- Все едно ми е дали ме слушаш, или не - рече Сомоса. - Така е и ми се струва справедливо да го знаеш.
          Моран се стресна, като че ли внезапно се връщаше от много далече. Спомни си, че преди да се залута из някакво смътно фантазиране, бе помислил, че Сомоса полудява.
          - Прощавай, разсеях се за момент - каза. - Ще се съгласиш, че всичко това... Изобщо да дойда тук и да те заваря насред...
          Но да допусне, че Сомоса полудява, беше прекалено лесно.
          - Да, няма думи за това - рече Сомоса. - Поне наши думи.
          Спогледаха се за секунда и Моран пръв отклони очи, докато гласът на Сомоса отново се повишаваше с безличния тон на тия обяснения, които веднага се губеха отвъд разумността. Моран предпочиташе да не го гледа, но тогава повторно изпадаше в неволното съзерцание на статуйката върху колоната и сякаш се връщаше в оня златист подиробед с щурци и мирис на треви, когато Сомоса и той неочаквано я бяха изкопали на острова. Спомняше си как Тереза, няколко метра по-нататък, върху чуката, откъдето можеше да се различи брегът на Парос, бе извърнала глава, щом чу вика на Сомоса, и след секундно колебание бе изтичала към тях, забравила, че държи в ръка червения сутиен на своите бикини, за да се наведе над кладенеца, откъдето избликваха ръцете на Сомоса с почти неузнаваемата от мухъл и варовити налепи статуйка, чак докато Моран с някаква смесица от гняв и смях й викна да се покрие и Тереза се изправи и го гледаше, сякаш не го разбираше, и внезапно им обърна гръб и скри с длани гърдите си, а Сомоса подаваше статуйката на Моран и изскачаше вън от кладенеца. Почти без преход Моран си спомни следващите часове, нощта в палатките край брега на потока, сянката на Тереза, която крачеше под месечината сред маслиновите дървета, и сега като че ли гласът на Сомоса, отразяван еднообразно в почти празната скулптурна работилница, идваше до него също от онази нощ и беше част от неговия спомен, когато му бе намекнал за своята нелепа надежда и той, между две глътки смолисто вино, се бе изсмял весело и го бе нарекъл лъжлив археолог и неизлечим поет.

          "Няма думи за това, току-що бе казал Сомоса. Поне наши думи."
          В палатката, дълбоко в долината Скорос, ръцете му бяха крепили статуйката и я бяха милвали, за да й дославят лъжливото облекло от време и от забрава (Тереза сред маслиновите дървета беше все тъй нацупена поради наказанието на Моран, поради глупавите му предразсъдъци); нощта се бе извъртяла бавно, докато Сомоса му доверяваше своята неразумна надежда някой ден да стигне до статуйката по други пътища, прокарани от ръцете и очите и науката виното и тютюнът се примесваха към диалога с щурците и водата на потока, докато оставиха само едно объркано усещане за пълна неразбираемост помежду им. По-късно, когато Сомоса отиде в своята палатка, отнасяйки статуйката, и Тереза се умори да стои самичка и дойде да си легне, Моран й говори за самозалъгванията на Сомоса и двамата се запитаха с учтива парижка ирония дали пък всички хора от Рио де ла Плата имат крилато въображение. Преди да заспят, обсъждаха тихо случилото се тоя следобед, а докато Тереза прие извиненията на Моран, нежно го целуна и стана както винаги на острова, където единствено бяха той и тя и нощта отгоре, и дългата забрава.
         - Знае ли още някой? - попита Моран.
         - Не. Ти и аз. Така беше справедливо, струва ми се - каза Сомоса. - Почти не съм мърдал оттук през последните месеци. Отначало идваше една старица да разтребва работилницата и да ми пере дрехите, но ме дразнеше.
          - Изглежда невероятно, че може да се живее така в околностите на Париж. Тишината... Слушай, но поне слизаш в селището да купуваш припаси.
          - Преди да, нали ти казах. Сега няма нужда. Има всичко необходимо, там.
          Моран погледна в посоката, която сочеше пръстът на Сомоса, отвъд статуйката и изоставените й повторения по лавиците. Видя дърво, гипс, камък, чукове, прах, сянката на дърветата по стъклата. Пръстът май че показваше един ъгъл на работилницата, където нямаше нищо, само мръсен парцал на пода.
          Но в същото време твърде малко се бе променил, тия две години между тях също също бяха представлявали един празен ъгъл на времето, с един мръсен парцал, който сякаш беше всичко, което не бяха си казали и може би е трябвало да си кажат. Експедицията до островите, една романтична лудост, родена върху терасата на едно кафене по булевард Сен Мишел, бе свършила, щом намерила идола в развалините на долината. Може би опасението да не ги открият заличаваше полека-лека радостта от първите седмици и дойде денят, когато Моран улови погледа на Сомоса, докато тримата слизаха на плажа, и тая вечер говори с Тереза и решиха да се върнат колкото е възможно по-скоро, защото ценяха Сомоса и им се струваше почти несправедливо той да започне - толкова непредвидимо - да страда. В Париж продължиха да се виждат изрядко, почти винаги поради професионални съображения, но Моран отиваше сам на срещите. Първия път Сомоса попита за Тереза, после, изглежда, това не го засягаше. Всичко, което би трябвало да си кажат, тежеше между двамата, може би между тримата. Моран се съгласи Сомоса да пази известно време статуйката. Беше невъзможно да се продаде по-рано от две години; Маркос, човекът, който познаваше някакъв полковник, който познаваше някакъв атински митничар, бе наложил срока като допълнително условие към подкупа. Сомоса занесе статуйката в своя апартамент и Моран я виждаше всеки път, когато се срещаха. Никога не стана дума Сомоса да посети някой път Моранови, както толкова други неща, които вече не се споменаваха и които по същество бяха Тереза. Сомоса, изглежда, се вълнуваше единствено от своята натрапчива мисъл и ако понякога канеше Моран да пийнат по коняк в апартамента си, то беше само за да се върне към това. Нищо чудно, все пак Моран познаваше прекалено добре вкусовете на Сомоса към някои съмнително-странични литератури, че да се удивлява от неговата носталгия. Изненадваше го само фанатизмът на тая  надежда в часа на почти автоматичните признания, в които се чувстваше сякаш ненужен, повтаряната ласка на дланите по телцето на безизразно красивата статуйка, еднообразните баяния, повтарящи до умора все същите формули на новоредието. Видяна от гледището на Моран, натрапчивата мисъл на Сомоса беше разбираема: всеки археолог в някакъв смисъл се отъждествява с миналото, което проучва и вади на бял свят. Оттам вярването, че близостта с една от тия следи може да отчужди, да измени времето и пространството, да отвори една пукнатина, откъдето да се добере до... Сомоса не употребяваше никога този речник; каквото казваше, биваше винаги повече или по-малко своеобразен език, който намекваше и очертаваше непреклонни плоскости. По онова време вече бе започнал да работи грубовато върху копията на статуйката; Моран успя да види първото, преди Сомоса да се махне от Париж, и изслуша с приятелска любезност упоритите изтъркани мисли за повтарянето на жестовете и положенията като средство за премахване увереността на Сомоса, че неговото упорито приближаване в крайна сметка ще го отъждестви с първоначалната структура, с едно наслагване, което ще бъде нещо повече от това, защото няма да има двойнственост, а сливане, първичен допир (не бяха неговите думи, но Моран някак си трябваше да ги преведе, когато по-късно ги пресъздаваше за Тереза). Допир, който, както бе рекъл току-що Сомоса, се бил случил преди четиридесет и осем часа, в нощта на юнското слънцестоене.
          - Да - съгласи се Моран, палейки друга цигара. - Но бих искал да ми обясниш защо си толкова сигурен, че... Е, добре, че си стигнал дъно.
          - Да обяснявам... Не го ли виждаш?
          Отново протягаше ръка към един кът на въздуха, към един ъгъл на работилницата, описваше дъга, която обхващаше тавана и статуйката, кацнала върху нежна мраморна колона, обгърната от блестящия конус на прожектора. Моран си спомни неуместно, че Тереза бе минала границата, носейки статуйката скрита в кучето-играчка, изработено от Маркос в едно мазе на Плака.
          - Не можеше да не се случи - каза почти момчешки Сомоса. - С всяко ново повторение аз се приближавах още малко. Формите постепенно ме опознаваха. Искам да кажа, че... О, би трябвало да ти обяснявам цели дни наред... и нелепо е, че там всичко влиза в едно... Но когато е това...
          Ръката се движеше напред и назад, наблягайки на там, това.
          - Истината е, че след всичко си станал скулптор - рече Моран, като се чуваше как говори и намираше, че е глупав. - Двете последни копия са съвършени. Ако някога ме оставиш да взема при мене статуята, никога няма да разбера дали си ми дал първообраза.
          - Няма да ти я дам никога - каза просто Сомоса. - И не мисли, че съм забравил - тя е на двама ни. Но няма да ти я дам никога. Единственото, което бих искал, е Тереза и ти да не ме изоставяте, да се срещате с мен. Да, бих искал да бъдете с мен вечерта, когато пристнгнах.
          За пръв път от почти две години Моран сега го чуваше да споменава Тереза, като че ли до този миг тя е била мъртва за него, ала неговият начин да споменава Тереза беше неизличимо някогашен, беше Гърция оная сутрин, когато бяха слезли на плажа. Горкият Сомоса. Все още. Горкият луд. Но още по-чудно беше да се пита защо в последния момент, преди да се качи в колата, след обаждането на Сомоса бе почувствал като че ли необходимост да телефонира на Тереза в канцеларията й, за да я помоли да дойде по-късно при тях в работилницата. Ще трябва да я пита, да разбере какво е мислила Тереза, докато слушаше неговите указания да стигне до самотната извънградска къща на хълма. Нека Тереза му повтори точно каквото бе чула той да казва, дума по дума. Моран прокле безгласно тая систематическа мания да възстановява живота, както възстановяваше някоя гръцка ваза в музея, лепейки дребнаво-внимателно нищожните парчета, а гласът на Сомоса, размесен с движенията напред и назад на ръцете му, които също тъй, изглежда, искаха да слепват парчета въздух, да сглобяват една прозрачна ваза, ръцете му, които сочеха статуйката и принуждаваха Моран да гледа още веднъж против волята си това бяло лунно тяло на насекомо, предшестващо всяка история, изработено при умонепостижими условия от някого умонепостижимо предалечен, на хиляди години, но още по-назад, в някаква замайваща далечина с животински вик, със скок, с растителни обреди, редувани с приливи и сицихии¹ и периоди на разгонване и тромави производствени церемонии, с безизразно лице, в което само носовата линия строшаваше неговото сляпо огледало от непоносимо напрежение, едва загатнатите гърди, половия триъгълник и ръцете, сключени на корема, идолът на произхода, на първия ужас под обредите на свещеното време, на каменната брадва на жертвоприношенията в олтарите по хълмовете. Наистина да повярва, че и той се превръщаше в тъпак, сякаш да е археолог вече не беше достатъчно.
          - Моля ти се - каза Моран, - не би ли могъл да направиш едно усилие да ми обясниш, макар да вярваш, че нищо от това не може да се обясни? В крайна сметка единственото, което знам, е, че през всичките тия месеци си изрязвал копия и че преди две вечери...
          - Толкова е просто - каза Сомоса. - Винаги чувствувах, че кожата беше все още в досег с другото. Но трябваше да се извървят обратно пет хиляди години погрешни пътища. Любопитно е, че самите те, произлезлите от егейците, са били виновни за тая грешка. Но сега нищо няма значение. Гледай, ей така е.
          Редом с идола, той вдигна ръка и я постави нежно върху гърдите и корема. Другата милваше врата, качваше се до отсъстващата уста на статуята и Моран чу Сомоса да говори с глух и мътен глас, сякаш неговите или тая отсъстваща уста говореха за ловуването в пещерите с пушека и загащените елени, с името, което трябваше да се каже само после, с кръговете синя мазнина, с двойните реки, с детството на Пок, за похода към подножията на запада и спиранията в злокобните тъмнотии. Попита се дали ако звънне по телефона при някое недоглеждане на Сомоса, ще смогне да предупреди Тереза да доведе доктор Верне. Но Тереза вече трябваше да е на път и до самите скали, където ръмжеше Многообразната, вождът на зелените отрязваше левия рог на най-красивия мъжкар и го подаваше на вожда на ония, които пазят солта, за да поднови договора с Агеса.
          - Слушай, остави ме да си поема дъх - каза Моран, стана и направи крачка напред. - Приказно е, а пък и ужасно съм жаден. Да пийнем нещо, мога да отида да взема едно...
          - Уискито е там - рече Сомоса и бавно отдръпна ръце от статуята. - Аз няма да пия, трябва да постя преди жертвоприношението.
          - Жалко - рече Моран, търсейки шишето. - Никак не обичам да пия сам. Какво жертвоприношение?
          Наля си уиски до ръба на чашата.
          - За съчетанието, за да говоря с твоите думи. Не ги ли чуваш? Двойната флейта като на статуйката, която видяхме в Атинския музей. Звукът на живота отляво, а на раздора отдясно. Раздорът е също животът на Агеса, но когато се изпълни жертвоприношението, флейтистите ще престанат да духат в дясната тръстика и само ще се чува свиренето на новия живот, който пие пролятата кръв. И флейтистите ще си напълнят устата с кръв и ще я издухат през лявата тръстика и аз ще намажа с кръв нейното лице, виждаш ли, ей така, и очите и устата й ще се покажат под кръвта.
          - Стига дивотии - каза Моран, отпивайки дълга глътка. - Кръвта няма да отива на нашата мраморна кукличка. Да, горещо е.
          Сомоса си бе свалил блузата с бавно отмерено движение. Когато видя, че си разкопчава панталона, Моран си каза, че бе сторил лошо, като му позволи да се разпали, като му позволи тоя взрив на неговата мания. Изпит и смугъл, Сомоса се изправи гол под светлината на прожектора и сякаш се изгуби в съзерцанието на една точка в пространството. От полуотворената му уста падаше слюнеста нишка и Моран, оставяйки припряно чашата върху пода, пресметна, че за да стигне вратата, трябваше да го излъже някак си. Никога не узна откъде бе излязла каменната брадва, която се олюляваше в ръката на Сомоса. Разбра.
           - Беше предвидимо - каза, отстъпвайки бавно. - Договорът с Агеса, а? Кръвта ще я даде горкият Моран, нали?
           Без да го погледне, Сомоса почна да се придвижва към него, описвайки кръгообразна дъга, като че ли изминаваше предварително уточнен път.
           - Ако действително искаш да ме убиеш - извика му Моран, отстъпвайки към областта в полузрак, - за какво ти е този мизансцен? Двамата знаем много добре, че е заради Тереза. Но за какво ще ти послужи, щом не те е обичала и няма да те обича никога?
           Голото тяло изизаше вече от осветения кръг на прожектора. Укрит в мрачината на ъгъла, Моран настъпи влажните парцали върху пода и разбра, че вече не може да отиде по-назад. Видя брадвата да се вдига и скочи, както го бе учил Нагаши в спортния салон на Площад де Терн. Сомоса получи ритника в средата на бедрото и удара ниши в лявата част на врата. Брадвата се спусна полегато, прекалено далече, и Моран гъвкаво отблъсна снагата, която се изсипваше върху него, и сграби беззащитната китка. Сомоса все още беше задавен и замаян вик, когато острието на брадвата се стовари насред челото му.
            Преди да го погледне отново, Моран повърна в ъгъла на работилницата върху мръснита парцали. Чувстваше се като кух и от повръщането му олекна. Вдигна чашата от пода и изпи каквото оставаше от уискито с мисълта, че Тереза ще пристигне всеки момент и че ще трябва да се направи нещо, да се извести полицията, да обясни. Докато влачеше за едно ходило тялото на Сомоса чак докато го изложи изцяло под светлината на прожектора, помисли си, че не ще бъде трудно да докаже, че е действал в законна защита. Особнячествата на Сомоса, неговата отдалеченост от света, очевидната лудост. Приклекнал, намокри длани в кръвта, която течеше по лицето и косата на мъртвия, а в същото време гледаше своя ръчен часовник, който отбелязваше седем и четиридесет. Тереза не можеше да закъснее, най-добре би било да излезе, да я дочака в градината или на улицата, да й спести зрелището на идола с лице, струещо кръв, червенити нишчици, които се плъзгаха по врата, заобикаляха женските гърди, събираха се в нежния триъгълник на половия орган, падаха по бедрата. Брадвата беше дълбоко забита в главата на жертвопринесения и Моран я взе, като я претегляше в лепкавите си ръце. Оттласна още малко трупа с ходило чак докато го остави до колоната, подуши въздуха и приближи до вратата. Най-добре би било да я отвори, че да може да влезе Тереза. Подпрял брадвата о камъка, започна да си сваля дрехите, защото беше горещо и миришеше на плътност, на заключена тълпа. Вече беше гол, когато чу шума на таксито и Терезиния глас, овладяващ звука на флейтите; угаси свитлината и с брадвата в ръка зачака зад вратата, ближейки острието на брадвата и с мисълта, че Тереза беше самата точност.

----

¹ Сицихия - съвпадение или противостоене на една планета спрямо Слънцето. (бел. прев.) [горе]