Епилог на един разказ
          Бъркли, Калифорния, 29 септември 1980

          Скъпа Гленда, това писмо няма да ви бъде изпратено по обикновен път, защото нищо между нас не може да бъде изпратено така, в рамките на обществените ритуали на пликовете и пощата. Все едно че го пъхам в бутилка и я пускам в залива на Сан Франциско, на чийто бряг се издига къщата, откъдето ви пиша; все едно че ще го вържа на шията на една от чайките, които прелитат като изстрели от сянката пред прозореца ми и помрачават за миг клавишите на тази машина. Но във всеки случай - писмо, адресирано до вас, до Гленда Джексън, в някоя част на света, навярно все още Лондон; като много други писма, като много разкази, има послания, които са като бутилки в морето и потъват в тези бавни, чудотворни sea-changes, които Шекспир извая в "Бурята", а неутешими приятели изписаха много време след това на плочата, под която спи сърцето на Пърси Биш Шели в гробището на Кай Цестий в Рим.
          Мисля, че така се осъществяват дълбоките общувания - бавни бутилки в бавни морета, както бавно ще си пробие път това писмо, което ви търси с истинското ви име, не вече Гленда Гарсън, която също бяхте вие, но която свянът и обичта промениха, без да ви променят, също както вие се променяте, без да се променяте от един филм в друг. Пиша на жената, която диша под толкова маски, включително и онази, която аз ви измислих, за да не ви обидя; и ви пиша, защото вие също се свързахте сега с мен под моите маски на писател; затова сме си извоювали правото да си говорим така сега, защото при липсата на най-малка евентуална възможност до мен достигна вашият отговор, вашата собствена бутилка в морето; тя се счупи в скалите на този залив и ме изпълни с наслада, под която пърха нещо като страх - страх, който не заглушава насладата, превръща я в паника, поставя я извън всяка плът и всяко време, както вие и аз несъмнено сме го искали, всекимо по своему.
          Не е лесно да ви пиша това, защото вие не знаете нищо за Гленда Гарсън, но същевременно става така сякаш аз напразно трябва да ви обяснявам нещо, което по някакъв начин е причина за вашия отговор; всичко става като на различни плоскости, в някакво удвояване, което прави нелеп който и да е обикновен начин за контакт; ние пишем или играем за трети лица, не за себе си, ето защо това писмо приема формата на текст, който ще бъде четен от трети лица и може би никога от вас, или може би и от вас, но чак в някой далечен ден, по същия начин, както вашият отговор първо стана известен на трети лица, докато аз го получих едва преди три дни и то поради случайността на едно пътуване. Мисля, че ако нещата се развиват по този начин, ще е безполезно да се опитваме да установим пряк контакт; мисля, че единствената възможност да ви кажа това, е като го отправя отново до ония, които ще го прочетат като литература, като разказ в разказа, код на нещо, което изглеждаше обречено да завърши с онзи съвършен затворен кръг, с който според мен трябва да свършват хубавите разкази. И ако сега нарушавам правилата, ако все пак ви пиша това послание, вие, която може би никога няма да го прочетете, всъщност ме принуждавате, вие самата може би ме молите да ви го напиша.
          Узнайте тогава онова, което не можеше да не знаете и все пак знаете. Точно преди две седмици Гилиермо Чавелсон, моят издател в Мексико, ми връчи първите екземпляри на сборник с разкази, които написах в последно време; той носи заглавието на един от тях - "Толкова обичаме Гленда". Разкази на испански естествено, които ще бъдат преведени на други езици едва през следващите години, разкази, които през тази седмица едва започват да се продават в Мексико и които вие не бихте могла да прочетете в Лондон, където освен това почти не ме четат, а още по-малко на испански. Трябва да ви разкажа за един от разказите, чувствувайки в същото време - тъкмо тук се крие неясният ужас от всичко това, - че е безполезно да го правя, защото вие, по начин, който само разказът може да подскаже, вече го знаете; противно на всякакъв разум и на всякакви разумни обяснения, отговорът, който току-що получих, ми го доказва и ме принуждава да направя това, което правя, въпреки абсурда, ако то е абсурдно, Гленда, а аз мисля, че не е, макар че нито вие, нито аз можем да знаем какво е.
          Вие ще си спомните - макар че не може да помните нещо, което никога не сте чели, нещо, чиито страници са още влажни от печатарското мастило, - че в този разказ се говори за група приятели от Буенос Айрес, които споделят в своето тайно клубно братство обичта и възхищението, изпитвани към вас, към тази актриса, която в разказа се нарича Гленда Гарсън, но чиято кариера в театъра и в киното е достатъчно ясно подсказана, така че всеки почитател би могъл да ви познае. Разказът е много прост - приятелите толкова обичат Гленда, че не могат да се примирят с това някой от филмите й да е под съвършенството, което всяка голяма любов изисква и от което се нуждае, а посредствеността на някои режисьори е помрачила онова, което вие без съмнение сте търсили, докато сте ги снимали. Като всяко повествование, което предлага някакъв катарзис, чиято кулминация е святата жертва, моето си позволява да наруши достоверността на търсенето на една по-дълбока и по-крайна истина; така клубът прави необходимото, за да се сдобие с копията на по-несъвършените филми и ги променя там, където едно малко съкращение или почти незабележима намеса в монтажа ще отстранят непростимите първоначални несъвършенства. Предполагам, че и вие като тях не се интересувате от презрените практически трудности на една операция, която разказът описва без излишни подробности; просто верността и парите постигат своето и един ден клубът вече смята задачата за изпълнена и посреща седмия ден на щастието. Главно на щастието, защото в този момент вие заявявате, че се оттегляте от теятъра и от киното, като така, без да знаете, завършвате и усъвършенствате едно дело, което повторението и времето накрая биха помрачили.
          Без да знаете... Ах, аз съм авторът на разказа, Гленда, но сега вече не мога да твърдя онова, което ми се струваше толкова ясно, докато го пишех. Сега получих вашия отговор и нещо, което няма нищо общо с разума, ме кара да призная, че оттеглянето на Гленда Гарсън изглеждаше някак странно, почти насилствено тъкмо в края на задачата, която си бе поставил неизвестният и далечен клуб. Но продължавам да ви разказвам разказа, макар че сега неговият край ми се струва ужасен, защото трябва да го разкажа на вас, а е невъзможно да не го направя, тъй като той е и в разказа, тъй като всички в Мексико постепенно го узнават вече от десет дни насам и най-вече, защото вие също го знаете. Просто една година по-късна Гленда Гарсън решава да се върне в киното и приятелите от клуба прочитат новината с мрачната увереност, че вече няма да могат да повторят един процес, който смятат за завършен, за окончателен. Остава им само един начин да запазят съвършенството, късчето щастие, постигнато толкова трудно - Гленда Гарсън не ще успее да снима обявения филм, клубът ще направи необходимото, и то завинаги.
          Всичко това - както виждате - е разказ с някои елементи на фантастичното или необикновеното и съответствува на атмосферата на другите разкази в сборника, който моят издател ми връчи в навечерието на отпътуването ми от Мексико. А сборникът носи това заглавие просто поради факта, че нито един от другите разкази нямаше за мен онзи отзвук - малко носталгичен и любовен, - който вашето име и вашият образ събуждат в душата ми, откакто една вечер в Олдуич Тиътър в Лондон видях как размахвате копринения камшик на косите си над голия торс на маркиз дьо Сад; когато избирах това заглавие на книгата не можех да знам, че по някакъв начин отделям разказа от останалите и поставям цялата тежест върху корицата, както сега, за последния ваш филм, който видях само преди три дни тук, в Сан Франциско, някой е избрал заглавието Hopscotch, някой, който знае, че тази дума се превежда "Игра на дама" на испански. Бутилките са стигнали до предназначението си, Гленда, но морето, в което са се носили, не е морето на корабите и албатросите.
          Всичко стана за секунда - помислих си насмешливо, че съм дошъл в Сан Франциско, за да проведа един курс със студентите от Бъркли и че ще се позабавляваме на съвпадението между заглавието на този филм и на романа, който щеше да е и една от темите за работата. Тогава, Гленда, видях снимката на изпълнителката и за първи път изпитах страх. Да дойда от Мексико, носейки книга, озаглавена с вашето име, и да намеря името ви във филм, носещ заглавието на една от моите книги, беше вече някаква игра на случайността, която толкова пъти ми е погаждала подобни номера, но това не бе всичко, това не бе нищо, докато бутилката не се разби на парчета в мрака на залата и не узнах отговора - казвам отговор, защото не мога и не искам да повярвам, че е отмъщение.
          Не е отмъщение, а повик извън всичко приемливо, една покана за пътуване, което може да стане само на територия извън всяка територия. Филмът - вече мога да кажа, че не заслужава никакво внимание - е създаден по един шпионски роман, който няма нищо общо нито с вас, нито с мен, Гленда, и тъкмо затова почувствах, че зад този по-скоро глупав и преднамерено прост сюжет се крие нещо друго, нещо съвършено немислимо, защото вие не можехте да имате да ми казвате нещо, а същевременно имахте, защото сега вие бяхте Гленда Джексън и ако бяхте приели да снимате филм с това заглавие, аз не можех да не почувствам, че сте го направили от позицията на Гленда Гарсън, от позицията на онази история, в която аз ви бях нарекъл така. А това, че филмът няма нищо общо с нея, че е една развлекателна шпионска комедия, ме караше да мисля за очевидното, за онези цифри или тайнописи, които от страницата на кой да е вестник или книга, уточнени предварително, влагат в думите посланието за знаещия шифъра. И така беше, Гленда, беше точно така. Трябва ли да го доказвам, когато авторката на посланието не се нуждае от никакво доказателство? Ако го казвам, то е за третите, които ще прочетат моя разказ и ще видят вашия филм, за читатели и зрители, които ще бъдат невинният мост за нашите послания - един разказ, който току-що е пуснат, и сега това писмо, което почти неизразимо ги обхваща и завършва.
          Ще съкратя онова, което вече малко ни интересува. Във филма вие обичате един шпионин, който е почнал да пише книга, наречена Hopscotch, с цел да разобличи мръсните машинации на ЦРУ и ФБР - все приятни служби, за които е работил и които сега се опитват да го ликвидират. С вярност и обич вие му помагате да осъществи злополуката, след която той ще бъде мъртъв за враговете си; покой и сигурност ви очакват в някой кът на света. Вашият приятел издава Гдзяъдшъг и макар че това не е моят роман, задължително ще трябва да се нарича "Игра на дама", когато някой издател на бестселъри го издаде на испански. Един кадър към края на филма показва екземпляри от книгата на една витрина така, както изданието на моя роман сигурно е стояло на някои американски витрини, когато "Пантеон Букс" го издаде преди години. В разказ, който току-що излезе в Мексико, аз ви убих символично, Гленда Джаксън, а в този филм вие сте съучастница в същото символично унищожаване на автора на Hopscotch. Вие както винаги сте млада и хубава във филма, а вашият приятел е стар и е писател като мене. С моите приятели от клуба разбрахме, че само с изчезването на Гленда Гарсън ще се запази завинаги съвършенството на нашата любов; вие също разбрахте, че вашата любов изисква това изчезване, за да оцелее. Сега, в края на това, което написах със смътния ужас за нещо също така смътно, знам пределно ясно, че във вашето послание няма отмъщение, а една неизразимо красива симетрия; че главната героиня от моя разказ току-що се е събрала с главния герой от вашия филм, защото вие сте поискали така, защото само това двойно подобие на смърт от любов можеше да ги сближи. Там, на тази територия без компас, вие и аз се гледаме, Гленда, докато аз тук завършвам това писмо, а вие някъде, мисля че в Лондон, се гримарате, за да излезете на сцената, или разучавате ролята си за следващия филм.

Преводът е направен по Julio Cortazar, "Quentos tanto a Glenda", Ediciones Alfaguara, S. A. 1981