Стана случайно, защото големият философ не обичаше да говори за себе си. Но репортер на канал 5 на Френската телевизия все пак успя да го склони...
         - От кой момент решихте, че не искате да имате съдба?
         ЕМИЛ ЧОРАН: Откакто пристигнах тук, във Франция. През 1950 се записах в Сорбоната. Но след месец - два ме извикаха в ректората и казаха: „Вие сте на четиридесет и повече не можете да ползвате мензата и т. н. (живеех на квартира с един студент). За мен това бе ужасен, материален удар.
         - През 1937, когато пристигнахте във Франция, опитахте ли се да се срещнете с лица, с които искахте да общувате?
         Е.Ч.: Не. Срещнах се с някои писатели в Париж чак през 1949, когато публикувах първата си книга „Трактат по разложение“. Не мислех да се срещам с никого.
         - И все пак, вашата книга мина през тази светска бариера?
         Е.Ч.: Да. Няколко години водих не толкова светски живот, колкото ходих по коктейли.
         От 1950 до 1953-1954 опознавах света. Всъщност, аз винаги съм живял в периферията на обществото, което отговаря на моите виждания за нещата.
         - Защо през 1949 решихте да напишете книга? Това не беше ли все пак влизане в обществото?
         Е.Ч.: Не. През лятото на 1947 бях в Диеп. Бях решил да преведа на румънски поезията на Стефан Маларме. Но в един момент си казах, че това е абсурдна идея. За кого щях да направя този превод? Нали нямаше да се връщам в Румъния, а и преводът на поезия е дяволски трудна работа. Върнах се в Париж и се залових да пиша. Така се роди „Трактатът по разтление“, публикуван две години по-късно, но не за да „вляза“ в обществото, а за да го взривя! Трудно ми е сега да ви обясня, но всичко, което съм написал, съм го написал в моменти на голяма депресия.
         - На въпроса: „Защо пишете?“, Пол Валери отговаряше: „От слабост“. Така ли е при вас?
         Е.Ч.: Не, не е от слабост, а от мизерия. От мизерия на духа. Повече от мизерия на духа, отколкото от слабост. Но появата на една книга при мен, винаги е била като произшествие, като злополука...
         - Сигурно, защото сте се срещали с хора?
         Е.Ч.: Не, всъщност аз пиша за самия себе си... Искам да кажа, че актът на писането за мен е вид диалог - но не със самия себе си, а с Бог и е нещо повече от самото писане.
         Това е изучаване на Абсолютното. Виждате ли, актът на писането,който теоретично, по принцип, презирам, в личен план - уважавам.
         - А не сте ли нихилист? И какво е за вас нихилизмът?
         Е.Ч.: Трудно е да се каже. Мисля, че винаги съм правил подстъпи към нихилизма. Може ли да се каже за Буда, че е нихилист? В определен план аз съм негативист, но негативизмът за мен не е абстракция или празно упражнение на духа. Но не мисля, че нихилизмът има голямо значение.
         - Защо Чоран е в състояние на бунт?
         Е.Ч.: Никога не съм бил в подобно състояние. Бунтът цели да постигне нещо. Той е войнстващ. А аз просто не съм такъв тип.
         - Като вървите напред не се ли отчайвате?
         Е.Ч.: Да, и това има достатъчно негативни усложнения. Явно е че съм в състояние на отчаяние и това не води до никъде. Винаги съм искал да бъде безполезен, непотребен, но по един странен начин, досега това не ми е попречило да живея, защото съм приемал тази ситуация. Не мисля, че трябва да търся някакъв изход. Просто наблюдавам нещата.
         - Човек, строг като Вас, може ли да се възхищава от нещо? Например, от приятелството?
         Е.Ч.: Без съмнение. Но не и от литературния свят. Например, човекът, от когото съм се възхищавал най-много през младостта си, не беше литератор. Мисля, че хората трябва да се оценяват не според онова, което вършат, а според това, което са всъщност. В метафизичен план един разговор с някой, който има известни страхове или притеснения, например с един портиер или техник, за мен е много по-интересен, отколкото разговора с някой философ... Много неща аз научих пряко от живота. Не съм посещавал т.н. интелектуални кръгове. В младостта си общувах с хора, доста по-издигнати от мен, които познаваха добре живота и аз бях щастлив да ги посещавам. Повечето от тях не оставиха нищо след себе си, не написаха нито ред, но това няма никакво значение.
         - Вие писахте по съвест или...
         Е.Ч.: Дължа много на тези хора. Те бяха светли личности, с ясна мисъл. Това е нещо много по-важно, защото малцина от нас имат ясна мисъл. Хората, които имат ясна мисъл, убеден съм в това, са задълбочени. Интересно е, че в религиозен план съм срещал доста интересни хора, които не са били особено образовани.
         - Какво мислите за поета Анри Мишо?
         Е.Ч.: Възхищавам се от него. Той е чудесен човек и с него може да се разговаря за всичко.
         - Какво общо има между Чоран и Мишо?
         Е.Ч.: Беше ми много приятно да го наблюдавам, да разговарям с него. Той беше пълната противоположност на един Валери. Мишо бе готов да изчерпи всеки сюжет.
         В този смисъл беше човекът, който не можеше да остане незабелязан. А литературата, знаем, е и начин да се скриеш. Той излизаше извън литературата...
         - С възрастта не ставате ли по-циничен?
         Е.Ч.: Не, защото с годините, всичко се замъглява. Относно онова, което съм написал, мисля, че нямам основания да се откажа сега от него. Но вярвам все по-малко в нещата, които съм казал. Защото писането е в известна степен и профанация. Нещата, в които си вярвал, в момента, в който ги казваш (пишеш) губят част от смисъла си. Например аз писах за самоубийството. След като го отпечатах вече мисля по-малко за него. Така, след като написах за някои неща, аз вече ги „убих“! Хората, които не пишат, са по-чисти от мен. Те не са се „изплюли“ върху вътрешния си живот...
         - А защо не се самоубихте?
         Е.Ч.: Защото ме спаси самата идея за самоубийството. Тя ми позволи да продължа да живея. За мен, идеята за самоубийство е свързана със свободата. Бих могъл да понеса всичко, защото всичко зависи от мен. Мисля, че идеята за самоубийството е нещо положително, стимулиращо. Християнството допусна огромна грешка като отрече самоубийството. Всички трудности в моя живот съм преодолявал с помощта на тази спасителна идея. А Християнството я дискредитира. В древността е съществувал доста интересен начин на самоубийство сред философите - да се убиват чрез самозадушаване. Важен е бил не самият акт на самоубийството, а идеята! И тази идея трябва да се използва. Нямаше да стигна до тази възраст без нея. Затова я намирам за дълбоко положителна.
         - Чувствате ли се близо до Достоевски?
         Е.Ч.: Винаги съм го чел и мисля, че много го обичам. Преди всичко мотивът за саморазрушението у неговите герои. Харесвам „отрицателния герой“ у Достоевски. Саморазрушението не води непременно към Вярата. Достоевски стигна до предела. Да живееш, означава да се разрушаваш, не поради липса на нещо, а поради... изобилие на нещо! Героите на Достоевски не са някакви слаби личности, а хора, отиващи до крайности. И в това разрушение, което само по себе си е авантюра, няма нищо страшно.
         - Знам, че обичате много музиката, но не знам точно защо?
         Е.Ч.: Музиката играеше огромна роля в годините на моята младост.Сега не толкова. Най-голямата ми страст е Бах. Не мога да си обясня тази страст към него, но Бах винаги е бил за мен нещо като религия...
         - Имате ли чувство за отговорност пред другите?
         Е.Ч.: Никакво. Нито когато пиша, нито когато говоря. Пиша, за да се вълнувам. Иначе няма смисъл. Трябва да имаме смелостта да бъдем и жестоки...
         - Смисълът на живота е в пътя към смъртта, нали?
         Е.Ч.: Да, животът е път към смъртта. Драмата е не че ще умреш, а че ще се родиш. Най-важното нещо е раждането. В този смисъл будизмът ми изглежда по-дълбок като религия от християнството.
         - Само едно чудовище може да си позволи лукса да погледне нещата такива каквито са всъщност. Вие чудовище ли сте?
         Е.Ч.: Да! За да видиш нещата каквито са, трябва да си водил труден и жесток живот. Аз винаги съм бил извън живота...
         - Писахте: „Всички сме от един ад, в който всеки миг е едно чудо!“
         Е.Ч.: Да живееш на този свят не е нещо чак толкова изключително, както мислят някои. Трябва да се бориш против очевидното. Тогава всеки момент ще ти се стори героичен...

         в „Румъния Либера“
         по TV 5, Париж

         ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН (8 април 1911, Рашинари, окръг Сибиу, Румъния - 17 юни 1995 Париж, Франция) или Сьоран, както го наричаха французите, беше един от блестящите представители на голямата румънска диаспора в Париж (Бранкузи, Йонеско, Цара, Елиаде, Ана дьо Ноай, Енеску). От 1921 до 1924 година учи в елитния лицей „Георге Лазар“ в Сибиу, където се преселва семейството му. От 1928 до 1932 следва литература и философия в Букурещ. От 1932 почва да пише за големите румънски литературни и философски списания /„Календар“, „Време“, „Мисъл“, „Днес“ и др./. През 1934, вече известен литератор в Букурещ, издава първата си книга - сборника със статии и есета „От върховете на отчаянието“ - разсъждения върху лудостта и смъртта, абсурдността на съществуването и агонията на съзнанието. От тъмните глъбини на своите страхове младият Чоран се заклева да продължи да живее, съзирайки абсурдния комизъм и несъстоятелност на това свое решение Тогава е само на двадесет и четири и първата му книга го представя изцяло, напълно. В нея има една утешителна съкровеност и известна доза цинизъм: налице е религиозната му страст, бореща се със самата себе си, както и неговите екстравагантни представи за достойнство и чест, неговата скрита чувственост и лиризъм...
         През 1937 Чоран заминава за Париж с идеята да защити докторат по философия, но остава завинаги там - до смъртта си през 1995 (покосен от страшната и нелечима болест на Алцхаймер).
         Във Франция започва да пише на френски - езика, който по всеобщо признание, владееше до съвършенство; обявиха го за един от малцината големи стилисти на ХХ век. Французите го приеха дори в своята непристъпна академия. Но Чоран бе преди всичко философ - един от големите моралисти и хуманисти на века.
         Краят на нашата епоха е времето на Емил Чоран и неговата философия. Ние се нуждаем, преди да е станало прекалено късно, да достигнем до парадоксите на неговата горчивина и ожесточеност към света и самия себе си, за да открием и част от себе си.

предишна глава | съдържание