|
Всички светци са болнави, но за щастие, не всички болни са светци. Ето защо краят на страданията се обяснява с отсъствието на милост. Болката поддържа милостта, сякаш тя е необходимата храна за страстта. Чрез болката ние разбираме светците, а те - Небето.Но болката не е висше познание за всички. За смъртните тя е примирение...
* * *
От всички същества светците са най-малко самотни. Дори и в смъртта си. Винаги са придружавани от Исус или от ангелите. Макар да търсят самотата, те предават Богу дух публично.Тогава как да не ми изглежда горчива съдбата на онези, които изгасват без лъжовността на диалога?!
* * *
Обикновено хората не правят разлика между светците, които се раждат като светци и светците, които впоследствие стават такива. Но едно е да се появиш на белия свят като светец , а друго е да платиш прескъпо, за да те признаят за такъв. Святостта по рождение е по-удобна и е безотговорна. Роденият светец е просто инструмент на Божията милост, несъзнателен орган на перфектното. Ужасявам се, когато си помисля за светците, родени без талант , работили, за да станат светци, заплатили скъпо за това - с кръв и пот. Те са по-голямата част. И дължат всичко на страданието...
* * *
Само като забравим всичко, ние можем да си спомняме истински. Отслабването на паметта ни открива света, предшестващ Времето. Защо през безсънните, бели нощи ни спохождат светове, които преди това не сме познавали? Нощите не само, че не изтриват съдържанието на паметта / нашите истории/ , но и преминават обратния път на Времето. И тогава ни се струва, че през цялото време умираме.
* * *
Светците не са чували за философите, макар да знаят всичко на този свят. Сравнен с Аристотел всеки от тях е аналфабет! Кое тогава ни кара да мислим, че можем да научим нещо от философите. Взети заедно, всички те не струват колкото един светец. Всъщност цялата философия е въпрос без отговор...
* * *
Философите имат студена кръв. На света няма друга топлина освен тази около Господ. Затова всичко, което е Сибир в нашата душа, се стреми към светците...
* * *
Философите могат да се спасят от посредствеността единствено чрез скептицизма или мистиката - двете изпитани форми на отчаянието чрез познанието.
Мистиката е бягство от познанието, а скептицизма е познание без надежда. Но и в двата случая няма изход...
* * *
Завиждам единствено на изповедниците и на житиеписците на светците, да не казвам на техните "секретари".
Ако можех да разбера какво точно е казал Петер Олафсон за Света Бригита, Хайнрих де Хале за Метхилда от Магдебург, Рамон де Капуа за Катерина Сиенска, Фра Арнолдо за Анджела де Фолиньо и т.н., сигурно щях да бъда в течение на всички световни тайни, да узная толкова скрити и непозволени неща....
Да бъдеш близо до светеца в момент, когато той е раздвоен или смутен...
* * *
Да бъдеш хроникьор или писар в някой манастир, да чуваш и виждаш всичко и да го записваш - какво по-интересно и вълнуващо от това?
* * *
Църквата сгреши като канонизира само няколко жени. А трябваше да бъде по-благородна. Всяка жена, която плаче от любов или самота е светица. А църквата не разбра, че светците са замесени със сълзите на Господа.
* * *
Платон е разочарован, че нито един поет не бил възпял пространството над Небето. Тогава защо е бил чужд на музиката? И откъде знае Платон, че бълнуването и възторгът са сред най-хубавите състояния на човека?
Възможно е. Нали сам той казва, във "Федър", че му шепнели боговете?
* * *
Това, което прави светците несимпатични е добротата и особено тяхната безцветност ...
* * *
Ако Истината не беше толкова скучна, науката би отрекла напълно съществуването на Бог. Както Бог, така и светците са възможност за нас да избягаме от убийствената баналност на живота .
* * *
Има сълзи, които пробиват земята и изгряват като звезди в други небеса.Кой не би оплакал звездите от нашето небе?
Аз търся своите звезди другаде...
* * *
Не християнството донесе на този свят любовта и греха. Всичко беше известно доста преди това - хората живееха и умираха, обичаха и грешаха. Но все пак те не живееха и не умираха с желанието да умират. Християнството се заби като трън в сърцата им....
* * *
Виждам единствено сянката на Бог. И колкото се приближавам до него, толкова тази сянка се отдалечава от мен.
Побягвам, подгонен от собствения си страх...
* * *
Отдалечаването от света, без да се приближиш да Бог, може да те направи само циник.Всеки, който не е поет е осъден да будува. Без Бог всичко е нощ, но и с Него светлината невинаги е полезна. Животът губи смисъл и когато е с нас, и когато го няма...
* * *
Испанската мистика е изригване на абсолютното в историята. Епоха, в която екстазът се банализира, после - теоретизира, а Господ става нравоучителен, дидактичен...
Мистиката е ореол на всяка култура. Затова тя е и отвъд културата, както е музиката.
* * *
Умората от света често приема религиозна форма. Господ е море, в което сме готови да се потопим до забрава. По този начин ние бягаме от своята индивидуалност, от своето съществуване
* * *
Идеята за съществуването на Бог е може би най-практичната, но и най-опасната от всички, които някога са съществували. Чрез нея човечеството се спасява, но и се проваля...
"Абсолютното" е идея, разтворима в кръвта. Левкемията е градината, в която разцъфва Бог...
* * *
Винаги така съм си представял един музикант: човек, способен да чува през всички свои сетива...
Втората съпруга на Бах, Ана Магдалена, споделя в своята хроника, че била силно развълнувана от очите на своя божествен съпруг: очи, които чували музиката!
Бах е умеел да гледа "звуково". Мисля, че той е имал звуков контакт с Бога!
* * *
Отново Ана Магдалена Бах:"Влязох неочаквано в стаята му, когато той съчиняваше солото за алт "Ах, Голгота!" от "Матеус Пасион". Колко ме развълнува тогава лицето му, обикновено спокойно, а в този миг - бледо, обляно в сълзи. Той не ме забеляза. Бързо излязох и се разплаках по стълбите и аз..."
* * *
В музиката на Бах няма чувства - това е светът на Бога, свързан с една стълба от сълзи, по която се изкачват други сълзи...
* * *
Раят има един-единствен недостатък - не познава сълзите. Това е недостатък и на Бога...
* * *
Бах постоянно е препрочитал две книги, написани от забравени днес автори. Едната се е казвала "Време и вечност", а другата - "За сълзите на Исус". Тези две заглавия са квинтесенцията на неговата музика.
* * *
Бах е всичко! А какво е това "всичко"? Самият Бог. У Бах всичко е божествено...Пантеизъм без музика е "нонсенс", както биха казали англичаните.
* * *
Създателите не могат да бъдат религиозни. За да създаваш трябва да бъдеш напълно пасивен към света и гневен към онова, което той не е. Когато се ангажираш с творчество, губиш разстоянието между стойностите на нещата и те могат да те погълнат. Човек, който иска да вярва, не бива да прави нищо. Един активен човек не може да вярва наистина в Бога. Просто защото няма излишно време за това. Между живота и вярата има голяма пропаст. Самоубийството - и най-достойното , и най-жалкото - е потвърждение на живота и отрицание на вярата. Религиозните ценности губят своята субстанция в живота.
* * *
Всичко извън Бог е бездна, а Бог е велика бездна!
* * *
Гениалността е трагедия без критерии, без скрупули...
* * *
Всеки спомен е болестен симптом. Животът е чисто състояние, като биологичен феномен е абсолютна реалност.
Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал - това вече е неизлечима болест.
* * *
Романтизмът не е нищо друго, освен злоупотреба със спомените.
Новалис, Шопен, Шуман бяха прекалено болнави и станаха жертви на Спомена.
Да победиш навреме Времето - това е истинското Изкуство.
* * *
"Всичко е било някога!". Този шепот ни следва и в добрите, и в лошите дни на нашия живот. Тогава всички усещания са като спомени - лавина, която не можем да задържим.
Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци...
* * *
Твърде малко поети признават гениалността на сълзите.
Всички сълзи, които изтичат от Бога, са всъщност наши. А светците не подозират това...
* * *
Господ се люшка между Русия и Испания /между Достоевски и Ел Греко/. Две страни, бременни от Господ. Има и други такива страни, но тези двете, май, са първите...
* * *
Няколкото хилядолетия история това е и сериозна криза на властта и на Неговия авторитет. Народите се надпреварват да Го познават, без да подозират злото, което му носят.
Ако всички страни приличаха на Русия и Испания, днес Бог би бил напълно изчерпан. Руският и испанският атеизъм са вдъхновени от Горе. Чрез атеизма Бог се защищава от самия себе си...
* * *
След Ел Греко се питаш: какъв смисъл има небесната страст в живописта? Бил ли е някой по-близък до Бога от него?
* * *
Целият сумрак на холандската живопис не може да се сравни с интензивната драматичност, с изгарящата сянка на което и да е от платната на Ел Греко или Сурбаран. И двамата са рисували Свети Франциск Асизки. Един италианец, видян от двама испанци.Никой не се е приближил до Италия както тези двама иберийци...
Всяка святост е повече или по-малко испанска.На този народ му отива да бъде болнав - тогава е по-близо до Небето...
* * *
Може ли да се обича друга музика освен онази, която изразява отсъствието на човека от света?... Има толкова хора, които мислят, сънуват, мечтаят и размишляват, но никога не успяват да стигнат до Бога и до идеята за Него. Затова и музикантите, т.е. тези, които се задоволяват с "тъгата у себе си", остават чужди на Бога..
Абсолютното е специфична тоналност на тъгата.
* * *
Огромната пропаст между Бог и идеята за Него първи е определил Паскал, разграничавайки Бог на Йов и Абрахам от този на учените и философите.
Подобна пропаст съществува и между Бах и останалата музика; между Света Тереза от Акуила и останалите светци; между Рилке и останалата поезия....
* * *
Когато в делничен ден вляза случайно в църква, оставам изненадан от акордите на органа и изведнъж усещам присъствието на Божественото.
* * *
Динамизмът в изкуството бива иманентен и трансцедентален. При Ел Греко цветовете и фигурите "горят" вертикално. При Ван Гог образите са пламъци, а цветовете огньове. Но хоризонтални и разпилени в пространството. Ван Гог е един Ел Греко, но без Бог, без небе.
* * *
В изкуството центърът на тежестта е не толкова във формалната структура и в стила, колкото в атмосферата.
За Ел Греко светът е космическа лавина, дошла от Бога и той иска да бъде затрупан от нея; докато за Ван Гог тази лавина е от хаоса. Материята се разпада в бездната.
* * *
Дълг на самотния човек е да остане самотен.
* * *
Поставете една точка пред живота и той веднага ще изгуби очарованието си.
* * *
Не можем да заобикаляме Битието чрез обяснения. Можем да го обичаме, мразим, обожаваме, да се плашим от него...
* * *
Всичко променя образа си, дори Слънцето. Всичко остарява, дори и нещастието...
* * *
Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.
* * *
Понякога истината е само на една крачка от лъжата.
* * *
След като сме жадували да видим името си гравирано със златни букви на небосвода, можем да стигнем и до другата крайност - да поискаме да го изтрием отвсякъде.
* * *
Бих искал да настъпи хаос, но ме е страх да не се изгубя напълно в него...
* * *
Вселената не се тълкува; тя сама се изразява.
* * *
Гърците се пробудили за философията, когато техните богове им се видели недостатъчни. Философията им тръгнала оттам, откъдето свършвал Олимп .
* * *
Някои си сменят идеите по-често от вратовръзките.
* * *
Философията се изучава в агората, в градината или у дома. Катедрата е гробница за философа, смърт за всяка жива мисъл.
Катедрата е мисъл в траур.
* * *
Римляните, турците и англичаните са съумели да създадат трайни империи, защото не са се стремили да натрапват някаква доктрина на поробените от тях народи. Те не са били съблазнени от някаква псевдо-месианска идея
Освен това умело са редували моментите на грубост и подтисничество, с безразличие и мним либерализъм. Това е тайната на успеха на всеки господар, която не са знаели нито испанците от далечното минало, нито германците от близкото. Не я знаеха и "другарите" от Кремъл.
* * *
Всяка цивилизация отговаря на един от въпросите, които измъчват Вселената.
* * *
От гледна точка на мъдреците няма по-нечисти фигури от светците, а от гледна точка на светците - по-гнили и безполезни от мъдреците. В това е и голямата пропаст между човека, който мисли и човека, който чувства.
* * *
Съществуването на човека - това е най-странната от всички авантюри, познати в природата. Тя е и най-кратката авантюра. Нейният край е неизбежен и лесно предвидим. Евентуалното й продължение би било неприлично
* * *
Съжаленията обикновено ни навяват меланхолия. Но все пак те не спират дишането. В съжалението ние усещаме и безвъзвратността на миналото, но бъдещето все пак остава открито пред нас.
* * *
Ако все пак е нормално да умреш, не е чак толкова нормално да се стремиш към смъртта или постоянно да мислиш за нея.
* * *
И аз погледнах към небето, но не успях да видя нищо там...
Откак започнах да търся корена на Безсмъртието, започнах да не виждам Живота...
* * *
Биографиите не поетите са измислени, за да заемат мястото на живота, който всъщност те не са живели.
* * *
Нашите истини се различават твърде малко от измислиците...
* * *
Да мислиш означава да престанеш да благоговееш. Означава да се бунтуваш срещу тайнството , да провъзгласиш несъстоятелното...
* * *
Исус е отговорен за всички наши страдания . Неговата съвест трябва да е прекалено натоварена. Да , не познавам по-голяма вина от тази на Исус!
* * *
От всички исторически епохи аз бих избрал да живея в Древен Египет, по времето когато великите фараони са издигали своите гигантски пирамиди.
Да стоиш под ударите на камшика, но да виждаш как изграденото от теб остава във Вечността! Мисля, че последният египетски роб е бил по-близо до Вечността от всеки западен философ.
За нас небето се превърна в надгробен камък! Модерният свят е застигнат от проклятието на завършените неща...
* * *
Защо едрите и дебелите хора умират грозно? Може би защото, когато материята е в повече, смъртта си намира повече място, а страхът, като следва пропорциите на материята става по-голям.
Когато си спомня за големия страх на Лев Толстой пред смъртта, разбирам предчувствията на слоновете преди да умрат...
* * *
Границата на всяка мъка е по-голяма от самата мъка.
* * *
Очите не виждат нищо. Затова разбирам Катерина Емерих когато казва, че виждала през сърцето си! Това е зрението на светците. Тогава как да не виждат повече от нас. Ние възприемаме света само до хоризонта. Окото има ограничен периметър: то вижда само отвън. А светът вътре в сърцето е единственият път към подсъзнанието. Визуалното поле на сърцето? Светът плюс Бог, плюс Небитието. Или всичко!
* * *
Окото може да уголемява, докато в сърцето всичко е голямо. И разбирам защо Света Метхилда от Мекленбург се оплаквала, че не можели да я утешат нито светците, нито красотата на този свят, и тя вярвала единствено в Исус, в неговото сърце...
Да, нито мистиците, нито светците имат нужда от очи; те не гледат света. Сърцето е тяхното истинско зрение...
* * *
"Аз не правя разлика между сълзите и музиката", писа Фридрих Ницше.
Който не може да разбере това, сигурно не е преживял дори един истински миг с музиката. Не познавам нищо по-ценно на този свят от музиката на сълзите. Тръгнала от угризенията на Рая, самата тя ражда това угризение - сълзите!
* * *
Светците живеят сред пламъците, а мъдреците - извън тях.
* * *
Бетовен издържа дълго на напора на мъката. Това понякога ме отчуждава от него. Шопен или Шуман, в сравнение с него, копнеят за мъката. Бетовен е горд в борбата си. Познал неведнъж отчаянието, той е срещал и "сянката на смъртта в очите", за която говори Йов.
* * *
В деня на моята смърт ще завали дъжд от рози, каза Света Тереза от Лизийо..."Рози, които пръскат мириса на гола светица", писа Рилке.
* * *
След Шекспир и Достоевски не можем да бъдем вече мъдри. Хората са преоткрили именно чрез тях страданието и са започнали, отказвайки се от първия си спомен, да се гордеят, че са изгубили Рая.
* * *
Обективно погледнато, всички смъртни са равни пред смъртта. Няма нито един, който да не може да умре всеки момент.
Субективно погледнато - това е най-важното! - едни са винаги по-близо до смъртта, а други - по-далече.
* * *
Обективната смърт, като изключим твърдението на Рилке, няма никакъв смисъл. Така е и при Новалис. Но няма поет, който да е умирал само веднъж.
* * *
Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.
Съществата може би изчезват някъде в Рая. Страшно е да си мислиш постоянно за смъртта. Съществата, които не познават изобщо това чувство са като птичките в небето; четат съдбата си в извивките на облаците.
* * *
Примирението пред смъртта е начин да се преодолее страха от нея. Без този страх няма смисъл да умреш. Сякаш смъртта съществува само заради него. Мъдростта, която се ражда в съгласие със смъртта, е нещо твърде неистинско, изкуствено. Дори и Монтен е бил засегнат от този фалш. Иначе как да си обясним защо толкова се е гордеел с приемането на Неизбежното?
* * *
Господи, ще събера сълзите пред вратите на Ада и ще си свия гнездо от тях. Ще събера и всички сенки и залези.
Не си ли ти, Господи, грешка на сърцето или си светлината на Разума?
* * *
Погребален полъх и моцартова грациозност... Който не го почувства няма да узнае, че грацията е триумф над тъгата, че всъщност всяка грация е меланхолична. Едно моцартово анданте не винаги звучи радостно и щастливо. Концертът за пиано и оркестър в ла мажор е типичен пример. Моцарт е имал мажорна душа, но твърде често се е чувствал минорно.
* * *
Ана Магдалена Бах пише в своята "Хроника на семейство Бах", че нейният съпруг се е вдъхновявал често от темата за смъртта, че тя е била един от най-важните мотиви в музиката му. И без това ние знаем, че изворите на възвишеното у Бах са медитациите за смъртта и носталгията по Небето. У Моцарт не срещаме нито едното, нито другото. Затова неговата музика е божествена, но не и възвишена, както твърдят някои. Лично аз не познавам друг по-антикосмичен композитор от Волфганг Амадеус Моцарт.
* * *
Колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-ясно си даваш сметка, че нищо не си научил и само потъваш в спомените си. Просто имитираш света, в който преди си живял. Не печелиш нищо и нищо не губиш. Това е една обратна еволюция. Така се ражда съмнението за един живот. Нашето същество имитира една първоначална визия. Какъв е тогава метафизичния смисъл на светците? Светците имитират Бога под безсъзнателната власт на първия спомен.
За всеки човек Бог е първият начален спомен. Но след като паметта регресира, светците възстановяват този спомен, без да могат да проумеят смисъла на своите страдания.
* * *
Достоевски бе последният човек, който се опита да спаси Рая. Но не успя. Той само пробуди нашата слабост към разрушението.
* * *
Моето нежелано настояще се ниже и размотава. Върти ме наляво и надясно, а аз не мога да го овладея; коментирам го - роб съм на своите мисли, играя си с тях, същински смешник от цирка....
* * *
Бих искал да мога да видя поне една сълза, погълната от Земята....Всички те потъват по незнайните пътища към Небето.
Само мъката предхожда сълзите. Светците не правят нищо друго, освен да възвърнат вярата ни в сълзите...
* * *
Не можем да се приближим до светците и да ги опознаем.
Само когато събудим заспалите сълзи у нас, ще разберем дали сме хора или не сме.
* * *
Сама по себе си святостта не е интересна. Интересни са житията на светците; пътят, по който един човек се отказва от себе си, за да поеме кръста на святостта...
А пътят на житиеписеца? Да върви по следите на светците, да намокри нозете си в техните сълзи...
* * *
Джелал-един-Руми: "Гласът на цигулката - шум от отваряща се райска порта"...
* * *
Може ли да се сравни нещо на този свят с въздишката на ангела?
* * *
Какво да кажем на слепеца, който се оплаква в стихотворението на Рилке:
"Не мога да живея тъй с небето в мен!"
Ще го погалим и ще му кажем, че не можем да живеем със земята, дето е под нозете ни....
* * *
Мнозина светци, а също и светици, споделят, че искат да си починат като положат чела върху сърцето на Исус. И желанието на всички се изпълва.
Сега разбирам защо сърцето на Спасителя не престана да бие през тези две хиляди години!
Исусе Христе, сърцето ти се хранеше с кръвта на светците и се обличаше с потта на техните чела!
* * *
Светът се твори в безумие и всичко извън него е просто мираж...
* * *
Който не обича природата, не обича и музиката. Пейзажите, които събуждат у нас музикални представи не могат да бъдат запомнени.
Този, който не се е изгубвал сред меланхолията на пустеещите паркове и градини, няма да усети грациозността на Моцартовата музика... Свечеряване без Бетовен? В музиката наистина има нещо космическо. Да, без любовта към природата не бихме могли да усетим Музиката...
* * *
Смъртта няма смисъл, освен при хора, обичащи страстно живота. Да умреш без да има с какво да се разделиш?! Да се оттеглиш, да се отречеш от живота, а също и от смъртта...
* * *
Органът не може да се побере в границите на душата. Той изразява не само безпокойството на пространството, но и вътрешното вълнение на Бога. А това надхвърля рамките на сърцето. Органът е инструмент, който прави по-страшно нашето отдалечаване от Бога. Затова неговите вибрации ни вълнуват и ни карат да се стремим към него...
* * *
Йов, космическият плач на органа, плачещите върби... Отворените рани на природата и на душата... И сърцето човешко - открита рана!
* * *
Всеки вид екстаз допълва сексуалността. Тя не би имала никакъв смисъл, ако не беше посредствеността на хората. А и те не могат по друг начин да излязат от своите кожи - сексуалността ги спасява макар и временно. Сексуалният акт надхвърля биологическия си смисъл.Той е триумф над животинското у човека. Сексуалността е единствената врата към Небето в биологията....
* * *
Светците не са асексуални , те са транссексуални. Те нямат нужда от "прозренията" на сексуалността. Да бъдеш светец, не означава ли да бъдеш извън света?Какво тогава би добавила сексуалността?
* * *
Моцарт ме кара да съжалявам за греха на Адам...
* * *
Екстазът отваря очите: в него ти си това, което виждаш. Той освобождава взора ни. Бернини е разбрал това, като ни е представил света Тереза в едно екстатично състояние, с полузатворени очи. Същото състояние откриваме и в портрета на свети Франциск Асизки от Зурбаран, този ненадминат испански живописец.
* * *
Единствено Раят или морето могат да ме откъснат от музиката.
* * *
Най-големите разкаяния предизвикаха у мен : Ботичели, Клод Лорен, Антоан Вато, Моцарт и Коро. Бях доста неподготвен за това щастие. А дали усетих нещо друго освен меланхолията и тъгата?
* * *
Щастието е очарователна пауза в пасторалната музика на ХVIII век. Лично аз мога да говоря за него единствено чрез чутото.
* * *
Тъгата хвърля душата ми сред сянката на манастирите. Тогава започвам да разбирам светците... Колкото и да ми се иска те да ни придружават по нашия път - изоставят ни по средата, сред неволите и разкаянието.
Душата на светците поема друга посока - прави ос към Бога. А нашата напразно търси помощ и утеха...
* * *
Има хора, които са готови да стилизират смъртта. За тях да умреш е въпрос на форма. Но смъртта е и материя. Затова не може да се умре елегантно като се заобиколи грозотата на смъртта.
* * *
Това, по което се отличават хората от светците не е ориентацията им към Небето, а отношението им към тялото.
Дали за светците тялото все пак е проблем? Когато са болни, е сигурно.
* * *
На двадесет и четири години Кристина Ебнер сънувала сън, който не може да ни остави равнодушни. Сънувала, че е бременна и че носи в утробата си Исус. Стояла почти неподвижна, за да не повреди плода. След като родила, взела на ръце младенеца и казала: "Радвайте се, заедно с мен, защото заченах Исус и го родих!"
Нещастието й било, че се събудила...
Кристина Ебнер от Германия живяла между 1277 и 1355 година...
* * *
Който съумее да надвие страха си от смъртта, значи е надвил живота...
* * *
Само богатите чувстват смъртта; бедните я очакват. Нитo един просяк не умира. Само богатите умират...
* * *
Обичам светците заради страстната наивност, която излъчват техните малко детински фигури. Очите им - вечно полузатворени под клепките, запазили тайните им; загадъчната усмивка, разбиращият поглед; бледите устни, крехките ръце, готови да прегърнат света и всеки вярващ...
Но как да отворят светците очите си за света?
* * *
Шекспир и Достоевски ти оставят едно съжаление : че не си светец или престъпник. Двете форми на саморазрушението...
* * *
Светците не познават книгите. Тогава как пишат така хубаво? Само вдъхновение ли имат? Мисля, че имат и стил...
Лесно е да пишеш, когато сам Бог ти нашепва.
Съчиненията на светците са прости и свръхчовешки. Но все пак те не са писатели. Хората не ги приемат като писатели, защото не могат да се сравнят с тях в човешки план...
* * *
Оттеглянето в света на спомените може да те направи метафизик; навлизането в началото на света - светец.
* * *
Голямо щастие за Исус бе, че умря млад. Ако беше доживял до шейсет сигурно щеше да напише сам спомените си...
* * *
Може би най-компромисната фигура в историята е Йосиф, бащата на Исус. Християните са го изпратили в глуха линия. Направили са го за смях и варварите. Ако той беше успял да каже поне веднъж истината, неговият син щеше да си остане тъмен и неразбран евреин.
* * *
Триумфът на християнството произхожда и от липсата на гордост. Концепцията за непорочното зачатие тръгва от милостта на света и от подлостта на един мъж...
* * *
Само публичният дом или сълзата на светеца могат да ни избавят - разбира се, временно - от страха от смъртта.
* * *
Църквата винаги е гледала подозрително на частните прозрения на светците, онези които са свързани с Бога и с техния личен живот...
Исус нарича Анджела от Фолиньо с галеното име Лела и й показва своите рани с думите: "Те всичките са за теб..." Той казва и на Маргарита от Кортона: "На света няма друг, когото да обичам повече от теб..." Разбира се, това са неофициални признания. Това са сладките лудости на святостта. Можем да ги приемем с известна доза ревност...
* * *
Според Жак от Воражен, една от ролите на ангелите е да запечатват в душите на хората спомена за страданията на Исус. Аз ги считам за "небесни агенти на Забравата"...
* * *
Душа без музика е красота без меланхолия...
* * *
Християнството не е нищо друго, освен сълзи, от които остават следи - солени и горчиви.
* * *
Паскал е светец без темперамент.
* * *
Голямата заслуга на Фридрих Ницше е, че е знаел навреме да се предпази от святостта.
Какво щеше да стане с Ницше ако беше дал път на своите възторзи? Един Паскал с лудостите на светците....
* * *
Здрав си, докато вярваш във философията, а когато започнеш сам да мислиш, започват болестите...
* * *
Философията е коректив на смъртта.
На този свят все още има хора, които вярват в дълбочината на философията.
* * *
Единственото достойнство на философите е, че понякога се изчервяват подобно на обикновените хора.
Платон и Ницше правеха изключение: те се изчервяваха непрекъснато.
Първият искаше да ни избави от света, а вторият - от самите нас.
Мисля, че и светците има какво да научат от Платон и Ницше. Те спасиха честта на философията.
* * *
Всичко отвъд материята е музика. Дори Бог е звукова халюцинация!
* * *
Всеки човек - от раждането си до смъртта - изкупва греха, че не е Бог. Затова животът за вярващите не е нищо друго освен непрекъсната религиозна криза, а за невярващите - драма.
* * *
В "Крал Лир" Шекспир определя лудостта като отделяне на духа от... болката.
Това е шансът на лудите. Техният помътен разум отстранява тъгата. Те никога не я срещат отблизо... За разлика от нормалните хора.
* * *
Всички светци са болнави, но за щастие, не всички болнави са светци.
Ето защо краят на страданията се обяснява с отсъствието на пощадата.
* * *
Болката поддържа пощадата, сякаш тя е незаменимата храна на страстта.
Чрез болката разбираме светците, а чрез светците - небето. Но не всички разбират болката...
* * *
Отсъствието на гордост у нас компрометира смъртта. . Християнството и не знам още кой ни е научил да затваряме очи пред смъртта - да ни намери тя: смирени и послушни.
Възпитание от две хилядолетия ни е приучило да умираме скромно. Да умираме "надолу". Без да имаме куража да погледнем "нагоре", към Небето и Слънцето...
* * *
Колкото пъти чета и препрочитам житията на светците и мъчениците, а също и биографиите на Ницше и Достоевски, изпитвам непреодолимото желание да се обеся на някоя звезда, да потъна в бездната на мрака...
А после ме обзема радостен трепет. Готов съм да прегърна цялото небе!
* * *
Идеята за Бога е може би най-практичната, но и най-опасната от всички, които човечеството някога е раждало. Чрез нея то се "спасява" и се проваля...
* * *
В края на Средновековието имало книга, озаглавена "Изкуството да умираш". Успехът й бил изключително голям. Дали някой днес би написал подобна книга?
* * *
Това, което ни отдалечава от Средновековието и Античността е неспособността ни да се подготвим за смъртта. Вече никой не култивира това чувство у себе си, не мисли как да я посрещне и какво ще стане след нея.
* * *
Древните са знаели как да умират. С тях се е породило и презрението към смъртта. Да се издигат вътрешно над смъртта е бил техен идеал. За нас смъртта е изненада - страшна, неприятна. Поражда само драматизъм и ужас. Докато древните са били готови за нея, посрещали са я дори с усмивка. Приемали са нейната неизбежност. Нещо повече: създали са цяло изкуство - "да умираш", което, уви, вече не може да ни бъде от полза.
* * *
Не може да се мисли по друг начин , освен хоризонтално. Невъзможно е да си представиш света вертикално. Животното би се превърнало в човек, ако успее да премине от хоризонтална във вертикална позиция...
Когато си легнал, с очи към небето, или към някоя точка, между теб и света се открива празно пространство. Нито една мисъл не се ражда в движение: затова хоризонталната неподвижност е необходимо условие за всяка медитация. Вярно е, че така не се раждат веселите мисли. Но медитацията е и израз на неучастието и като такава е нетолерантна. Историята е резултат от вертикалата, а не от хоризонталата.
* * *
Испанската мистика е нашествие на абсолютното в историята. Епоха, в която екстазът се банализира, веднага след като се е превърнал в теория, а Бог се изучава според една абсурдна дидактика.
Мистиката е ореолът на всяка култура, нейната последна присъда. Затова тя е отвъд културата, както е и музиката.
* * *
Когато слушаш Бах, сякаш виждаш образа на Бога.
* * *
Музиката на Бах е генератор на Божественото. След една негова оратория , кантата или пасион /страст/ трябва да има и Бог. Иначе цялата музика на кантора от Лайпциг би била една измамна илюзия.
Какво е било небето по негово време сега не се знае. Но от Бах насам съм сигурен, че Бог съществува...
* * *
И когато си помисля, а това често ми се случва, колко теолози и философи са си губили времето да търсят убедителни аргументи за съществуването на Бог, без да се сетят, че всъщност има само един истински и валиден аргумент: Йохан Себастиен Бах!
* * *
Християнството е много по-дълбоко, отколкото можем да си представим. Неговите столетия са твърде много . Отдавна се е превърнало в държавна религия. Това, че човек не го е "разложил" и унищожил доказва по безспорен начин неговата метафизична природа.
Човек не може да понесе насилието, което пораждат проблемите на християнството. Тази религия узакони безпокойството в нашите души; държи ни "под натиск" повече от две хилядолетия.
Християнството - една лавина от метафизична несдържаност - въведе смъртта, страданието, Исус и Бог в ежедневието на хората, в политиката, сделките, печалбите и загубите. От това възникнаха кризи - една след друга по-тежки и по-продължителни.
Много тревоги донесе християнството на човешкия род - трудно е сега да се изброят. Демонът на християнството беляза с кръст сърцето ни. Не можем да се освободим от него, освен ако не решим да се обесим, да се принесем в жертва заради него...
Но в края на краищата трябва да останем човеци.
Християнството направи огромна пропаганда за един истински Бог. Когато започнем решителна битка с неговите легиони от ангели и светци, ще настъпи най-страшното клане в историята. Ще потекат реки от кръв дори от очите ни ...
И ние ще отключим всички наши тайни...
* * *
От Ренесанса насам нито един от нас не е познал истински примирението. Това придава трагичен ореол на модерния човек. Древните са се примирявали пред Съдбата. А ние не искаме.
Древните не са правили трагедии заради своите страдания. А ние сме склонни да драматизираме и най-дребния и незначителен факт.
* * *
Ангелите виждат всичко, но не знаят нищо. Те са аналфабети на перфектността. Не са проявили и най-малкото любопитство - да чуят как змията изкушава Адам и Ева. Колко добре би било за тях да бъдат близо до човека! Онези от тях, които паднаха, бяха обявени за предатели. Техният род остана чужд на изкушенията... Когато бяхме заедно с тях в Бога и ние не разбирахме нищо. Сега приемаме и разбираме ангелите чрез спомена и надеждата за едно завръщане. Те ще ни разберат чрез своите предчувствия. Но дали ще ги имат? Не бих простил на онзи ангел със сабята, дето не тръгна след Адам, за да реабилитира своя род. Всъщност грехопадението на Адам е единственият исторически акт в Рая.
* * *
Когато мелодиите ни затрупват като лавина със сладостната си печал, мечтая за една ароматна смърт... Знам, че светците са събрали толкова музика у себе си, че труповете им не могат да не миришат.
Ще имам ли и аз толкова музика у себе си, за да не умра? Има толкова красиви менуети, след които не би трябвало да миришеш на лошо.
* * *
Само музиката може да ми донесе усещането за безсмъртие. Онези ясни, спокойни дни, в които душата приема цвета на небето. В тях се възраждат звуците-спомени. Тогава напразно ще търсиш сълзите си...
* * *
Доста хора си задават въпроса дали живота има смисъл. Всъщност всичко се свежда до това дали животът е поносим. Проблемите изчезват, появяват се желанията...
* * *
Голямото предимство на Бога е, че за него можеш да мислиш каквото си искаш. Колкото повече свързваш мислите си, толкова по-малко се съобразяваш с противоречията и рискуваш да се приближиш до Истината.
* * *
Можеш да опознаеш един човек по нивото, до което музиката е стигнала до неговата душа. Но лично аз се интересувам и от удавените в музиката
Има души, които са удавени в музиката, без да притежават музикално образование или достатъчна музикална култура. Което означава, че всички ние се раждаме с определено количество вибрации, способни да раздвижат нашата мъка. Ние носим у себе си цялата музика, която сме чули през живота си, която е останала да лежи в паметта ни. Всичко, което е музикално у нас, е само спомен. А на този свят няма музика без спомен за Рая и за Грехопадението...
* * *
Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.
* * *
Скуката е най-елементарната форма за спиране на времето, докато екстазът е последната и най-сложната. Когато скучаем времето винаги спира.
* * *
Цветът е състояние на душата. При всяка по-нюансирана чувствителност цветовете предизвикват появата на нови тоналности, така че можем да "преведем" духовния живот през една хроматична гама.
Някои хора остават напълно безразлични към залеза, докато други се опиват от цветовете му.
* * *
В света на чистата светлина, духовният живот би бил хомогенен, с едно-единствено измерение.. Липсата на цвят говори за психическа белота. Цветът е страданието на светлината, каза Гьоте. А нашето страдание?Не страдаме ли ние, хората, заедно с всички цветове?
* * *
Най-важното в живота е да умееш да скучаеш екзистенциално.
Нещастието е в това, че почти всички хора остават на повърхността на... скуката. Изисква се повече стил, за да надживееш истинската омраза.
* * *
Християните говориха прекалено за агонията на душата. Построиха толкова много църкви и храмове, само за да не потънат, да не изчезнат от света.
А може би църквите са само гробове на страха...
* * *
Когато не те вълнува нищо, Бетовен ти изглежда тъжен . Тогава Брамс ти става по-близък, защото у него има по-малко гордост в тъгата...
* * *
"Мистикът е човек, който ти говори за твоята тайна, когато ти мълчиш." - не мога да се сетя кой беше този мъдрец, произнесъл тази глупава фраза.
* * *
Каква е разликата между мистиците и светците? Първите си остават на нивото на вътрешните виждания и представи, а вторите ги реализират практически. Святостта е следствие от мистицизма. Всеки светец е и мистик; докато не всеки мистик е светец. Милосърдието не е атрибут на мистиката; без него няма святост. Мистиката и етиката, представени в свръхчовешки план, раждат смущаващия феномен на святостта. Мистиците се чувстват добре, когато се докосват до небесното.
За светците е трудно да поемат страданията на хората. Светецът е и политическа личност, докато мистикът не е. Светците са най-активните измежду хората. Тревожните жития на светците не са биографии или животописи. Тяхната дейност се развива в една посока; като вариации върху един мотив - абсолютна страст в едно-единствено измерение.
* * *
Какво означава това "съвременник"? Човек, когото би искал да убиеш, без да знаеш точно как.
* * *
Някой от древните автори писа, че "тъгата е резултат от забавянето на кръвта". Кръв, която е застояла...
* * *
Човек свършва, превръща се в мъдрец, не когато престане да обича, а когато спре да мрази. Омразата ни съхранява. В нейния химически състав е скрито тайнството на живота.
Омразата е най-силният стимулатор познат на човека. При това се понася най-добре от всеки организъм, дори и от най-изтощения.
* * *
Всичко е фриволно - дори и идеята за Бога - когато застане пред Страшния съд. Стигнал веднъж до него, ти изпитваш срам пред всичко, което не принадлежи на свършека на света.
Не е ли вълнуващо, че идеята за Страшния съд се е родила през пролетта? Наистина през това време у поетите се появява носталгия по смъртта и Страшния съд...
* * *
Ако меланхолията е болест, за нея просто няма лек. Италианските поети се опитаха да се излекуват от нея. Те тичаха подир пролетта, за да се избавят от меланхолията...
* * *
Всички камбани те зоват към Страшния съд. Може би затова църковните кули ти изглеждат като протест срещу живота. Те предизвестяват края на света, тържествената агония на християнството...
* * *
Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.
* * *
Страстта към Абсолютното в една скептична душа! Ангел, докоснат от прокажен. Всичко, което не е Бог или червей е хибрид.
* * *
Има пролетни дни, които направо те разстройват с топлия си и депресиращ вятър, когато ти се струва, че всички болни ще умрат преди залез слънце, а здравите ще се разболеят. В тези дни случайно си спомняш име на забравено момиче, което не ти е казало нищо, когато си го срещнал в младостта, но сега то те кара да изпаднеш в меланхолия. Болките от миналото излизат още по-остри. И сякаш природата е болна.
Пролетта е сезон чувствен и мелодраматичен, в който търсиш любовта или смъртта...
* * *
Ако меланхолията е болка, за нея няма лек през пролетта...
* * *
Венеция не е историческа реалност. Тя е плод на меланхолията или по-скоро нейна функция. Град на сълзите, на безкрайността, на съмнението, на съня...
* * *
Мисля си за херменевтиката на сълзите, за техните извори.
Сълзите дават характер на вечността, те я спасяват. Те съдят и отсъждат. Коментарът към тях е ключ към универсалното. Смисълът на подобна херменевтика е да ни упъти в пространствата между екстаза и проклятието.
* * *
Неведнъж изпитваш желание да умреш от глад и се питаш откъде идва у теб тази саморазрушителна страст. Искаш да се видиш унизен и изоставен, потъпкан и оплют от минувачите. Но себеподобните са тъй безпощадни към теб, че няма да ти позволят свободата да умреш от глад. Обществото може да те лиши от всичко, но не и от свободата да издъхнеш, когато сам ти пожелаеш...
* * *
Две неща, на които просто не мога да устоя: музиката на Бах и оплакванията на слугините привечер...
* * *
С времето не преставаш да чуваш мълчанието и музиката на самотата - отчуждаваш се от мистиката.
"Хармонията на сферите" е банална само за глупаците и философите. За мистиците - тя е всичко. А когато пространството стане астрално и засветят светлините на сълзите, можеш да умреш под звуците на ангелските флейти.
* * *
И най-смиреният християнин понякога говори с Бога като с равен. Ако не го възпираше религията, човек би се отказал от редица изконни добродетели. Затова атеизмът възхвалява свободата, разговаряйки с Бог отвисоко и като издига гордостта над божественото.
Но този, който презира Висшия принцип е осъден на вечно робство.
Ние сме "ние" само, доколкото можем да бъдем смирени.
А моят Бог обитава подземното небе..
* * *
Този, който не е по рождение щастлив, не може да познае щастието по друг начин, освен след преживени кризи на отчаяние. След тази "агония на сърцето" често настъпва еуфория, надминаваща и най-розовите ни сънища.
Страх ме е от прекаленото щастие, способно да смути непривикналата ми душа....
* * *
Обичам само народите, които са астрономи. Халдейците, Асирийците, египтяните, които заради любовта си към небето не са записвали историята си...
Народ, пристрастен към астрономията, не може да бъде империалист
Този, който не гледа нагоре, не обича Небето...
Между звездите и войната - това е изборът на всеки истински народ. Има смисъл да умреш само на бойното поле или под светлината на една звезда.
* * *
"Самотата ме направи съвременник на мъртвите", казваше Баре.
Как така: няма ли "живот в самотата"? Само Вечността ли...
* * *
Пролет. Безличен неделен следобед и един петел ...
Мълчание като след Страшния съд, а после мощно "кукуригу" разкъсва космическата тишина. Сигурно и преди самия Страшен съд някой петел ще изкрещи в ухото ми, за да ни го възвести...
* * *
Ако бях поет, сигурно нямаше да оставя Нерон неотмъстен. Бих написал нещо за меланхолията на безумните императори...
За агонията на една империя...
Историците не разбраха, че безумният и тъжен император е необходим цвят в този залез.
Всъщност какво знаят историците за порока и престъплението, породени от тъгата?
Само тези, които разбират Нероновата тъга, могат да бъдат поети.
* * *
Достоевски е несправедлив към Разколников - принуждава го да се провали заради една истина.
Хората се разделят на две категории заради отношението си към истината. От едната страна е мнозинството, което живее автоматично, без да се замисля и да преминава границите на позволеното.А от другата - малцинството, повярвало, че всичко му е позволено. Второто е готово да изкупи чрез трагичния си и напрегнат живот, срама на природата и посредствеността на битието.
* * *
Изходната точка на Разколников е справедлива. Но защото тогава той отива към своя край? Страхувал ли се е Достоевски от последиците на своите принципи? Или човек като него, видял с очите си смъртта, не иска да мисли за последствията? Бил ли е убеден в грешката на своя герой? Или Разколников се е провалил, защото е видял, че всъщност не принадлежи към малцинството на избранниците?
* * *
Спектакъл, достоен за Шекспир или Достоевски: светец-престъпник!
* * *
Халюцинация: да видиш ореол на светец, който държи... кинжал.
Наистина може ли да си представим по-двусмислена история?
* * *
Една меланхолия може да се подслади само от друга меланхолия....
Тогава какво ще правим без поетите?
Безкрайната злъч на поетите е оазис в пустинята на живота...
* * *
Планини се преобърнаха, остри скали се забиха в душата ми!
Господи, възспри природата си, задето не е сътворила смъртните по своите мерки!
* * *
Не бих могъл да умра преди да умре всичко у мен. Със съзнанието на космически престъпник, бих искал пълно удовлетворение и тотално угризение.
Нищо не би ме свързало със света, и с моята жертва. Не бих имал повече нужда от самота. Не бих умрял с мисълта, че ще се преродя в някакъв червей...
* * *
Един от изворите на нашето нещастие е желанието ни да рушим и да даваме воля на престъпните си желания.
Отвращението ни от останалите хора се дължи и на потиснатите ни криминални наклонности.
Съществата, които не сме убили, ние мразим силно и те непрекъснато подклаждат нашата мизантропия.
* * *
Всеки от нас е потенциален, нереализирал се палач...
* * *
Някой казваше, че скуката била начин да обеднеят богатите. Наистина бедните не скучаят. Но колко жалък и отчайващ е моралният климат на бедността.
Светът се дели на собственици и просяци. Бедните са някъде по средата. Бедните съставят блудкавата плоскост на света.
Просяците са същите реакционери, каквито са и собствениците. Нито едните, нито другите се стремят към промяната и прогреса.
Без бедните хора, които носят товара на света, няма да има общество.
Собствениците са зверове, докато просяците не искат всъщност нищо.
* * *
Ако на света нямаше бедни хора, идеята за гражданството би била безсмислена - просто не би имало нужда от граждани и от общество.
Анемията на бедняците храни държавата. Техните надежди са вените на обществото, а отчаянието им - кръвта на Историята.
* * *
Собствениците и просяците са паразитите на Вечната бедност.
* * *
Има твърде много начини да избегнем мизерията, но нито един от тях не е напълно надежден. Човечеството се е родило така: с неколцина богати, малко просяци и много бедняци...
* * *
Напрягаш се толкова - защо? За да си останеш същия, какъвто си бил и преди това...
* * *
Оргазмът е пароксизъм; отчаянието също. Едното трае миг; другото - цял живот.
* * *
Има ли гражданин, който да няма у себе си малко от духа на убиеца?
* * *
Нямам предразположение към Тайнственото, защото всичко за мен е необяснимо. Защото живея от необяснимото и самият аз съм част от него.
* * *
След петнадесет години абсолютна самота, Свети Серафим от Съроу възкликна пред първия случаен минувач: "О, радост моя!".
Наистина, кой от нас би могъл да поздрави себеподобните си по този екстравагантен начин?
* * *
Да надживееш една разрушителна книга, мисля е еднакво мъчително и за автора, и за читателя.
* * *
Х. ме упреква, че се държа безучастно, като зрител, че не приемам "новото".
"Да, но аз не искам да променя нищо", отвръщам му аз. А той не може да ме разбере. Убеден е, че го правя от скромност.
* * *
Единствено музиката може да съхрани връзката между две души.
Страстта е преходна и деградира като всичко живо, докато музиката е висшата есенция на живота и, разбира се, на смъртта.
* * *
Същественото често се появява в края на дългите разговори. Големите истини се казват на прага на вратата.
Можеш да се гордееш с това, което си направил, но трябва да бъдеш много по-горд заради онова, което не си направил.
* * *
За едно куче или за един плъх никога не казваме, че били "смъртни". Тогава с какво право наричаме така хората?
* * *
Приятелството има смисъл и стойност докато си млад. За един човек на възраст най-неприятното нещо на този свят е да надживее своите приятели.
* * *
Колко ужасен е мракът на пещерите! Можем да разберем защо древните художници, живели в тях, не са обезсмъртили образите на своите себеподобни и са предпочели да рисуват животни.
* * *
За да съзреш същественото не е необходимо да работиш или въобще да вършиш нещо. Трябва да стоиш със скръстени ръце поне един ден и да дремеш....
* * *
Не големите и шумни страдания бележат съдбата ни, а глухите и потиснатите - онези, от всеки ден. Те ни свързват с Времето.
* * *
Ако трябва да класирам човешките трагедии, пише младият Токвий,бих ги подредил така: болест, смърт, съмнения.
* * *
"Боговете трябва да дойдат при мен, а не аз да ходя при тях!", казал Плотин на своя ученик Амелиус, който искал да го заведе на религиозна церемония.
Има ли в християнския свят подобна гордост?
* * *
В Сен Северин като чух "Изкуството на фугата" от Бах си казах:
"Тази музика е в състояние да отхвърли всички мои анатеми!"
* * *
Да изгубиш съня си и да смениш езика си. Две големи изпитания. Едното извън твоята воля, а другото - умишлено. Сам, лице с лице с нощите и думите.
* * *
"Сарвам - антийям" /Всичко е преходно/ казва Буда.
Формула, която би трябвало да си повтаряме всеки Божи ден и да помним, че всеки миг можем да издъхнем...
* * *
Всяко желание поражда у мен и съответно контражелание, така че каквото и да направя, смисъл има само онова, което още не съм направил.
* * *
Вярата в Бога те освобождава от вярата във всичко друго - и това е неоценимо предимство. Затова аз винаги съм завиждал на вярващите.
* * *
Да нямаш нищо общо с хората, освен факта, че и ти си човек!
* * *
Когато човек забравя, че е смъртен, вярва, че може да извърши велики дела/ и понякога успява!/. Но това чувство, тази забрава нерядко му носи и нещастия.
* * *
"Смъртни човече, мисли като смъртен!"
През Античността е съществувало забравеното днес понятие "трагична скромност".
* * *
Няма повече да чета философите. Те ми причиниха толкова зло....
* * *
Вслушвам се в мълчанието и не мога да прекъсна гласа му: всичко вече свърши. Има думи, с които е започнал света, само мълчанието ги е предхождало...
* * *
Господ няма интерес да премахне Мълчанието, защото не иска да унищожи нито един живот. Но чуйте го!
Мълчанието вече няма душа. Само сълзите се стичат от Хималаите...
* * *
Всичко на този свят е суета, дори и идеята за Бог пред Страшния съд...Стигнал веднъж до него, ти започваш да се срамуваш от всичко, което не принадлежи на свършека на света...
Не е ли вълнуващо, че идеята за Страшния съд се ражда през пролетта?
Наистина, през този сезон се появява носталгията по смъртта при поетите, а идеята за Страшния съд не е нищо друго, освен религиозния еквивалент на тази носталгия...
* * *
Християнството роди идеята за Страшния съд.. На определена дата щели да се претеглят съдбите и постъпките ни.
Всички човешки същества щели да се явят и да дадат сметка за делата си. След което Бог щял да отсъди... Каква абсурдна идея!
* * *
Моят живот ми изглежда като несериозен претекст пред илюзията за Рая. Има нещо иронично в тази илюзия.
* * *
Иронията е упражнение по метафизична несериозност...
* * *
"Откакто съм на този свят..." - това "откакто съм" крие у себе си толкова страшни неща, че направо изтръпвам.
* * *
Зная добре, че моето раждане е било случайно, както всичко на този свят, но когато забравя това ми се струва, че този факт, това "събитие" е решаващо за бъдещето на света!...
* * *
Не е унизен, онзи който се мрази...
* * *
Винаги съм искал да видя пейзажите преди Сътворението. Оттук е и моята слабост към хаоса.
* * *
Не трябва да пишем книги, само за да казваме в тях неща, които не бихме дръзнали да споделим с някого.
* * *
- Какво правиш от сутрин до вечер?
- Понасям се.
* * *
Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.
* * *
По времето, когато обикалях Франция с велосипед, най-голямото ми удоволствие бе да спирам в селските гробища, да седна между два гроба и да запаля цигара. Това беше най-активният период от моя живот.
* * *
Противоотрова за скуката е страхът. Но лекарството трябва да бъде по-силно от болката.
* * *
Чувствам, че съм свободен, но знам, че не съм.
* * *
Харесва ми да чета, както чете фризьорката: да се отъждествявам с автора и героите. Всеки друг начин ме кара да се чувствам като при дисекция на труп.
* * *
Всяко приятелство таи в себе си скрита драма, поредица от нежни убийства.
* * *
О, блажени Йов, ти който не беше принуден да обясняваш виковете си...
* * *
Стигнали до определена възраст, би трябвало да променим името си и да избягаме на някое далечно място, където да не рискуваме да срещнем приятели или врагове, където бихме живели като разкаяли се грешници.
* * *
Мисията ми е да страдам за всички, които страдат без да го знаят. Трябва да платя за тях, да изкупя тяхната вина, а те да не разберат колко са нещастни.
* * *
Всеки народ, в определен момент от кариерата си, се счита за богоизбран. Тогава дава най-доброто и най-лошото, на което е способен.
* * *
Римляните от края на Империята ценяха единствено гръцката почивка /стиум грекум/, тъкмо това, което презираха в периода на разцвета си.
* * *
Аларих твърдеше, че някакъв "демон" го насилвал да се бие срещу Рим.
* * *
Всяка изчерпала силите си цивилизация очаква своите варвари, а всеки варварин търси своя демон.
* * *
Фанатизмът е враг на диалога.
* * *
Срамът е по-достоен от омразата.
* * *
Когато престанат да се страхуват едно от друго, животните попадат в една интересна ситуация - на смущение и обърканост, която можем да видим и в зоологическите градини.
Хората и народите биха предложили същия спектакъл, ако някой ден стигнат до хармонията и престанат да се страхуват и мразят.
* * *
Ако се бях родил в епохата на ранното християнство, сигурно щях да попадна в неговите мрежи.Не приемам неговите фанатици, неговите симпатизанти.....
* * *
Внимавайте с евфемизмите! Те само утежняват смисъла на нещата, които трябва да гримират.
Да използваш вместо "починал" или "умрял" думата "изчезнал" ми се струва странно, дори абсурдно.
* * *
Критиката има и контрасмисъл: трябва да четеш не за да разбереш другия, а за да разбереш себе си.
* * *
Този, който съумее да се види точно такъв какъвто е, се издига много по-високо от онзи, който надживява смъртните. Това го е казал отдавна един светец.
За да се познаеш, което е дълг на всеки от нас, трябва да следваш Истината. Нея никой не може да стъпче. Така си обяснявам аз думите на този светец.
* * *
Мисля, че е по-лесно да имитираме Зевс, отколкото Лао-Дзъ.
* * *
Немците знаят, че е смешно да слагаш на един кантар Паскал с Хайдегер. Разликата между тези двама философи е като тази между "Шикзал" и "Беруф", т.е. Съдбата и Професията.
* * *
Една разсечена дума не означава нищо, самата тя е нищо. Също като един труп след дисекция, който е вече по-малко и от труп...
* * *
Винаги съм се удивлявал колко живи, естествени и непобедими са низките чувства. Когато ги преживяваш, се чувстваш някак по-живо и съпричастен на себеподобните си.
* * *
Човек винаги забравя, че е прокълнат още от деня на раждането си!
* * *
Защо след като си извършил едно добро дело, си готов да тръгнеш след първото развято знаме?
* * *
Един датски психоаналитик, страдащ от ужасна мигрена, след месеци неуспешно лечение, отишъл при Зигмунд Фройд, който решил проблема му. Самият д-р Фройд разказва за този случай и нямаме основание да не му вярваме. Един ученик, колкото и тежко да е болен, не може да не се излекува след ежедневния контакт със своя Учител.
Какво по-добро лекарство от това: да виждаш всеки ден човека, когото обичаш и уважаваш повече от всеки друг? И той да се занимава с твоята болка!
Да припомним, все пак, че Учителят е имал и всички недостатъци на един пионер в своята област. И ако е успял, това се дължи и на неговата способност да вдъхва вяра...
* * *
"Старостта е най-неприятното нещо, което може да се случи на човек", пише в дневника си Леон Троцки няколко години преди да умре...
Какъв революционер е бил този Троцки, след като още като млад не е разбрал тази проста истина!
* * *
Големите дела са възможни единствено в епохите, когато самоиронията ни е опустошила.
* * *
Такава бе съдбата му: всичко да прави наполовина. Наполовина живя, наполовина работи, наполовина мисли. Да, човек наполовина, човек - отломка!
* * *
Едно богатство, което ни принадлежи: часовете, в които не правим нищо.Тъкмо те ни формират, превръщат ни в индивидуалности.
* * *
Оттеглил се в провинцията след смъртта на любимата си дъщеря Тулия, Цицерон, сломен от скръбта, започнал да пише до себе си утешителни писма...
Колко е жалко, че тези писма са изгубени! Една забравена терапия. Наистина, ако беше възприета, повечето от религиите щяха да изчезнат!
* * *
Не бива да безпокоим нашите приятели, освен, за да присъстват на собственото ни погребение. А може би дори и тогава...
* * *
След толкова години - почти цял живот! - го срещам. "Защо плачеш?", питам веднага. "Не плача", отвръща моят приятел. Наистина, не плаче, а по-скоро се усмихва, но възрастта е деформирала лицето му и радостта не може да намери израз върху него...
"Който не умре млад, рано или късно ще съжалява", беше казал един източен мъдрец.
* * *
Споделих пред приятел, че макар да не вярвам в писането, не мога да се откажа от него, че работата е илюзия, че след като напиша страница или фраза, ми идва да подсвирна от радост.
* * *
В купето, точно срещу мен, невероятно грозна и неприятна жена, която хърка като трактор. Какво да правя? Как да издържа този противен спектакъл?... На помощ ми идва Сталин. Той пише, че през младостта си, когато минавал през двата реда полицейски камшици, се концентрирал върху последната книга, която четял. Така вниманието му избягвало жестоките удари.
Окуражен от този пример, потъвам и аз в четене на една книга, докато ужасната жена продължава с чудовищното си хъркане.
* * *
Докато зъболекарят ми стърже зъбите, си казвам: Времето е единствената категория, върху която си заслужава да размишлявам. Нали заради него седя тук сега, на този кошмарен стол.
Да, всичко на този свят зависи от времето - дори и тези жалки остатъци от зъби в устата ми.
* * *
Ако съм подозирал Фройд - виновен е само баща ми . Всяка сутрин той разказваше на майка ми сънищата си и по този начин ми отравяше утрините.
* * *
Изпаднах в депресия, от която не виждах как ще се измъкна. И изведнъж някой позвъни на вратата. Отворих. Дама на средна възраст, която не очаквах. Близо три часа тя ме бомбардира с глупавите си въпроси и депресията ми се трансформира в гняв. Бях спасен!
* * *
Тиранията разрушава или утвърждава човека; свободата го отпуска, превръща го във фантом. Човек има повече шансове за спасение чрез Ада, отколкото чрез Рая.
* * *
През една безсънна нощ можеш да научиш много повече неща, отколкото през една година сън. Битката е много по-поучителна от следобедната почивка.
* * *
Болките в ушите, от които е страдал Джонатан Суифт обясняват до голяма степен неговата мизантропия
Одобрението на околните ме интересува дотолкова, доколкото имам някои допирни точки с тях.
Понякога имам усещането, че споделям неприятностите и страданията на хората, от които се възхищавам.
* * *
Тази сутрин след като чух по радиото един астроном да говори за милиарди слънца, прекъснах тоалета си: защо да се бръсна?
* * *
Без съмнение, скуката е вид безпокойство, но безпокойство, пречистено от страха. Когато скучаеш, не те е страх от нищо.
* * *
Древните са се отнасяли твърде подозрително към всеки успех, защото са се бояли от завистта на боговете и от опасното неравновесие, което крие всеки успех.Колко по-предвидливи са били от нас, модерните хора, ние не можем да разберем това!
* * *
Василий Кандински твърди, че жълтият цвят бил цветът на живота. Може би затова той е тъй вреден за очите...
* * *
Най-доброто средство да се отървеш от един враг е да започнеш да говориш само добро за него.Ще го чуе и няма да може да ти отвръща със зло: ще убиеш желанието му за това... А може и да продължи кампанията си против теб, но без толкова стръв и последователност.На края все пак ще го победиш...
* * *
"Изумен съм, че един тъй забележителен мъж може да умре", писах на вдовицата на познат философ. И като пуснах писмото си дадох сметка каква глупост съм написал. Реших да изпратя второ, но щях да рискувам да направя втори гаф. При съболезнованията всичко, което не е клише, рискува да прозвучи невъзпитано или преувеличено.
* * *
Човек е свободен, но не и в онова, което е дълбоко у него.На повърхността той прави каквото си иска, но в скритите пластове на душата му "волята" е дума без съдържание...
* * *
Индийската философия следва освобождаването на човека, докато гръцката - с изключение на Пирон, Епикур и неколцина подобни - разочарова: търси само... истината.
* * *
Някои сравняват Нирвана с огледало, което не отразява нито един обект. Едно вечно "чисто" огледало, т.е. безполезно огледало.
* * *
За да обезоръжим нашите завистници би трябвало да излезем на улицата с патерици. Само зрелището на нашия упадък би могло да умилостиви и приятелите, и враговете ни.
* * *
В края на всяка епоха ни се струва, че виждаме как изчезват последните останки от земния Рай.
* * *
Палеонтолог - любител /?!/, аз работих няколко месеца, изучавайки един скелет. В резултат: написах цели три странички... Подобен обект, изглежда, не предразполага към многословие...
* * *
Виното приближи хората до Бога повече, отколкото успя да направи това теологията.
От доста време тъжните пияници /а има ли други?/ компрометират отшелниците...
* * *
О, сладостна самота на музиката!
* * *
В един от своите екстази, Катерина Сиенска видяла Исус, който отворил лявата част на гръдта й и извадил сърцето й. Дни наред живяла тя без сърце и твърдяла пред всички, които не можели да повярват, че Господ е способен на всичко.Но един ден, когато се молела в капелата, небесна светлина се спуснала към нея и Катерина Сиенска отново съзряла Исус, който държал сърцето й в ръцете си. Тя паднала разтреперана на земята, Господ се приближил до нея, отворил лявата й гръд и поставил сърцето й там, откъдето го бил взел: "Виж, скъпо мое дете, бях ти взел сърцето, а сега ще ти дам моето, с което ще живееш от днес нататък."
* * *
Има нещо много вълнуващо в припадъците на светците. Те доказват, че откровенията не могат да се посрещнат вертикално, че не можем да останем прави, на крака, в подобни случаи...
* * *
Ото Вайнингер твърдеше, че епилепсията е последната самота на престъпника.
* * *
Изгубим ли връзка със света, не ни остава нищо друго освен да рухнем на земята.
* * *
Припадне ли светец, означава, че вече е скъсал със света. Така рухват светците и когато са на Небето...
* * *
Господи, без Теб съм луд, а с Теб - полудявам!
* * *
Всеки, който поне малко обича светците, не може да не бъде ревнив към Исус. Какъв смисъл има да обичаме любовниците на другите?След толкова прегръдки и въздишки, ще имат ли те сили да целунат и нас? Усмивката на светците не обещава нищо...
* * *
Святостта е да се отречеш от живота, заради истерията на Небето. А как на практика може да се отрече живота? Чрез непрекъснато просветление. Чрез унищожаване на съня.
Роза де Лима, светицата от Перу от времето на конквистадора Пизаро, не спеше повече от два часа през нощта. А когато сънят започваше да я надвива, тя заставаше права до стената и завързваше косите си за един пирон.
* * *
Святостта е особено вид лудост.
При простосмъртните лудостта се свежда до безполезни и неправдоподобни действия - понякога доста интересни! - докато при светците е съзнателно усилие да се постигне всичко.
Като се мъчат да надминат Исус, светците минават през Голгота като доброволно прибавят новите мъки на Християнството от вековете след Спасителя.
* * *
Тръненият венец на Христос е предизвикал доста страдания на човечеството. Исус винаги е бил неизлечимата болест на светците. Роза де Лима носеше под булото си венец от пирони, който предизвикваше рани при най-малкото движение. Казват, че веднъж баща й случайно докоснал главата й; ручейчета кръв потекли по лицето й от този неволен и лек удар.
Светицата от Лима носеше и голям кръст, за да повтори мъките на Исус.
* * *
Когато вървя по улицата, сякаш всички неща са реални. Но когато погледна през прозореца - през всеки прозорец - всичко ми се струва нереално. Хората, дърветата, животните са като неземни. Защо стъклото на прозореца ни отделя така от живота? Да, прозорецът, който ни свързва със света, всъщност ни отдалечава от него, повече от дебелите зидове на затвора. Наблюдавайки живота, започваш да го забравяш. Затова всяка история разказана в кафене ни звучи смешно. Онова, което се случва навън, зад прозореца, няма смисъл и не е истинско. С времето всеки поглед губи връзката си с живота и окото се превръща в нещо нереално. И колкото повече виждаш, толкова повече се отстраняваш от нещата, докато накрая започнеш да не можеш да ги различаваш...
* * *
Шопенхауер твърди, че ако почукаме на гробовете на мъртвите, за да им предложим живот, те сигурно ще ни откажат..
Напротив, мисля, че от радост ще умрат повторно!
* * *
Всички мисли, които ме отделят от живота, ме влудяват. Вечността ли?
Да бъдеш жив погребан...
* * *
Колкото повече препрочитам песимистите, толкова по-силно обиквам живота. След прочит на Шопенхауер, съжалявам, че не съм млад и влюбен.
* * *
От песимизма можем да се излекуваме само чрез екстаза.
* * *
Духът е кошмарът на природата.
* * *
Ако животът е само реалност, кой би могъл да го понесе? Като съня, той е и смесица от очарование и страдание, което отлита като капките на етера.
* * *
Светлината не е основна тема на поезията. Слънцето може да бъде най-признателното, ако го възпееш. Египтяните го превърнали в божество - по друг начин не могли да го приемат...
Светлината е лишена от дискретност и интимност...
* * *
Единствено музиката може да се превърне в субстанция, а също и в абсолютна празнота и тогава всички морета ще се отдръпнат, за да сторят място на сълзите.
* * *
С един Бог-просяк аз бих искал да тръгна по света, за да открия земя със сладки отрови.
Затова се губех доста време в сянката на Бог. Ела, Господи, заедно с Теб да обиколим гори и пустини, да стигнем до края на някоя милостива скала, която ще се срути върху нас, за да застинем ние в мълчанието вечно!
* * *
Да умреш, хванал за ръка Бога, да заплачеш пред Страшния съд...
* * *
Всеки пейзаж те "изважда" от Времето. Природата не е друго, освен бягство от преходното. Оттук и странното усещане за неопределена тъга и за нещо приятно. Усещането, че всичко друго е нетрайно, освен този "сън на материята"...
* * *
Погледнете едно дърво през спокоен и слънчев ден, когато листата приличат на дантела, и ще видите, че всички проблеми ще ви се сторят дребни и глупави пред величието на природата. Защото извън нея, всичко изглежда нищожно и неуместно.
* * *
Който не е завидял поне веднъж на растенията, не знае какво означава страхът на съвестта. Слабостта към природата започва от този страх.
* * *
Човекът измами природата.
* * *
Тъгата те прави затворник на Бога. И става така, че не може да те трогне нищо освен смъртта.
* * *
Бих искал да се потопя в една Божия сълза и лъчите на слънцето да ме стигнат...
* * *
Един от изворите на нашето нещастие е, че вечно потискаме престъпните си желания. Ако дадем воля на инстинктите си, от колко комплекси ще се избавим! И от колко неприятни хора...
* * *
"Цветът е страданието на светлината", каза Гьоте.
А на нашето? Не страдаме ли ние чрез всички цветове?
* * *
Християните говориха твърде много за агонията на душата. Построиха й църк |