Изключителния успех, на който се радва драматургията на Фердинад Брукнер, бих обяснил сега не толкова с революционната му техника, колкото с духа и атмосферата на неговите опуси, тъй съзвучни с нашето време. Имам предвид преди всичко драмата му „Болестта на младежта“ (1924), където духът на днешното младо поколение - измъчено, раздвоено и склонно към перверзии - е намерил своя истински драматичен изказ. Онова, което ни представя и философията на Мартин Хайдегер, с прозренията за Живота, Небитието и Смъртта (в метафизичен план), с не по-малка интензивност можем да открием и у Фердинад Брукнер.
         Но защо в Париж успехът на този тъй интересен и силен австрийски драматург бе по-скромен, отколкото в Берлин? Мисля, че онези, които познават добре атмосферата в днешна интелектуална Франция, ще разберат защо. Сравнена с немската младеж, френската не е така неспокойна и отчаяна. Лично аз ненавиждам атмосферата на лекомисление и повърхностен Париж - единк склерозирал, неадекватен град. Наистина какво би могъл да разбере един французин за категории като „страдание“ и „отчаяние“?
         За него те са нещо изключително скучно.
         Трябва да се подчертае - по доста категоричен начин! - че немската младеж все пак не стига до ирационализма, декадентсвото и халюцинирането въпреки влиянието на някои „естети“, които, изчерпили идеите си в нормалния живот, се обръщат към девиантното, перверзното... Фердинанд Брукнер ни показа гнилото в своята епоха, в поколението, неуспяло да заживее щастливо и хармонично. Песимизмът на този автор е разрушителен и оставя една празнина, която ни носи единствено отчаяние. Неговата ирония, тъй отчетлива (особено в прочутата му драма „Елизабен, кралицата на Англия“), няма нищо общо с лекотата и спонтанността на модните салонни пиеси, които заливат днес театрите на Европа. Тя е по-скоро една горчива усмивка. Тук се налага сравнението с Франк Ведекинд. Преди няколко десетилетия този немски драматург ни порази със своите драми, в които хиперболата стигаше до гротеска, а напрежението беше като в криминален филм. Но при автора на „Пробуждането на пролетта“ трагичното е преди всичко в сексуалността, докато при Фердинанд Брукнер е в чувството за живота. Но и двамата, разбира се, по свой, дълбоко индивидуален начин са изразили несигурността на времето.
         В творчеството на Брукнер има и друг интересен момент. Имам предвид женските типажи в „Болестта на младежта“. Те са измъчени, лишени от всякаква наивност, дори перверзни. Според този автор модерната жена на Запад днес преживява сексуална криза, докато мъжът - социална. И всичко е въпрос на сексуалност и култура - две основни категории, които са в центъра на Брукнеровото творчество.

10.XII.1932
Букурещ

предишна глава | следваща глава