- Донесете ми на връщане "Ел Огар",¹ ако обичате - помоли госпожа Роберта и се облегна в креслото за следобедната почивка. Клара подреждаше лекарствата върху масичката с колела, обхождаше стаята с точен поглед. Не липсваше нищо; Матилде, дъщерята на госпожа Роберта, ще остане да се грижи за нея, домашната прислужница беше в течение на всичко необходимо. Сега можеше да излезе и целият съботен следобед беше неин - с приятелката й Ана, която я чака да си побъбрят, със сладкия чай в пет и половина, с радиото и шоколадите.
          В два часа, когато вълната от служители накрая се разбива в праговете на толкова къщи, "Виля дел Парке" опустява и светва. Клара тръгна надолу по "Тиногаста" и "Самудио", като потропваше неравномерно с токчетата и се наслаждаваше на ноемврийското слънце, начупено от острови сянка, които хвърляха при минаването й дърветата на "Агрономията". Докато чакаше омнибус "168", до ъгъла на булевард "Сан Мартин" и "Ногойя" чу врабешка битка над главата си и флорентинската кула на "Сан Хуан-Мария Вианей" й се видя по-червена срещу безоблачното небе, високо до виене на свят. Мина дон Луис, часовникарят, и я поздрави с възторжен поглед, сякаш хвалеше гиздавата й фигура, обувките й, които я правеха по-стройна, бялата якичка на кремавата й блуза. По празната улица мудно дойде "168" и сухо и недоволно изпуфтя, когато отвори вратата на Клара, единствената пътничка на този ъгъл в смълчания следобед.
          Забави се да плати билета, докато ровеше за монетите в пълната с най-различни неща чанта. Кондукторът чакаше с намусена физиономия - дебелак с криви крака, привикнал да пази равновесие, когато колата завиваше и шофьорът натискаше спирачките. Клара му каза два пъти: "От петнайсет", но тоя тип не отмести очи от нея, сякаш й се чудеше на нещо. После й даде розовия билет и Клара си спомни един куплет от детско стихотворение, нещо като: "Хей, дупчи пред нас самите розов или син билет, песни пей и занапред, докато броиш парите." Усмихната в себе си, потърси място назад, видя, че е празна седалката до аварийната врата и се настани с дребното удоволствие на собственик, което винаги доставя мястото до прозореца. Тогава видя, че кондукторът продължава да я гледа. Преди да завие на ъгъла до моста на булевард "Сан Мартин", шофьорът се извърна и също я погледна - трудно му беше поради разстоянието, но я търси, докато я открие потънала в седалката. Беше кокалест рус човек с гладно лице, който размени няколко думи с кондуктора, двамата изгледаха Клара, после се спогледаха, омнибусът подскочи и зави по "Чороарин" с пълна скорост.
          "Глупаци" - помисли си Клара едновременно поласкана и ядосана. Докато прибираше билета си в портмонето, погледна крадешком госпожата с големия букет карамфили, която пътуваше на предната седалка. Тогава и госпожата я погледна - извърна се над букета и я погледна умилно като крава над ограда, а Клара извади огледалцето си и веднага се вдълбочи в изучаване на устните и веждите си. Чувствуваше вече върху темето си един неприятен отпечатък; подозрението, че е обект и на друго нахалство, я накара да се обърне рязко, истински ядосана. На два сантиметра от лицето й бяха очите на някакъв старец с корава яка, с букет от почти зловонни маргарити. Всички пътници, заели дългата зелена седалка в дъното на омнибуса, обърнаха очи към Клара, сякаш критикуваха нещо у нея. Тя издържа погледите им с растящо усилие и чувствуваше, че става все по-трудно, и то не заради това, че всички погледи бяха вперени в нея, нито заради букетите, които пътниците носеха - по-скоро защото бе очаквала някаква незлоблива развръзка, някаква причина за смях, като например да има сажда на носа (но нямаше), и върху нейния готов да бликне смях кацаха и я смразяваха тия внимателни и постоянни погледи, сякаш букетите я гледаха.
          Внезапно обезпокоена, тя се свлече малко по-надолу, втренчи очи в повредената предна облегалка, заразглежда лоста на аварийната врата и надписа й "За да отворите вратата, ДРЪПНЕТЕ РЪЧКАТА навътре и станете", разглеждаше буквите една по една, но не успяваше да ги събере в думи. Така постигаше една зона на сигурност, печелеше време, за да мисли. Естествено е пътниците да гледат току-що качилата се, хубаво е, че хората носят букети, щом отиват в Чакарита², почти хубаво е всички в омнибуса да имат букети. Минаваха покрай болницата "Алвеар" и откъм страната на Клара се простираха пущинаците, в чийто далечен край се издига Естреля - район с мръсни локви и с жълти коне с провиснали от шиите им скъсани въжета. На Клара й беше трудно да се откъсне от пейзажа, който коравият блясък на слънцето не успяваше да развесели, и само един-два пъти погледна бързо към вътрешността на колата. Червени рози и калии, по-нататък ужасни гладиоли, сякаш очукани  и мръсни, с цвят на старо розово и мъртвешкобели петна. Господинът от третия прозорец (гледаше я, сега не, сега пак) носеше почти черни карамфили, плътно притиснати един до друг като сбръчкана кожа. Двете момиченца с жестоки носове, седнали отпред на една от страничните седалки, държаха заедно букета на бедните - хризантеми и гергини, но те не бяха бедни - носеха джемпърчета с хубава кройка, поли с плохи, бели три четвърти чорапи и гледаха надменно Клара. Поиска да ги накара да сведат очи - нахални сополанки, - но това бяха четири втренчени зеници, а също и кондукторът, господинът с карамфилите, паренето в тила заради всички тия хора отзад, старецът с коравата яка съвсем близо, младежите от последната седалка, спирката за Патернал: билетите от Куенка важат дотук.
          Никой не слизаше. Мъжът се качи пъргаво, изправи се срещу кондуктора, който го чакаше по средата на колата и го гледаше в ръцете. Мъжът държеше двайсет сентаво в дясната, а с другата си пригаждаше сакото. Зачака, чужд на изпитателните погледи. "От петнайсет" - чу Клара. Като нея - от петнайсет. Но кондукторът не откъсваше билета и продължаваше да гледа мъжа, който накрая разбра и направи жест на сърдечна нетърпеливост: "Казах ви - от петнайсет." Взе билета и зачака рестото. Междувременно вече се беше отпуснал леко в една празна седалка до господина с карамфилите. Кондукторът му даде петте сентаво, поизгледа го пак, този път отгоре, сякаш изучаваше главата му; погълнат в съзерцание на черните карамфили той не си даваше сметка за това. Господинът го наблюдаваше, веднъж и дваж го погледна бързо и той взе да му връща погледа; двамата въртяха глави почти едновременно, но не предизвикателно - гледаха се, нищо повече. Клара продължаваше да се вбесява с момичетата отпред, които ту дълго гледаха нея, ту после се вторачваха в новия пътник; настъпи момент - "168" тъкмо се беше залетял, долепен до стената на Чакарита, - когато всички пътници гледаха мъжа и Клара, само че вече не я гледаха направо - повече ги интересуваше новодошлият, но все едно, че обхващаха и нея в погледите си, все едно, че наблюдаваха едновременно и двамата. Що за тъпанари са тия хора, даже и сополивките, защото не бяха съвсем малки, уж всеки си стои с букета и се прави на зает с грижите си, а се държат тъй просташки. Искаше й се да предупреди другия пътник - Клара чувствуваше все по-силно някакво тъмно и безпричинно братство с него. Да му каже: "Вие и аз взехме билети от петнайсет", сякаш това ще ги сближи. Да му докосне ръката, да го посъветва: "Правете се, че не забелязвате нищо - това са просто нахалници, скрили се като последните простаци там зад цветята." Искаше й се той да дойде и седне седне до нея. Младежът - той наистина беше млад, макар че имаше дълбоки белези по лицето - се бе отпуснал в първата свободна седалка. С полуразвеселен, полусмутен израз, той упорито връщаше погледите на кондуктора, на двете момичета, на госпожата с гладиолите; а сега господинът с червените карамфили бе извърнал глава към Клара и я гледаше, гледаше я безизразно, с някаква матова и плаваща мекота на пемза. Клара отвръщаше заинатена и се чувствуваше като куха; идваше й да слезе (на тази улица, сега, и в края на краищата за нищо, защото нямала букет); забеляза, че момичето май беше неспокойно, гледаше ту на една, ту на друга страна, после назад и се учудваше на четиримата пътници от последната седалка и на стареца с коравата яка и маргаритите. Очите му минаха по лицето на Клара, спряха за секунда върху устата й, върху брадичката; от отпред ги дърпаха погледите на кондуктора и на двете хлапачки, на госпожата с гладиолите, и накрая момчето сякаш не устоя и се обърна да ги погледне. Клара измери тормоза, на който бе подложена преди няколко минути, с тормоза, който сега измъчваше пътника. "Горкият, и той е с празни ръце" - помисли си абсурдно тя. Намираше у него нещо беззащитно - трябваше да спира само с очи онзи студен огън, който се сипеше отгоре му от всички страни.
          Без да намалява, "168" взе двата завоя, които водят до площадката срещу колонадата на гробището. Момичетата минаха между седалките и застанаха пред вратата за слизане; отзад се строиха маргаритите, гладиолите, калиите. Зад тях имаше някаква разнородна група и цветята дразнеха обонянието на Клара, която си кротуваше до своя прозорец, но щом видя колко много хора слизат, тя почувствува облекчение - колко хубаво ще се пътува по-нататък. Черните карамфили се появиха над нея, пътникът се бе изправил, за да даде възможност на черните карамфили да слязат, и остана извъртян на една страна, наполовина сврян в една празна седалка пред тази на Клара. Беше хубаво момче, простодушно и открито - може би продавач в аптека или книговодител, или строителен работник. Омнибусът плавно спря и вратата изпуфтя при отварянето. Момчето изчака да слязат хората, за да си избере удобна седалка, през което време Клара чакаше търпеливо заедно с него и мислено подканваше гладиолите и розите да се омитат по-бързо. Вратата се отвори; наредени в редица, всички гледаха нея и гледаха пътника, не слизаха, гледаха ги измежду букетите, които се полюляваха, сякаш имаше вятър, някакъв вятър, който духаше изпод земята и поклащаше корените на растенията и полюляваше всички букети. Излязоха калиите, червените карамфили, мъжете от задните седалки с букетите си, двете момичета, старецът с маргаритите. Останаха само те двамата и "168" отведнъж стана сякаш по-малък, по-сив, по-хубав. Клара счете, че ще е съвсем в реда на нещата и почти необходимо пътникът да седне до нея, макар че целият омнибус беше на негово разположение. Той седна и двамата сведоха глави и си погледнаха ръцете. Те бяха там, бяха просто ръце - нищо повече.
          - Чакарита! - викна кондукторът.
          Клара и пътникът отговориха на подканващия му поглед с една проста формула: "Имаме билети от петнайсет." Само си я помислиха и беше достатъчно.
          Вратата стоеше отворена. Кондукторът се приближи до тях.
          - Чакарита - каза той почти обяснително.
          Пътникът не го и поглеждаше, но на Клара й дожаля за него.
          Отивам в Ретиро - каза тя и му посочи билета. "Хей, дупчи пред нас самите розов или син билет." Шофьорът беше почти излязъл от седалката и ги гледаше; кондукторът се обърна нерешително, после даде знак. Задната врата изпуфтя (никой не се бе качил отпред) и "168" набра олекнал скорост с луди тласъци и така се понесе напред, че наля олово в стомаха на Клара. Застанал до шофьора, кондукторът се държеше за хромирания прът и ги гледаше проницателно. Те му връщаха погледа и това продължи до завоя към Дорего. После Клара усети, че момчето бавно слагаше ръка върху нейната, сякаш използваше това, че не можеха да го видят отпред. Беше нежна, много хладна ръка и тя не отдръпна своята, само полека я запремества по-надолу по бедрото, почти върху коляното. Вятърът от скоростта обгръщаше понеслия се в пълен ход омнибус.
          - Толкова народ - каза той почти без глас. - И отведнъж слизат всички.
          - Носеха цветя в Чакарита - каза Клара. - В събота много хора ходят на гробищата.
          - Да, но...
          - Е, беше малко странно. Вие забелязахте ли? ...
          - Да - каза той, като почти не й даде да продължи. - И с вас стана същото, аз разбрах.
          - Странно. Но сега вече не се качва никой.
          Колата грубо спря и им олекна - бариерата на Сентрал Архентино. Полетяха напред от скока, от изненадата, от разтърсването. Колата трепереше като някакво огромно тяло.
          - Аз отивам в Ретиро - каза Клара.
          - И аз също.
          Кондукторът не беше се помръднал, сега говореше разлютен с шофьора. Видяха (но не искаха да признаят, че следят сцената) как шофьорът напуска седалката си и тръгва по пътеката към тях, а зад него върви кондукторът. Клара забеляза, че двамата гледат младежа и че той се вкоравява, сякаш набира сили; краката му и рамото, опряно о нейното, потръпнаха. Тогава нададе страхотен вой някакъв засилил се локомотив, черен дим покри слънцето. Грохотът на бързия влак покриваше думите, които сигурно изричаше шофьорът; две седалки пред тях той спря, приклекна като човек, който се готви за скок. Кондукторът го хвана за рамото и го задържа, после му посочи настойчиво бариерите, които вече се вдигаха, а последният вагон отминаваше с дрънчене на железарии. Шофьорът стисна устни и се върна тичешком на мястото си; с бесен скок "168" пресече линията и мина оттатък насипа.
          Момчето отпусна тяло и леко се плъзна в седалката.
          - Никога не ми се е случвало такова нещо - каза, сякаш говореше само на себе си.
          На Клара й се плачеше. И сълзите чакаха там - готови да рукнат, но безполезни. Без дори да си го помисли, съзнаваше, че всичко е добре, че пътуваше в един празен "168", ако не се смята другият пътник, и че най-лесният начин да изрази протеста си срещу тези порядки е да дръпне звънеца и да се слезе на първия ъгъл. Но всичко си беше добре така; единственото, което я притесняваше, беше мисълта да слезе, да отстрани тая ръка, която отново бе стиснала нейната.
          - Страх ме е - каза простичко тя. - Поне да си бях сложила няколко теменуги на блузата.
          Той я погледна, погледна неукрасената й блуза.
          - Понякога обичам да нося жасмин на ревера - каза той. - Днес излязох набързо и не се сетих.
          - Жалко. Но ние всъщност отиваме в Ретиро.
          - Разбира се, отиваме в Ретиро.
          Това беше диалог, диалог. Да се грижи за него, да го подхранва.
          - Не може ли да се вдигне малко прозорецът? Задушавам се тука.
          Той я погледна с изненада - на него по-скоро му беше студено. Кондукторът ги наблюдаваше под око и говореше с шофьора; "168" не беше спирал след бариерата и вече завиваха по "Канинг" и "Санта фе".
          - На тая седалка прозорецът е неподвижен - каза той. - Видите ли, това е единствената такава седалка в колата заради аварийната врата.
          - Аха - каза Клара.
          - Можем да се преместим на друга.
          - Не, не. - Стисна пръстите му, защото той понечи да стане. - Колкото по-малко се движим, толкова по-добре.
          - Добре, ако искате, да вдигнем предния прозорец.
          - Не, моля ви се, не!
          Той зачака, мислеше, че Клара ще каже още нещо, но тя само се смали в седалката. Сега го гледаше открито, за да се измъкне от онова притегляна там, отпред, от онзи гняв, който идваше до тях като тишина или горещина. Пътникът сложи другата си ръка върху коляното на Клара, а тя приближи своята и двамата тъмно се свързаха чрез пръстите, чрез прохладната милувка на дланите.
          - Понякога човек е толкова немарлив - каза срамежливо Клара. - Мисли си, че носи всичко, пък винаги забравя нещо.
          - Там е работата, че не заехме.
          - И все пак. Гледаха ме, най-вече тия момичета, и толкова се притесних.
          - Непоносими бяха - възрази той. - Видяхте ли как се бяха наговорили да ни фиксират с очи?
          - В края на краищата букетът им беше от хризантеми и гергини - каза Клара. - А пък как си придаваха важност.
          - Вземаха кураж от другите - рече той раздразнено. - Например старецът на моята седалка със скапаните си карамфили, с тая птича физиономия. Но не можех да огледам добре задните. Мислите ли, че всички...
          - Всички - каза Клара. - Видях ги, щом се качих. Аз се качих на ъгъла на "Ногойя" и булевард "Сан Мартин" и почти веднага се обърнах и видях, че всички, всички...
          - Добре, че слязоха.
          "Пуейредон", рязко спиране. Мургав полицай разперваше ръце на кръст, обвинявайки се за нещо от високата си площадка. Шофьорът се изсули от седалката си, кондукторът понечи да го хване за ръкава, но той се дръпна рязко и тръгна към тях, присвит и с влажни, премигващи устни, дойде до пътеката, като гледаше ту нея, ту него. "Дава път!" - викна кондукторът със странен глас. Десет клаксона лаеха зад омнибуса и шофьорът изтича с огорчение на мястото си. Кондукторът му заприказва на ухото и току се извръщаше да ги гледа.
          - Ако не бяхте вие... - измънка Клара. - Мисля, че ако не бяхте вие, щях да се престраша да сляза.
          - Но нали отивате в Ретиро? - каза той малко изненадано.
          - Да, отивам там на гости. Но все едно - щях да сляза като нищо.
          - Аз си взех билет от петнайсет - каза той. - До Реторо.
          - Аз също. Лошото е, че ако слезеш, после трябва да чакаш да дойде друга кола...
          - Да, а пък може тя да е препълнена...
          - Така е. Толкова лошо се пътува сега. Вие видяхте ли метрото?
          - Отвратителна история. Човек се изморява повече от пътуването, отколкото от работата.
          Зелен и ясен въздух се носеше в колата, видяха стария розов музей, новия Юридически факултет и "168" засили още по-бързо по "Леандро Н. Алем", сякаш побеснял да пристигне. Два пъти го спира полицай-регулировчик, и двата пъти шофьорът понечи да се хвърли срещу тях, а на втория кондукторът застана пред него и го възпря гневно, сякаш го болеше. Клара усети как коленете й се притискаха към гърдите, а ръцете на другаря й я изоставиха внезапно и се покриха с изпъкнали кокали, с изопнати жили. Клара не бе виждала никога мъжественото преминаване на пръстите в юмрук, със скромно доверие се полюбува на тия масивни предмети, загубила ума и дума от ужас. А през цялото време говориха за транспорта, за опашките, на които човек трябва да се реди на "Пласа де Майо", за простащината на хората, за търпението. После млъкнаха, загледани в сградата  на гарата. Тогава другарят й извади портфейла си и го прегледа с много сериозно изражение, а пръстите му потреперваха.
          - Още съвсем малко - каза Клара и се понадигна. - Стигаме вече.
          - Да. Вижте сега, щом стигне Ретиро и завие, веднага ставаме за слизане.
          - Добре. Щом мине покрай площада.
          - Точно така. Спирката е отсам Английската кула. Вие ще слезете първа.
          - А, все това е.
          - Не, аз ще остана отзад за всеки случай. Щом завием, аз ставам и ви пускам пред себе си. Вие трябва да станете бързо и да слезете едно стъпало на вратата; тогава аз заставам отзад.
          - Добре, благодаря - каза Клара и го гледаше развълнувана, и се съсредоточиха в плана, проучваха разположението на краката си, пространствата, които трябваше да преминат. Видяха, че "168" няма да спре на пресечката при площада. Стъклата му трепереха и без малко не връхлетя бордюра на площада, но взе завоя с пълна скорост. Пътникът излетя от седалката напред, за д него бързо мина Клара и се хвърли долу на стъпалото, той се извърна и я заслони с тяло. Клара гледаше вратата, ивиците черна гума и правоъгълниците мръсно стъкло; не искаше да вижда нищо друго и ужасно трепереше. Усети в косата си запъхтения дъх на своя другар; рязкото натискане на спирачките ги отметна на една страна и в момента, в който вратата се отваряше, шофьорът изтича по пътеката с протегнати ръце. Клара вече скачаше на площада, извърна се, видя, че другарят й скачаше също и вратата изпуфтя при затварянето. Черните гуми заклещиха едната ръка на шофьора, вдървените му бели пръсти. Клара видя през прозореца, че кондукторът се беше хвърлил върху кормилото, за да достигне лоста, с който се затваряше вратата.
          Той я хвана под ръка и закрачиха бързо по пълния с деца и продавачи на сладолед площад. Не си казаха нищо - трепереха сякаш от щастие, но не се гледаха. Клара се оставяше той да я води и едва забелязваше моравата и лехите и вдъхваше речния въздух, който прииждаше отсреща. Цветарят беше застанал малко встрани от площада; той се спря пред коша, поставен на стойки, и избра два букета градински теменуги. Подаде един на Клара, после й даде да подържи двата, докато вадеше портфейла и плащаше. Но когато продължиха нататък (той не я хвана пак под ръка), всеки носеше своя букет, всеки крачеше със своя букет и беше доволен.

----

¹ Сладникаво женско списание. (бел. прев.) [горе]

² Квартал с едноименно гробище в Буенос Айрес. (бел. прев.) [горе]