си няма свят.

Какво изтеглят и влекат на дълги каиши от звуци,
та се разтапя в увисналото безмълвие?

Дете да проплаче сред тая гора на стръвни безмълвия -
и дотърчават вълците.
Цигулка само да брънне сред тая гора, наострена като ухо на бухал,
и дотърчават вълците - идат ония железни капани, чаткащи и олигавени,
желязото - вълнясало, за да не се напука от студа,
очите - все неразбрали как се е случило,
че живеят така.

За да живеят така,

невинността се свря в минералите.

Вихрушка свирва и вълкът клечешком потръпва.
Той вие и не знаеш защо, от болка или от радост.

Земята се върти под езика му -
грамада мрак, която все надзърта през очите му.
Вълкът живее заради земята.
Но е малък, уви, проумява малко.

Той скита напосоки, влачи бутове, скимти ужасно.

Жадува да нахрани козината си.

Нощта навява преспи от звезди, а земята скърца.