Вечерта печална скрива
с кадифето си морето
и с дълбока скръб обвива
небето.

   Някаква тъга позната
трепва в бездните студени.
Вятър лъхне ли, вълната
стене.

   Гласовете на мъглата плачат - слънцето умира. Милост! - плиска се водата, не спира.

   Тих покой в небето скита. Морският ветрец сега носи песничка, пропита с тъга.

   С рог засвирва далнината, странна песен се долавя, сякаш ехо в планината запява.

   То невидимото беше . . . Сякаш, зажаднял за кръв, срещу вятъра ревеше лъв.