Ларш Собю Кристенсен

проза

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен указател

 

ИЗ „БИЙТЪЛС“

 

Ларш Собю Кристенсен

 

Превод от норвежки: Анюта Качева

 

Корица на книгата          - Какво е това? – Посочих пакета.
         - За теб е – усмихна се тя и го остави върху математиката.
         Почувствах косата й върху лицето си. Тази нощ предстоеше буря.
         - За мен?
         - Да.
         Разгънах опаковката. Ръцете ми се хлъзгаха от пот.
         Seargent. Seargent Pepper. Seargent Pepper Lonely Hearts Club Band.
         Като ударен с мокър парцал. Ръцете и краката ми засякоха. Новата плоча на Бийтълс. Защо ги нямаше другите сега, Гюнар, Себ и Ола. Всичко бе с главата нагоре. И едновременно напълно в реда на нещата.
         Само зяпах. Лицата им ми отвръщаха на погледа, сборище от глави, а на преден план, тела в униформи сред странни планети, стояха и очакваха нещо от мен, да сторя нещо незабавно. Като отворих плочата, четирите лица се доближиха, завряха се в лицето ми, принуждаваха ме да направя нещо. На задната страна, текстовете на червен фон, Джон, Джордж и Ринго ме гледаха, докато Пол бе застанал с гръб, както аз седях с гръб към Нина, но чувствах присъствието й отзад и рязко се обърнах.
         - Благодаря – смотолевих аз, извадих плочата и я сложих на грамофона. – Благодаря – казах още веднъж, издухах прахта от игличката, помолих се на Гъсковия Бог да ми издържат батериите.
         Усетих как нещо се промени, в стаята ми, вечерта, преди изпита по математика, с лято като зелен, трептящ пулс зад прозореца. Нина стоеше до мен и музиката, която първоначално бе чужда и непозната като самата Нина, когато застана на прага ми. После ги опознах, и музиката, и Нина. Така че се наложи и аз да се променя, да позволя музиката да се излее в мен, като вода, да се разтворя напълно, подобно неизползвана врата, ръждясала от застояване, не знам какво друго да кажа. Да изпаднеш в безтегловност и да се понесеш или двама души, които се носят заедно. Ръцете ни се плъзнаха по пода, намериха се сами. A day in the life. Ден от онези, неповторимите, и мога да се закълна, че устните й все още имаха вкус на ябълка.

 

         Изпратих я до тях. Щеше да остане в Норвегия до есента. Всичко бе различно, улиците, дърветата, прозорците, хората около нас, които се усмихваха, просто се усмихваха. И Нина, боса по асфалта, охладял, преди падането на нощта. Седнахме при фонтана, усещахме пръските във врата си.
         - Йеспер не струва пукната пара – обади се Нина.
         Не отговорих.
         - Не мисли повече за това – каза тя.
         Като че ли пък бях мислил за това.
         Засмях се презрително.
         - Ти сигурно си срещал други момичета – каза тя, без да ме погледне.
         - Вече бях зает – казах аз и запалих цигара.
         После дълго не казахме нищо. Ябълковите дръвчета в градината на ъгъла светеха с белите си цветове, всички кучета от града се насъбраха на улица „Гюлденльове", скимтяха и подлайваха, наобиколиха ни и ни подушиха, добронамерено проръмжаха и запрашиха нанякъде.
         Зад нас водната струя се издигаше до небето.

 

         Целият клас ме изгледа, когато оставих отговора си на катедрата пред кривогледия наблюдател, а часът не бе повече от дванайсет и петнайсет. Изхвърчах от безвъздушната камера за мъчение, взех по три стъпала наведнъж и паднах направо в ръцете на Нина, която ме чакаше в училищния двор.
         - Нима вече си готов! – засмя се тя.
         - Мхх. Просто нанесох отговорите. Преписах от Гюнар. Пазачът имаше видимост едва един метър.
         Отидохме до нас, взехме си банските и Seargent Pepper. Нина нарами грамофона под мишница и подкарахме колелата към Хюк, Нина на багажника отзад и слънцето като забити иглички в лицето.
         Излежавахме се целия ден, докато се разотидоха и последните посетители, докато останахме напълно сами. Ядохме ягоди от една зелена кошничка, с уши, лепнати за високоговорителя и глави, навряни една в друга. Коремът и раменете ми горяха. Тя ме намаза с Нивеа. Аз нея също. Тя имаше и слънчеви очила, два чифта, с кръгли и четириъгълни стъкла, сини и зелени. Лежахме по гръб и гледахме право в залязващото слънце с отворени очи.
         И останахме съвсем сами.
         Лодките се облягаха мързеливо на водата.
         Самотен сандал се мъдреше, забравен на плажа.
         - Чакай тук – казах на Нина, изтичах до трамплина, поех си въздух и скочих. Водата причерня пред очите ми, ледено течение ме грабна. За миг се паникьосах, видях размазани силуети, с разнети коси, тела с бавни, уморени, почти красиви движения, като астронавти. Бях на границата да се предам, главата ми щеше да се пръсне, но просто се отпуснах надолу и пипнах дъното. Зарових в пясъка и между камъните и водораслите напипах нещо кръгло и ръбесто, сграбчих го и се изстрелях нагоре към зеленото небе.
         Нина седеше до високоговорителя. Скрих ръце зад гърба си и се наведох, капещ над нея.
         - Коя ръка си избираш?
         Тя доста се замисли и си избра правилната ръка.
         Дадох й ръждясалия знак на мерцедеса. Тя се засмя и попита какво е това.
         - Паднала звезда – обясних й аз.
         Тя го остави на земята и ме притегли към себе си. Пуснах грамофона. Индия. Вълшебно. Направо не бе за вярване. Отпуснах се напълно, кикотех се с Пол на When I`m sixtyfour, затаен и стенещ слушах Lovely Rita и подскочих от петлите, които изкукуригаха в Good morning, Good morning.
         - Батериите свършиха – каза Нина.
         Така беше. Музиката се завлачи, заора надълбоко, сякаш се разсърди.
         - Няма страшно – казах аз и побутнах плочата с пръста си, ускорих отново плочата, 33 и половина оборота в минута.
         - Какво е станало с пръста ти? – попита Нина.
         Легнах до нея, музиката се запъна отново, спираше и тръгваше.
         - Заклещих го в струга по трудово – казах аз.
         - В струга! – засмя се Нина.
         - Аха. Тъкмо бях почнал един пръстен.
         Тя се надвеси над мен.
         - За кого?
         Дръпнах я към себе си, прошепнах в ухото й.
         - Но вече се е оправил напълно. Пръста, имам предвид!
         - Докажи го – прашепна Нина.
         И възстанових музиката отново, с пръста си, докато ритъмът загърмя пред нас, като моторниците, които бумтяха през фиорда, по-силно и по-силно, по-високо и по-високо, пръстът ми движеше всяко завъртане, до последния вик, почти беззвучен, който накара главата й да се извие назад и A day in the Life внезапно спря и плочата свърши.
         После седяхме гръб в гръб и са наслаждавахме на тишината, на няколко птици, на няколко вълни, на един вятър и на изчезналите моторници.
         - Трябва вече да се прибираме – казах аз. – ще ни чакат у Себ.
         - Кои?
         Нина облегна глава на рамото и ми се усмихна отдолу нагоре.
         - Другите! Гюнар и Седсел! Себ и Гюри! Ола и Кирстен!
         Малко се смрачи, докато карахме обратно, което не ни накара да си свалим слънчевите очила. Нина седеше отзад, бъбреше ми за някакъв, който познавала от Копенхаген и бил в Сан Франциско, а оттам щял да ходи в Индия. Не чух всичко, което ми каза. Просто си мислех, мислех си, че всичко толкова се забави и същевременно се бе случило за нула време.

 

 

 

---

 

 

Романът е издаден на български език с марката на Издателство „Весела Люцканова“!

 

 

Електронна публикация на 09. август 2017 г.
Публикация в кн. „Бийтълс“, Ларш Собю Кристенсен, пр. Анюта Качева, Изд. „Весела Люцканова“, 2007 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]