Вече не пиша, защото чувствам някаква отпадналост; отслабване на силите. Според мен важна е силата на една емоция, на едно чувство. Тъкмо това изчезна. Виждам у себе си някаква умора, нежелание за изказ. Не вярвам на думите. А и литературният спектакъл на Париж... Всички не спират да пишат - по цул ден, от сутрин до вечер... А аз отричах, отричах през целия си живот досега. Но вече не чувствам необходимост от подобно борбено отрицание! Вече съм изхабен...
         През целия си живот си мислех, че съм най-прозорливият човек, когото съм познавал - това е истинска форма на мегаломания. Но винаги съм имал усещането, че хората, с изключение на мен, живеят в света на илюзиите. Тук не става дума за някакво прозрение, а за една констатация: всички са склонни да се заблуждават, хората по принцип са наивни. Докато аз си присвоявах шанса, а може би малшанса, както предпочитате, да не се заблуждавам и по този начин да не участвам в нищо, да разигравам комедия пред другите, без всъщност да взимам някакво участие...

предишна глава | следваща глава