Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съдържание на книгата

 

КАК ДА ПОЛУЧИШ ПРЕПОРЪКА ОТ ФИЛОСОФ?

 

Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         Пристигнах в Париж през 1937 със стипендия, за да напиша дисертация, която така и не написах. Директорът на френския институт в Букурещ ме упрекна: „Платихме целия ви престой, а вие не направихте нищи!“. Отговорих му: „Много съжалявам, но не успях да намеря подходяща тема. Затова пък обиколих Франция, както никой друг! Наистина обиколих тази прекрасна земя с велосипед. Тогава директорът, който беше много сърдечен човек, се засмя и каза: „Да, по-добре е да опознаеш страна като Франция, отколкото да се заробиш с дисертация.“ И ми прости затова, че го измамих със стипендията. В края на годината ми поискаха две препоръки от професори във факултета по философия. Но аз не познавах нито един. В Париж водех доста безреден живот и общувах с долните слоеве на обществото. И е то, че се наложи да изпратя в Букурещ препоръки от двама професори от Сорбоната или от Колеж дьо Франс... Беше спешно, исках да продължат стипендията ми. Какво да направя? Телефонирах на един румънски студент да го попитам дали познава някого. „Познаваш ли Луи Лавел...“, ми каза той. Беше един много честен философ, бях чел съвсем малко от него. И все пак аз се срещнах с моя сънародник и отидохме при Лавел. Беше единадесет и тридесет сутринта. Започнахме да разговаряме и аз се държах доста нахално. Предварително бях информиран, че той не познава достатъчно добре немската философия. Заговорих за нея и забелязах, че започна да си води бележки. Към обяд съпругата му ни покани на масата. Тогава той ме попита: „Всъщност вие какво искате от мен?“ „Изпратиха ме със стипендия от Букурещ тук, в Париж, и имам нужда от препоръка, за да мога да остана още една година.“ „Добре, но аз не ви познавам“. „Но нали сега се запознахме?“ Луи Лавел беше много добър и достоен мъж, който водеше философската рубрика на „Льо Тан“, но като писател беше малко скучен. Направих отчаяна физиономия. „Как се казвате?“ Написах му името си на едно листче и отидох в съседната стая. След пет минути той влезе там с едно много полезно за мен писмо. След това намерих още една препоръка от друг професор. Вече не беше трудно. Казвам това, за да подчертая колко далече съм бил тогава от официалните културни среди...

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]