Неутешими сме, когато крачим и държим една ръка с опасното цьфтене на плътта й.
         Смрачаването на невинната ръка, която ни повлича, благоуханната ръка, в която се притискаме и пазим нашата надежда, без да можем да избегнем ямите и тръните, избухналия огън и общуването с хората, тази любима на всички ръка ни издига до двойната сянка и до вечерния ден. До бляскавия ден над вечерта с премазано начало на агонията.