На Владимир Холан

ЩЕ СТИГНАТ разцъфтелите бадеми до прозореца ти,
избягали от мисълта ми,
и тръпката на маслината,
която притреперва с хода на нощта.

Но аз,
все по-изгубена в думите ти,
няма да имам сили да стигна до вратата ти,
ще остана да бродя по улиците,
поронвайки боязни по земята на Кампа,
беседвайки смутена с въздуха,
танцувайки почтително с реката танца на смъртта
с изящни арабески
и неясни реверанси.

Дори не ще опитам чрез дъжда да ти говоря,
нито да яхна вятъра
и скрита в гривите му
да ти върна уханието на розите,
които ти, с един жест само, веднъж завинаги,
без да си даваш сметка,
си изнамерил за мене
с цялата пламнала пролет.