В тази игра всичко трябваше да върви бързо. Когато Номер Едно реши, че се налагало да бъде убит Ромеро и че Номер Три ще се заеме с тая работа, Белтран получи сведението няколко минути по-късно. Спокоен, но без да губи нито миг, излезе от кафенето на "Кориентес" и "Либертад" и се пъхна в едно такси. Докато се къпеше в своя апартамент и слушаше осведомителния бюлетин, спомни си, че бе видял за последен път Ромеро на "Сан Исидро", един ден с лош късмет в конните надбягвания. По това време Ромеро беше някой си Ромеро, а той някой си Бертран; добри приятели, преди животът да ги набута по тъй различни пътища. Усмихна се почти с нежелание при мисълта каква физиономия ще направи Ромеро, щом ги види отново, но Ромеровата физиономия нямаше никакво значение, а пък трябваше да обмисля бавно въпроса за кафенето и за колата. Любопитно беше, че на Номер Едно му бе хрумнало да накара да убият Ромеро в кафенето на "Кочабамба" и "Пйедрас", и то по това време; може би, ако трябваше да се вярва на известни сведения, Номер Едно беше вече поостарял. Все пак несръчността на заповедта му даваше едно предимство: можеше да изкара колата от гаража, да я паркира със запален мотор откъм "Кочабамба" и да изчака Ромеро да дойде както винаги да се срещне с приятелите към седем вечерта. Ако всичко минеше добре, нямаше да позволи Ромеро да влезе в кафенето и в същото време тия от кафенето да не видят или да не заподозрат неговата намеса. Беше въпрос на късмет и на пресмятане, един прост жест (който Ромеро не можеше да не види, защото беше гявол) и да съумее да натика в уличното движение и да го гони с всичка сила на връщане. Ако двамата свършеха работата както трябва - и Белтран беше толкова уверен за Ромеро, колкото за самия себе си - всичко щеше да се оправи за момент. Отново се усмихна при мисълта за лицето на Номер Едно, когато по-късно, доста по-късно, ще му се обади от някой уличен телефон, за да го уведоми за станалото.
          Обличайки се полека, довърши пакета цигари и за миг се огледа в огледалото. После извади друг пакет от чекмеджето и преди да угаси светлините се убеди, че всичко е наред. Галисийците от гаража гледаха неговия форд като писано яйце. Слезе по "Чака буко", полека, и в седем без десет спря на няколко метра от вратата на кафенето, но първо направи два кръга из преките, докато чакаше един камион от разноса да му освободи мястото. Оттам, където се намираше, беше невъзможно тия от кафенето да го видят. Току понатисваше педала на газта, че да поддържа мотора загрят; не искаше да пуши, но усещаше, че устата му е суха, и се вбесяваше.
          В седем без пет видя Ромеро да идва по отсрещния плочник; позна го веднага по сивата мека шапка и двуредното сако. С един поглед към витрината на кафенето пресметна колко ще се забави да пресече улицата и да стигне дотам. Обаче на Ромеро не можеше да му се случи нищо на такова разстояние от кафенето, беше за предпочитане да го остави да пресече улицата и да се качи на плочника. Точно в този момент Белтран запали колата и протегна ръка през прозорчето. Така както бе предвидил, Ромеро го видя и спря изненадан. Първият куршум го удари между очите, после Белтран стреля в рухващата купчина. Фордът излезе напречно, изпревари почтено един трамвай и зави по "Такуари". Карайки, без да бърза, Номер Три си помисли, че последното, което бе видял Ромеро, беше един Белтран, приятел от хиподрома в други времена.