Плъзга се коприната по трепетното тяло,
както когато се оставяхме да паднем
по девствения склон на снега.
Бели хълмове
                                                  или медена кал,
влагата, която се спуска с тъжния си говор
към непокътнатата територия на светлината.
Вятърът докосва границата й за миг,
плъзга се към пропастта и отстъпва,
подозира от другата страна жаждата по невъзможното.
Разпалена зора,
                                                  страст завинаги,
сигурност на пълнота
при допира на пръстите ми, тръпнещи изплашени.

Език, слюнка, кожа,
всеобхватната дума, пулсът й, дъхът й.

Плъзга се коприната, разпръсва се снегът.
Вятърът настоява.
Плаши да се подозира толкова красота.

Из антологията Планината на насладите (2004)