида ти повече,
о, скръбни ми овчарю
за Лисида, недей във мъка го жали,
защото той под бурните талази днес лежи...

         Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможността като възможна. Аристотеловата фраза доби форма насред смънканите стихове и се понесе навън към вглъбената тишина на библиотеката "Сейнт Женвиев", където нощ след нощ беше чел, избягал от греховете на Париж. Почти до лакътя му един слаб сиамец изучаваше някакъв наръчник по тактика и стратегия. Нахранени и хранещи мозъци около мен: сведени под мъжделиви лампи - забодени и пребледнели, с едва туптящи слепоочия: а в мрака на ума ми подмолна леност, вяла, страни от ярка светлина, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е мисъл за мисълта. Спокойно просветление. Душата е, така да се каже, всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие - внезапно, необятно, ослепително: форма на формите. Толбът повтори:

         - Със свидното могъщество на Тоз, що ходи по водата, със свидното могъщество...

          - Обърни се - кротко каза Стивън.- Не виждам нищо. - Какво, сър?- простичко попита Толбът, приведен напред. Ръката му обърна страницата. Облегна се назад и продължи отново, току-що спомнил си. На този, който ходи по водата. И също тук, връз тез плашливи сърчица лежи пак неговата сянка, и връз сърцето на безбожника, и върху устните му и връз моите. Легнала е по нетърпеливите лица на тези, дето му поднасят жълтица в дан. Божието Богу, кесарювото кесарю. Недоумяващ втренчен поглед от тъмни очи, изречение-гатанка, което ще тъче и претъкава църквата на становете си. Що е то?

Разгадай ме, разгадай ме радостно развей ме,
Баща ми даде ми семена да сеем.

         Толбът пусна затворената книга в чантата си.
          - Всичко ли прочете?
          - Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.
          - Днес сме на половин ден, сър. Четвъртък е.
          - Кой иска да отгатне една гатанка?- запита ги Стивън.
         Заприбираха книгите си, затракаха моливи, зашумоляха страници. Скупчиха се, запремятаха през рамо и закопчаваха ученическите си чанти, дърдореха възбудено:
          - Гатанка ли, сър? Попитайте мен, сър.
          - Не, попитайте мен, сър.
          - Ама да е трудна, сър.
          - Ето и гатанката - рече Стивън.

Кукуригаше петле,
Небето синьо бе,
В небосвода единадесет удариха камбани две
Време е за тази душа клета да отиде на небето.

          - Що е то?
          - Какво е, сър?
          - Още веднъж, сър. Не можахме да чуем.
         Той повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече.
         След кратко мълчание Кохрейн се обади:
          - Какво е това, сър? Предаваме се.
         Стивън, едва сдържащ смеха си, отговори:
          - Лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика.
         Изправи се и се изсмя високо и нервно, а техните викове отекнаха недоумяващо.
         По вратата тропна стик и един глас извика от коридора:
          - Хокей!
         Разпръснаха се, измъкваха се и прескачаха чиновете си. Бързо се скриха от поглед, а от съблекалнята се дочу тракане на стикове, тропот но обувки и врявата на езиците им.
         Сарджънт, който единствен бе вървял полека, се приближи бавно и му показа отворена тетрадка. Сплъстената му коса и мършавият му врат свидетелстваха за това, че не се е подготвил, а през замъглените стъкла на очилата слабите му очи гледаха умоляващо. Върху бузата му, хлътнала и безкръвна, се мъдреше светло мастилено петно с формата на фурма, прясно и още влажно като следа от охлюв.
         Подаде тетрадката си. Думичката събиране беше написана най-отгоре. Под нея имаше наклонени цифри, а най-отдолу разкривен подпис със замазани заврънкулки и едно мастилено петно. Сирил Сарджънт: име и печат.
          - Г-н Дийзи ми каза да ги препиша отново и да Ви ги покажа, сър.
         Стивън докосна крайчеца на тетрадката. Безполезност.
          - Сега вече разбра ли какво да решаваш - попита.
          - Числата от едно до петнайсет - отговори Сарджънт.- Г-н Дийзи каза, че трябва да ги препиша от дъската, сър.
          - Можеш ли сам да го направиш? - попита Стивън.
          - Не, сър.
         Грозен и безполезен: мършав врат и сплъстена коса, и мастилено петно - следа от охлюв. И все пак някой го бе обичал, бе го носил на ръце и във сърцето си. Ако не беше тя, племето човешко щеше да го стъпче - смачкан безгръбначен охлюв. Обичала е немощната, разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истинското? Единственото истинско нещо в живота? Майчиното му простряно тяло, що огненият Колумбан² във своя транс свещен прекрачи. Това бе тя: треперещият скелет на клонка, изтляла в пламъците, дъх на палисандър и на мокра пепел. Бе го спасила да не бъде стъпкан и бе изчезнала, като че никога не е била. Клета душа отишла на небето: а в пустото поле под мигащи звезди една лисица, в козината й риж разсмърд на разграбване, с безмилостни, просвяткващи очи риеше в земята, ослушваше се, изриваше земята, ослушваше се, риеше и риеше.
         Седнал до него Стивън реши задачата. Доказва алгебрично, че духът на Шекспир е дядо на Хамлет. Сарджънт надзърна косо иззад килнатите си очила.
         В съблекалнята тракаха хокейни стикове: глухият удар на топка и викове откъм игрището.
         Върху страницата символите се раздвижиха в тържествен танец, в немия спектакъл на знаците им изтощително се кълчеха калпачета на квадрати и кубове. Дай ръце, премини, поклонете се един на друг, точно така: палави фантазии от Блатата. И те напуснали света, Авероес и Мойсей Маймонид³, мъже мрачни по вид и по обноски, проблясват с криви огледала, показват на света ни смутната душа, тъмнина, блестяща в светлината, която светлината не може да прозре⁴.
          - Сега разбираш ли? Можеш ли да решиш втората сам?
          - Да, сър.
         С няколко мудни, неуверени замаха, Сарджънт преписа задачата. В непрестанна надежда за окуражителна дума, ръката му движеше прилежно разкривените символи, бледа отсенка на срам потрепваше зад глуповатата му кожа. Amor matris⁵: подлог и допълнение в родителен падеж. Със немощната кръв и прекиснатото мляко тя бе го хранила и криела от погледи на чужди пеленките му.
         Като него бях и аз: с отпуснатите рамене, тъй недодялан. Детството ми е клекнало до мен. Ала далече е, за да протегна там ръка веднъж и леко. Далеч е моето, а неговото е потайно като погледите ни. Скрити, смълчани, смразени, седят стаени скришките из кътчетата тъмни в душите и на двама: тайни уморени от тиранията си: тирани, желаещи да бъдат детронирани.
         Сборът излезе.
          - Много е лесно - каза Стивън и се изправи.
          - Да, сър. Благодаря - отвърна Сарджънт.
         Попи страницата с лист тънка попивателна хартия и занесе тетрадката си обратно на чина.
          - Сега си вземи стика и отивай навън при другите- посъветва го Стивън и тръгна към вратата след непохватната момчешка фигура на.
          - Добре, сър.
         В коридора се чу името му, викаха го от игрището.
          - Сарджънт!
          - Тичай. Г-н Дийзи те вика.
         Застана на портала и се загледа подир мудния малчуган, който бързаше към недоизкусореното игрище, където се боричкаха пискливи гласове. Разпределиха ги по отбори, а после дойде г-н Дийзи, загамашените му крака тъпчеха тревата. Когато приближи сградата на училището, спорещите гласове отново го повикаха. Той извърна сърдитите си, бели мустаци.
          - Какво има сега? - се провикна, без да слуша.
          - Кохрейн и Халидей са на една страна, сър.- извика Стивън.
          - Ще ме изчакате ли в кабинета ми за малко,- помоли г-н Дийзи - докато възстановя реда тук.
         Пак нагази раздразнено в тревата на игрището, а старческият му глас извика строго:
          - Какво става? Какво има сега?
         Пискливите им гласове се развикаха отвсякъде наоколо му: разнообразните им по форма тела се скупчиха край него, а от яркото слънце медният цвят на зле боядисаната му коса побеляваше.
         Застоял, спарен въздух тегнеше в кабинета, напоен с миризмата на овехтяла, протрита кожена тапицерия. Също като през първия ден когато се пазареше с мен тук. Тъй както беше в началото е и сега. На бюфета- поднос с монетите на Стюартите, злощастното съкровище от блатото: и винаги ще е така. А сгушени в кутия за лъжички, постлана с плюш и пурпур, избледнели, се мъдреха дванайсетте апостола, проповядвали на вси езичници: свят без край .
         Забързани стъпки по каменното преддверие и в коридора. Пуфтейки изпод редките си мустаци, г-н Дийзи спря пред масата.
          - Първо да уредим нещата с нашата малка финансова операция- каза.
         Измъкна от сакото си портфейл, завързан с кожена каишка. Отвори го с плясък и извади от него две банкноти, едната залепена по средата и ги постави внимателно на масата.
          - Две - каза, след което завърза и прибра портфейла.
         Дойде ред на златния трезор. Смутената ръка на Стивън попипа черупките, натрупани в студения каменен хаван: миди и монети, раковинки и охлювчета: тази завъртяна на спирала като емирски тюрбан, а тази - раковината на св. Яков. Старо пилигримско имане, мъртво съкровище, кухи черупки.
         Една лира, лъскава и нова, тупна върху меката купчина на покривката.
          - Три - заяви г-н Дийзи и завъртя малката си спестовна касичка в ръка.- Това са много удобни неща. Вижте. Тук е за лирите. Това е за шилинги, за шестпенсови монети, за монети от половин крона. А тук са кроните. Вижте.
         Извади от там две крони и два шилинга.
          - Три по дванайсет - каза.- Мисля, че е достатъчно, нали?
          - Благодаря, сър - отвърна Стивън, събра парите смутено и набързо и пъхна всичко в джоба на панталоните си.
          - Никакви благодарности.- отсече г-н Дийзи - Вие си ги спечелихте.
         Ръката на Стивън, отново свободна, се върна при кухите черупки. И те символи на красота и власт. Купчина в джоба ми. Символи, омърсени от алчност и мъка.
          - Не ги носи така, - каза г-н Дийзи - ще паднат някъде и ще ги загубиш. По- добре си купи една такава машинка. Ще видиш, че са много удобни.
         Отговори нещо.
          - Ами тя моята все празна ще стои - смънка Стивън.
         Същият кабинет, същият час, същото мъдруване: и аз същият. Вече за трети път. Три клупа, стегнати около мен. Добре. Още сега мога да ги разкъсам, ако поискам.
          - Защото не спестяваш - обобщи г-н Дийзи и го посочи с пръст.- Още не знаеш значението на парите. Като поживееш колкото мен, ще разбереш, че парите са власт. Знам, знам. Ако само младостта знаеше. А какво е казал Шекспир? "Натъпчи кесията си. Напълни я с парички."
          - Яго - промърмори Стивън.
         Вдигна очи от безцелните черупки към втренчения поглед на стареца.
          - Той е знаел какво са парите - каза г-н Дийзи.- Той е направил пари. Поет, но и англичанин. Знаеш ли коя е най- голямата гордост на англичаните? Знаеш ли коя е най-гордата дума, която някога можеш да чуеш от устата на англичанин?
         Властелинът на моретата. Морскостудените му очи се загледаха в пустия залив: виновна е историята : за мен и за моите думи, безненавистен.
          - Че над неговата империя - отговори Стивън - слънцето никога не залязва.
          - Ба! - извика г-н Дийзи.- Това не звучи английски. Казал го е един френски келт. Почука по спестовната касичка с нокътя на палеца си.
          - Ще ти кажа - рече той тържествено - с какво се фука гордо всеки англичанин. Платил съм си за всичко.
         Добър човек. Добър човек.
          - Платих си своето. Никога в живота си не съм вземал и един шилинг на заем. Можеш ли да го почувстваш? Не дължа нищо. Можеш ли?
         Мълиган - девет лири, три чифта чорапи, един чифт кубинки, вратовръзки. Къран - десет гвинеи. Маккан - една гвинея. Фред Райън - два шилинга. Темпъл- два обяда. Ръсъл- една гвинея, Казън- десет шилинга, Боб Рейнълдс- половин гвинея, Коулър - три гвинеи, г-жа Маккърнан- петседмичен пансион. Купчинката, която имам е безполезна.
          - За момента, не - отговори Стивън.
         Г-н Дийзи се изсмя, преливащ от задоволство и остави спестовната си касичка.
          - Знаех, че не можеш,- каза радостно - но някой ден ще трябва да разбереш. Ние сме щедър народ, но трябва и да сме справедливи.
          - Страхувам се от големите думи, които ни правят така нещастни.
         Известно време г-н Дийзи остана загледа съсредоточено над полицата на камината към добре сложената, стройна фигура на мъж в карирани вълнени панталони за езда: Албърт Едуард, принц на Уелс.
          - Смяташ ме за изкуфял дядка и дърт консерватор,- изрече замисленият му глас.- От времето на О'Конъл насам пред очите ми минаха три поколения. Спомням си големия глад. Знаеш ли, че ложите на оранжистите агитираха за отменяне на съюза двайсет години преди О'Конъл и преди прелатите на твоята църква да го обявят за демагог? Вие, фенианците, забравяте някои неща.
         Славна, благочестива и вечна памет. Ложата на Дайъмънд във великолепната Арма, обкичена с труповете на паписти. Хриптящи, маскирани и въоръжени, съглашението на заселниците. Черният север и истинската синя библия. Остриганите глави са озъптени.
         Стивън махна с ръка.
          - И в мен тече бунтарска кръв - продължи г-н Дийзи.- По майчина линия. Но аз съм потомък на сър Джон Блакууд, който е гласувал за съюза. Ние всички сме ирландци, всички синове на краля.
          - Уви - смотолеви Стивън.
          - Per vias rectas - каза г-н Дийзи - беше неговото мото. Гласувал за това, обул ботушите и тръгнал да язди от Дъблин до Ардс ъв Даун.

Тра-лала-тра-ла-ла
по пътя каменист към Дъблина

         Eдин кисел земевладелец, на кон с лъснати ботуши. Добър ден, сър Джон. Добър ден, ваше благородие... ден. Ден... Два провиснали ботуша подскачат към Дъблин. Трала ла тра лала, тралалала търчи.
          - Това ми напомня - обади се г-н Дийзи.- Можете да ми направите една услуга, г-н Дедалъс, заедно с литературните ви приятели. Имам тук едно писмо до пресата. Седнете за малко. Трябва само да препиша края.
         Отиде до бюрото под прозореца, придърпа стола си на два пъти и прочете няколко думи от листа върху валяка на пишещата машина.
          - Седнете. Извинявайте.- каза през рамо - Повелите на здравия разум. Само момент.
         Надзърна изпод рунтавите си вежди към ръкописа до лакътя си и започна с мърморене бавно да ръчка заяждащите клавиши, като пуфтеше и току превърташе валяка, за да изтрие направената грешка.
         Стивън седна безшумно под височайшия портрет. Затворени в рамки по стените висяха почтително образи на споминали се коне, хрисимите им глави повдигнати във въздуха: Рипълс на лорд Хейстингс, Шотоувър на дука на Уестминстър, Сейлон на дука на Бийфърт, prix de Paris, 1866. Върху им седяха приказни ездачи в очакване на знак. Видя трофеите им, върху седла от кралските знамена и закрещя с вика на отдавна споминалите се тълпи.
          - Точка - нареди г-н Дийзи на клавишите си.- Само незабавното разискване на този важен въпрос...
         Там, където ме заведе Кранли, за да забогатея бързо, на лов за победители си сред опръсканите с кал гъсталаци, сред ругатните и сделките на събирачите на залози и пушека от лавките, носещ се над пъстрата гмеж. Сигурни пари за Красивия Бунтар: десет към едно за предполагаемия победител. Комарджии и панаирджийски тарикати хукнахме подир копитата, шапки и жакети яростно се надпреварват, и покрай мръвколиката жена, госпожата на касапин, жадно заръфала парченце портокал.
         Откъм игрището с момчетата пискливо прозвънтяха викове, последвани от пронизително изсвирване.
         Отново: гол! И аз съм сред тях, сред пъстрата навалица на техните сборичкани тела, двубоят на живота. Искаш да кажеш онова мамино синче, с изкривените навътре колене, което малко прилича на охтичаво? Двубои. Времето оттласкаваше отскачанията, тласък след тласък. Двубои, гмеж и рев на битки, смразеното смъртобълвочене на жертвите, свистенето на копия с набучени за стръв по остриетата окървавени мъжки черва.
          - Готово - каза г-н Дийзи и се изправи.
         Приближи се към масата, защипвайки листовете си. Стивън стана.
          - Казал съм всичко ясно като бял ден - поясни той.- Става дума за шапа по добитъка. Просто го погледни. Не може да има две мнения по въпроса.
         Мога ли да пристъпя в драгоценното ви пространство. Тази доктрина laissez faire⁶, която толкова често в нашата история. Търговията с добитък. Пътят на традиционната ни промишленост. Ливърпулският картел, който възпрепятства строежа на Галауейското пристанище. Големият пожар в Европа. Доставки на зърно по тесния пролив на канала. Отколешното безхаберие на земеделското ведомство. Простете изтърканото позоваване. Касандра. От жена, която не е нищо повече, от това, което се вижда. Да си дойдем на думата.
          - Не шикалкавя, нали? - попита г-н Дийзи докато Стивън четеше.
         Шапът. Познато като препарата на Кох. Серуми и вируси. Процентът на имунизираните коне. Чумата по рогатия добитък. Конете на императора в Мюрцщег, долна Австрия. Ветеринарни хирурзи. Г-н Хенри Блакууд Прайс. Вежлива покана за честен процес. Повелите на здравия разум. Общозначим въпрос. Хвани бика за рогата във всеки смисъл на думата. С благодарност за любезно предоставеното ми място на страниците ви.
          - Искам това да бъде отпечатано и прочетено - отсече г-н Дийзи.- Ще видиш, че при следващо взрив на епидемията ще наложат ембарго върху ирландския добитък. А той може да бъде излекуван. Братовчед ми, Блакууд Прайс, пише, че в Австрия конските им доктори редовно я лекуват и церят. Те сами предлагат да дойдат тук. Опитвам се да внуша това на ведомството. Сега ще опитам да му публичност. Но съм заобиколен от трудности, от... интриги, от... задкулисни влияния, от...
         Вдигна показалец и преди гласът му да проговори, взе да сече старчески въздуха:
          - Помнете ми думите, г-н Дедалъс. Англия е в ръцете на евреите. По най-висшите постове: финансите й, пресата й. Това са знаци за разложението на една нация. Където се докопат, изсмукват живителните сили на нацията. От няколко години виждам как това наближава. Съвсем е сигурно, както и че стоим тук, че еврейските търгаши вече са се заловили с разрухата. Старата Англия загива.
         Отстъпи чевръсто встрани, очите му светнаха със син живец когато през тях премина широк слънчев лъч. Озърна се наоколо и се извърна отново.
          - Загива - повтори - ако вече не е мъртва.

По улицата щом се вихрят блудниците добродушно
тъкат на стара Англия за гроб саван те лъкатушен.

         Широко отворените му очи, втренчени в някакво видение, гледаха строго през слънчевия лъч, посред който беше спрял.
          - Търговец - рече Стивън - е този, който купува евтино и продава скъпо, било то евреин или не, нали така?
          - Те съгрешиха срещу светлината - каза г-н Дийзи мрачно.- И сега е видна тъмата в очите им. И затова са скитници на земята и до ден днешен.
         На стълбите на Парижката Стокова Борса златокожи мъже определят пазарната цена, вдигнали отрупаните си със скъпоценни камъни пръсти. Кряскане на гъски. Тълпяха се- гръмогласни, недодялани- около храма. Главите им под непохватно нахлупените шапки кроят пъклени планове. Не техни: тези дрехи, тази реч, тези жестове. Изпъкналите им, морни очи опровергават думите, жестовете- припряни и безобидни, ала усещат злостта натрупана около тях и знаят, че напусто е усърдието й. Напусто е старанието да трупаш и скатаваш. Времето неизбежно ще разпилее всичко. Купчини струпани край пътя: плячкосани и преходни. Очите им помнят годините на скитничество и, търпеливи познават и безчестията на плътта им.
          - А кой не е? - отвърна Стивън.
          - Какво имаш предвид? - попита г-н Дийзи.
         Направи крачка напред и застана до масата. Долната му челюст увисна настрани, колебливо зинала. Това ли мъдростта на старите? Чака да я чуе от мен.
          - Историята - каза Стивън - е кошмар, от който се опитвам да се събудя.
         От игрището момчетата пак нададоха вик. Пронизително изсвирване: гол! Ами ако този кошмар ти удари един къч?
          - Неведоми са пътищата на създателя - заяви г-н Дийзи.- Историята се движи устремена към една единствена велика цел- проявлението Божие.
         Стивън посочи рязко с палец към прозореца и каза:
          - Това е Бог.
         Ура! Уау! Урраа?!
          - Какво? - попита г-н Дийзи.
          - Вик от улицата - отговори Стивън, повдигайки рамене.
         Г-н Дийзи сведе поглед и подръпна ноздрите си няколко пъти. Щом отново вдигна очи ги пусна.
          - Аз съм по-щастлив от теб - каза.- Извършили сме много грешки и много грехове. Жена е донесла греха в света. Заради жена, която не е нищо повече, от това, което се вижда - Елена, избягалата съпруга на Менелай, десет години гърците са воювали с Троя. Една неверна съпруга първа е довела чужденците до нашия бряг, съпругата на Макмароу и нейният мухльо О'Рурк, принцът на Брефни. Жена опозори и Парнел. Много грешки, много провали, но не и онзи грях. Аз съм боец вече в края на дните си. Но ще се боря за правдата до края.

Защото Ълстър ще води борбата до края
И Ълстър пак ще победи, аз зная.

         Стивън взе листовете в ръка.
          - Вижте, сър - започна.
          - Предчувствам - каза г-н Дийзи - че няма да останеш дълго тук на тази работа. Май не си роден за учител. А може и да греша.
          - По-скоро за ученик - отвърна Стивън.
         А тук какво повече можеш да научиш?
         Господин Дийзи поклати глава.
          - Кой знае? - рече - За да учи, човек трябва да е смирен. Но животът е велик учител.
         Стивън отново зашумоля с листовете.
          - Колкото до това - започна.
          - Да - каза г-н Дийзи.- При теб има два екземпляра. Ако можеш дай ги за публикуване веднага.
         Телеграф. Айриш Хоумстед.
          - Ще се опитам - каза Стивън - и ще ви кажа утре. Познавам бегло двама редактори.
          - Това е достатъчно - заяви г-н Дийзи ведро.- Снощи писах на г-н Фийлд, народен представител. Днес ще има събрание на асоциацията на търговците на добитък в Сити Армс Хотел. Помолих го да изложи писмото ми пред събранието. Виж дали ще можеш да го вкараш в твоите два вестника. Кои са те?
          - Ивнинг Телеграф...
          - Това е достатъчно - отсече г-н Дийзи.- Няма време за губене. А сега трябва да отговоря на писмото на моя братовчед.
          - Приятен ден, сър - каза Стивън и пъхна листовете в джоба си.- Благодаря.
          - Няма за какво - отвърна г-н Дийзи, докато ровеше из книжата по бюрото си.- Ще ми се да кръстосам шпаги с теб, нищо, че съм стар.
          - Приятен ден, сър - повтори Стивън и кимна на наведения му гръб.
         Излезе през отворената външна врата и тръгна по чакълената пътека под дърветата, чуваше виковете на гласовете и пукането на стиковете. Лъвовете, полегнали върху колоните, докато преминаваше през портата, беззъби страшилища. И все пак ще му помогна в тази негова борба. Мълиган веднага ще ми измисли ново име: вололюбивият бард.
          - Г-н Дедалъс!
         Тича след мен. Дано да няма още писма.
          - Един момент!
          - Да, сър - каза Стивън и се обърна на входа.
         Г-н Дийзи спря, дишаше тежко и едва си поемаше дъх.
          - Исках само да кажа - рече.- Казват, че Ирландия се слави като единствената страна, която никога не е гонила евреите си. Знаехте ли това? Не. А знаете ли защо?
         Начумери се срещу искрящото утро.
          - Защо, сър? - попита Стивън и започна да се усмихва.
          - Защото никога не ги е допускала - отговори г-н Дийзи тържествено.
         Една топка кашлящ смях изкочи от гърлото му и повлачи след себе си трополяща поредица плюнки. Обърна се бързо назад, кашляше и прихваше, вдигнатите му ръце се размахваха из въздуха.
          - Тя никога не ги е допускала - извика отново през смях, а загамашените му крака хрупаха по чакъла на пътеката.- Затова!
         Връз мъдрите му рамене, през мрежата от листа слънцето хвърляше лъщящи петънца, танцуващи жълтици.

---

¹ На англ. пристан - pier - звучи по същия начин като Пир [горе]

² Колумбан - ирландски монах, мисионер и проповедник на християнството в Запада Европа [горе]

³ Тук става дума за мавърски танц, пораждащ асоциацията с Авероес и Мойсей Маймонид. [горе]

⁴ Става дума за Луцифер, един от основните "герои" и нататък в романа. [горе]

⁵ Amor matris - едновременно любов към майката и любовта на майката, граматически - "субективен и обективен генетив" ("subjective and objective genitive") [горе]

⁶ laissez faire - на самотек [горе]