На този свят има страни, които се радват на някакво особено благоволение - на тях всичко им се удава, дори паденията, дори катастрофите! Но има и други, които не могат нищо да постигнат - техните триумфи са всъщност провали. Поискат ли да се утвърдят и да направят скок, някаква външна неизбежна сила се намесва, сломява ги, връща ги в началното им положение. На тези страни са им отнети всички възможности, дори и шансът да се проявят като комични!
Да, да бъдеш французин, е само един неоспорим факт: човек не страда от него, не може и да му се зарадва - той просто разполага с една увереност, оправдаваща стария въпрос „Как е възможно човек да бъде персиец?“ (Монтескьо).
Парадоксът да бъдеш персиец (в нашия случай румънец) си е едно мъчение, което човек би трябвало да умее да използва добре, един недостатък, от който да има изгода. Аз признавам, че преди години изпитах срам от факта, че принадлежа към някаква си националност, към една общност на неуспели хора, за чийто произход никой не хранеше илюзии. Аз вярвах, а може би се лъжех, че ние, ръмунците, произлизаме от утайката на варварските народи, от сметта на великите завоеватели, от онези, които неуспели да продължат напред, към Запада, са останали между Карпатите и Дунав, за да се натикат там, тълпа от предатели-дезертьори от края на империята, измет, поръсена с пудрата на латинщината. Да, каквото миналото, такова и настоящето! Такова и бъдещето. Какво изпитание за моята нагла и безпардонна младост!
„Как е възможно човек да бъде румънец?“ беше за мен въпрос, на който не можех да отговоря, без да се почувствам унизен. Тогава мразех своите, своята страна, тези селяни, дошли сякаш извън Времето, вцепенени и затъпели... И аз се изчервявах при мисълта, че идвам от тях, отричах ги, отказвах се от тяхната „подвечност“, от тяхната увереност на вкаменени ларви, от тяхната геологическа задрямалост. Напусто търсех в техните черти някакъв трепет, някаква поза за бунт. Уви! В тях съзирах залеза на маймуната. Дали не произхождаха те от минералите?
Като не знаех как да ги помръдна, да ги съживя, започнах да мечтая за... тяхното унищожение. Камъните не ги убиват. Представлението, което те ми предлагаха, оправдаваше и смущаваше, подхранващше и отвращаваше моята истерия. Непрестанно проклинах жестоката случайност - да се родя сред тях. А те бяха обсебени от една велика идея: Съдбата. Аз пък я прогонвах с всички сили, защото виждах в нея само някакви хитрини на измамници, извинения за всички бягства, израз на здравия смисъл и на неговата злокобна философия.
Да, за какво трябваше да се захвана? Моята родна страна, чието съществуване очевидно нямаше никакъв смисъл, ми напомняше за нещо като резюме на Небитието или на материализация на Невъзможното, като някаква Испания, но без своя златен век, без конквистадорите и завоеванията й, без лудостите и без Дон Кихот на нашите разочарования. Да принадлежа на тази страна (Румъния), да съм част от нея, какъв урок по унижение и по сарказъм, каква беда, каква болест!
Да, бях доста самоуверен, доста дързък, за да проумея голямата идея, която властваше там, да разбера произхода й, опита или дълбочината, системата от беди, които тя предполагаше. Доста по-късно разбрах всичко това. И когато най-сетне успях трезво да я усетя, аз се помирих със своята родина и тя изведнъж престана да ме обсебва.
За да си спестят действието, поробените народи, като моя, се оставят на произвола на Съдбата - това е едно спасение, но заедно с това и начин да се тълкуват събитията: философия на историята за всеки ден, детерминистичен поглед върху сензитивна основа, метафизика на обстоятелствата...
Мисля, че ако германците също са чувствителни към Съдбата, те сигурно не виждат в нея някаква външна сила, а сили, излъчващи се от тяхната собствена воля. И тези сили накрая се изскубват от властта им, обръщат се срещу самите тях, готови да ги смажат и унищожат. Тоест, с други думи, всичко това зависи донякъде и от самите тях.
Отчаянието, което аз някога изпитвах, когато пред мен споменаваха (независимо по какъв повод!) думата „съдба“, сега ми се струва смешно и детинско. Но тогава не знаех, че ще стигна дотам да реагирам по същия този начин, когато, скрит за този звяк, ще му отдавам успехите и неуспехите си, а също и всички подробности на щастието и нещастието, че ще се захвана още по-здраво в Неизбежността с екстаза на корабокрушенец и че ще й отправям първите си мисли, преди да се изправя пред ужаса на новия ден. „Ти ще изчезнеш в Пространството, о, моя Русия“, писал поетът Фьодор Тютчев през XIX век. Аз бих могъл да използвам същите думи и с още по-голямо основание за моята страна, създадена да изчезне по друг начин, перфекто организирана,
за да бъде унищожена, притежаваща всички качества на анонимната жертва. Навикът на непрекъснатото страдание, завършеността на упадъка - само какъв стаж в училището на смазаните племена!
Първият румънски историк започва своята прочута хроника с думите: „Не човекът заповядва на Времето, а Времето заповядва на човека...“ Глупава формулировка, програма и надгробен надпис за един далечен
край на Европа. За да се усети тонът на народната чувствителност от държавите на Югоизтока, мисля, че трябва да си припомним оплакванията на Хора в древногръцките трагедии. По една странна традиция едно цяло етническо пространство е белязано от нея. Рутина на воплите, на нещастието, плъч на малките народи пред зверството на големите народи!
Но да не се оплакваме толкова! Утешително е все пак, че можем да противопоставим на хаоса по света компактността на нашите страдания и провали. Нали притежаваме утехата, че по отношение на болката ние сме компетентни като анатомичните манекени и ерудитите?
предишна глава | следваща глава
|