Черен порой от листа струи.
И ние се притискаме в земята, с лъщящи очи,
                                         от вика на дървото пронизани.

И непонятният вик
от клоните, сред вятъра,
ни кара да търсим под думите
значения, споени със скалата.

Дърветата тътнат хором в унилата надвечер
и селянинът става неспокоен, тракторът му всява ужас,
паметта му се пръсва надолу по вятъра,
а горе мрачно се люлее сянката на неговите кости.

Дърветата внезапно се стълпяват в куп, стаени
срещу небето, там където свършва нивата.
Притиснати плътно, те тръпнат
и се ослушват като ослепени от светкавица коне.

Трептенето на вейките им срещу мрачното пътуващо небе
е прорицанието на земята.

Те също се боят, че също са скоропреходни
ручеи реки от сянка