Емил Мишел Чоран

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съдържание на книгата

 

ЗА ГОГОЛ

 

Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         Някои спомени на съвременници ни го представят като светец, други - повечето от тях - каз призрак. „Толкова малко ми приличаше на живо същество, пише Аксаков, че на втория ден след смъртта си заприлича на фантом. И аз, който винаги съм се страхувал от трупове и призраци, не можах да се освободя от това натрапчиво усащане.“
         Вечно му беше студено. Непрекъснато повтаряше като безумен: „Тресе ме, студено ми е, тресе ме!“ Непрекъснато търчеше по разни лекари и клиники, не понасяше никакъв климат. Неговите биографи говорят открито за слабостта му, не толкова физическа, колкото душевна, която постепенно го изолира от околните. Но той, безсилният, притежава особена вътрешна сила, отделяща го от света, която го превръща в опасно и трудно достижимо създание. И колкото и да е парадоксално: той буди страх. Животно, излязло от животинското, човек без порода, живот, в който инстиктът дезертира. Безсилният се издига тъкмо чрез онова, което е изгубил: става предпочитана жертва на духа. А можем ли да си представим един безсилен плъх?
         Въздържанието - доброволно или насилствено - издига човешкия род над животинския, превръща човешкия вид в смесица от святост и ненормалност, която винаги ни интригува. Оттук идва и двусмисленото ни отношение към монасите или към мъжете, отказали да общуват с жени, с онези, които не са като нас.
         Самият Гогол казал веднъж, че ако се оставел на любовта, сигурно щял да „загине моментално“. Подобно признание, неочаквано и очароващо, ни подсеща за тайната на Сьорен Киркегор, за онези „бодли от месо“, за които ни говори той. И все пак датският философ е бил еротично същество: развалянето на неговия годеж, неуспехът му в любовта - всичко това го е измъчвало през целия му живот, променило го е и го е белязало - до неговите теологични писания. Тогава трябва ли да сравняваме Гогол със Суифт, с един друг „отнесен“? Но Суифт е имал шанса, макар и необичаен, поне да прави жертви за любовта, заради неговите Стела и Ванеса...
         Съществата, които живеят в „Ревизор“ или „Мъртви души“, забелязва един биограф, не представляват „нищо“ и въпреки това те са „всичко“! Наистина са лишени от „субстанция“ - в това е и тяхната универсалност. Какво са: Чичиков, Плюшкин, Собакевич, Ноздрьов, Манилов, Коробочка, Акакий от „Шинел“ или героят на „Нос“, ако не хора като самите нас, но лишени от съдържание? „Нулеви души“, казва Гогол. И въпреки това те стигат до известно величие - величието на баналността. Никой освен Гогол не стига толкова далече в разбирането и обрисуването на делничното. От толкова реализъм героите му стават безплътни, превръщат се в символи, в които откриваме себе си. Те не пропадат, те са вече пропаднали. Волю-неволю се сещаш за „Бесове“, но докато героите на Достоевски са устремили взор отвъд своите предели, тези на Гогол са свиват навътре и потъват в своято тривиалност.
         В последния период от живота си Гогол е бил обзет от угризения: неговите герои му се видели пошли, вулгарни и вредни. Решил, че трябва да ги промени, да ги направи по-добри, по-съвършени. Така написал втората част на „Мъртви души“, но за щастие я хвърлил в огъня. Героите му не можели да бъдат „спасени“. Жестът му се приел като изблик на безумие.
         Към края на дните си Гогол бил под властта на тъмни сили, които не знаел как да овладее. Хуморът му изчезнал, стопил се. Приятелите го изоставили. Направил грешката да публикува „Из моята кореспонденция“, която оценил като „плесница за публиката, плесница за моите приятели и плесница за самия мен“. Славянофилите и западняците се отрекли от него. Книгата била приета като апология на властта, крепостничеството, като крайно реакционно четиво. За нещастие по това време Гогол се свързал с някой си отец Матвей, агресивен и далечен на изкуството тип, който станал негов изповедник и съветник. Гогол му насел писмата си и този Матвей ги четял и постоянно го наставлявал.
         Когато талантът на един писател секне, глупостта на един духовник може да запълни опразненото от вдъхновението пространство. Влиянието на отец Матвей върху Гогол било по-силно от това на Пушкин. Поетът окуражавал гения, а духовникът се стараел да унищожи останките от този гений... А Гогол искал и да се накаже, да се самобичува.
         Някои твърдят, че неприятностите, които бил преживял, са заради това, че бил деформирал човешките образи в своето творчество. Аз мисля обратното: той е трябвало да плаща не заради това, а защото като художник ги е видял точно такива. Както сам признава - неговите персонажи просто са го преследвали. Хлестаков, Чичиков са били винаги край него и той не можел да избяга от тях. Не можел и да ги представи по друг начин. Съвестта му на художник не позволявала. Когато геният го напуснал, започнал да се кори и вайка. Искал да ги „поправи“. Но героите му се съпротивлявали. И това било истинска драма.
         С времето Гогол потъва в мистиката, губи се като художник.

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

Електронна публикация на 01. юли 2007 г.
Публикация в сб. „Сълзи и светци“, Изд. „Захарий Стоянов“, София, „Авангард Принт“, Русе, 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]