Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съдържание на книгата

 

„КНИГИТЕ САМИ ТРЯБВА ДА СЛЕДВАТ СЪДБАТА СИ“...

 

Среща с Емил Чоран през май 1991 в Париж

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         Достигнал патриаршеската възраст, именитият румънско-френски писател и философ Емил Мишел Чоран /роден 1911/ вече не пише. Чете и се разхожда. Всеки ден, привечер, прави „здравословна обиколка“ в своя квартал Сен Жермен дьо Пре.
         Посещава книжарниците и художествените галерии, като се стреми да мине незабелязан. Но тези дни репортер на „ФИГАРО ЛИТЕРЕР“ го изненадал пред дома му, на връщане от разходка, точно пред вратата на портиерката. Чоран погледнал с окуражаваща усмивка към журналиста и той се осмелил да го заговори:

 

         В: Извинете, Вие ли сте господин Чоран?
         О: Да.
         В: За мен е голяма чест да ви заговоря.
         О: О, така ли? Защо?
         В: Защото Вие сте... как да се изразя... гениален писател.
         О: Много се мил. Напоследък хората са много мили към мен. Всички... Гений!Боже мой! Какъв гений съм аз?... Писател?! Кажете ми какво са писателите? Не са ли хора като всички останали?... Те дори понякога проституират. Да, писателите наистина проституират!
         В: Извинете ме, но това с положителност не може да се каже за Вас...
         Изключено е. Та Вие досега нито веднъж не сте се показали по телевизията. Не давате никакви интервюта за вестниците.
         О: Мисля че всеки истински писател трябва да се разграничи от масмедийте... Книгите трябва сами да следват съдбата си. Да, винаги съм мислел така. Още когато бях начинаещ писател.
         /В този момент се приближава портиерката и подава на писателя покана за откриването на някаква изложба./
         /Изненадан/ Още една покана за утре. За същия час.
         В: Изглежда сте доста търсен...
         О: Получавам голяма кореспонденция. Доставя ми удоволствие. Но вече съм доста уморен.
         Нещо като философска умора?
         О: О, нещо много по-лошо! Умора на тялото, износване на организма. Но все пак мога да се разхождам всеки ден и да чета. Много обичам да чета.
         В: А какво четете? Романи?
         О: Не, романи не чета! И никога не съм ги обичал. Освен Достоевски когато бях много млад. Предпочитам биографиите: на артисти, музиканти, писатели, на известни личности от историята. Да, сега чета само биографии. Знаете ли, интересува ме главно как завършва един живот... Това ме вълнува.
         В: Господин Чоран, бих казал, че живеете в един много изискан квартал...
         О: От трийсет години съм тук. Не съм сменял жилището си. Обичам Сен Жермен дьо Пре.
         В: Това е квартал преди всичко на литератори, нали?
         О: Беше. Сега е доста буржоазен. Е, случва се да срещна някоя позната писателска фигура, но вече започнах да им забравям имената...
         В: Не Ви ли интересува интелектуалния живот на Париж?
         О: О, разбира се, интересува ме. Нямам нищо против него и дори се стремя да бъда в течение на всичко ново... Но, господине, Вие случайно да не сте журналист?
         В: Да, господин Чоран, и много Ви моля да ме извините...
         О: Млади човече, ще Ви дам един съвет: незабавно си сменете професията! Журналист! Това ме плаши!... Довиждане, млади господине, желая Ви приятна вечер!

 

 

         „Фигаро Литерер"
         Париж, май 1991

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]